Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (5)

3.

Момчето вървеше и дори вече не куцаше. То бе ако не напълняло — думата би била гротескна, приложена към оцелял като него, — то поне възвърнало малко цвета и несъмнено няколко килограма. Тарас прецени, че сигурно тежи около стотина ливри.

— Можем да говорим на немски — каза Тарас.

Сивият поглед с много светъл ирис и определено по-тъмна и зелена зеница проникна в очите на американеца, а после с непринудена бавност огледа стаята.

— Това вашият кабинет ли е?

Говореше се на немски. Тарас кимна. Той изпитваше странно чувство, подобно на срамежливост, и това съвсем ново усещане го забавляваше.

— Преди — рече момчето — това беше кабинетът на есесовския комендант.

— И вие често сте идвали тук?

Момчето разглеждаше снимките по стените. Направи няколко крачки и се приближи до тях.

— Къде са правени другите?

— В Дахау — отговори Тарас. — В Бавария. Как се казвате?

Мълчание. Сега момчето се намираше зад него и продължаваше да разглежда снимките. „Прави го нарочно — помисли си Тарас с внезапна интуиция, — отказа да седне срещу мен и така ми дава да разбера, че е решил да води по свой начин разговора.“

Добре. Внимателно попита:

— Не отговорихте на въпроса ми?

— Климрод. Реб Михаел Климрод.

— В Австрия ли сте роден?

— Във Виена.

— Дата на раждане?

— 18 септември 1928 година.

— Доколкото знам, Климрод не е еврейско име.

— Майка ми се наричаше Ицкович.

— Значи halbjude^[1] — каза Тарас, който вече бе направил връзката между двете имена — едното християнско, а другото, Реб, много разпространено сред еврейските семейства, най-вече в Полша.

Мълчание. Момчето отново започна да се движи покрай стените, минавайки зад Тарас, когото най-сетне заобиколи и се появи в зрителното поле на американеца от лявата му страна. Движеше се много бавно, дълго се застояваше пред всяка снимка. Тарас си позволи да обърне леко глава и тогава видя, че краката на момчето трепереха. В следващия миг той бе обзет от разтърсващо чувство на състрадание: „Този сополанко едва стои прав!“ Той виждаше Реб Климрод в гръб, гледаше босите му крака във високи обувки без връзки, вероятно прекалено малки за него, както и смешно късите панталони и риза, които се вееха около това мършаво, непохватно, хиляди пъти измъчвано тяло, но по силата на волята си неизгубило и милиметър от достойния си ръст. Тарас забеляза също и дългите изящни ръце, покрита с кожа на петна, сега кафеникава от изгарянията с цигари и негасена вар; ръцете висяха отпуснати край тялото, без никакви спазми, а от опит Тарас знаеше, че тази на вид отпуснатост идва от самоконтрола — нещо, на което малцина възрастни мъже бяха способни.

В тази минута той още по-добре разбра какво до такава степен бе впечатлило младия Сетиниац: Реб Михаел Климрод излъчваше странна, необяснима аура.

Върна се към разговора като към убежище:

— Кога и как дойдохте в Маутхаузен?

— През февруари тази година. Не знам точната дата. В началото на февруари.

Гласът беше вече глух и много бавен.

— С конвой ли?

— Без конвой.

— Кой беше с вас?

— Другите погребани с мен момчета.

— Някой ви доведе тук, така ли?

— Офицери от СС.

— Всичко колко?

— Десетина.

— Командвани от кого?

— Един оберщурманфюрер.

— Който се казваше?…

Сега Реб Климрод се намираше в левия ъгъл на стаята. На височината на лицето си виждаше увеличена от Рой Блексток снимка — отворена врата на газова камера; жестоката светкавица на фотоапарата беше осветила почти овъглени трупове.

— Не знам имена — отговори Реб Климрод с много спокоен глас.

Едната от ръцете му се раздвижи и повдигна. Дългите пръсти докоснаха гланцираната хартия на снимката и сякаш почти я галеха. После той се обърна и се облегна на стената. Стоеше безучастно, с равнодушен поглед в празното. Отново покарващата му коса беше тъмнокестенява.

— С какво право ми задавате тези въпроси? Защото сте американец и спечелихте войната?

„Боже милостиви!“, помисли си объркан Тарас, за първи път неспособен да отговори.

— Не мисля, че съм бил победен от Съединените щати — продължи Реб Климрод със същия спокоен глас. — Всъщност не мисля, че съм бил победен от когото и да било…

Погледът му се насочи към малкия остъклен шкаф, в който наред с купищата досиета Тарас бе поставил и няколко книги.

„А той гледа книгите…“

— Когато пристигнахме тук, в началото на февруари, идвахме от Бухенвалд — каза Реб Климрод. — Преди Бухенвалд бяхме двадесет и три момчета, петима изгориха в Бухенвалд, а други две умряха между Бухенвалд и Маутхаузен. Офицерите, на които служехме за жени, ги убиха в камионите и аз ги погребах. Не можеха повече да вървят, плачеха през цялото време, нямаха зъби, което ги правеше по-малко привлекателни. Едното момче беше на девет години, а другото малко по-голямо, може би на единадесет. Офицерите пътуваха с кола, а ние с камион, но от време на време ни караха да слизаме и да вървим, понякога и да тичаме, но завързани е въжета около вратовете. За да ни изтощят и да не ни мине мисълта за бягство.

Отделяше се бавно от стената, на която се подпираше, помагайки си с лек тласък на ръцете. Гледаше книгите с почти хипнотична напрегнатост. Но не преставаше да говори като ученик, който разказва урока си така, че да не изпуска от поглед врабчето отвън, със същата далечна и сякаш безразлична интонация — помисли си Тарас.

— Преди Бухенвалд, където пристигнахме около Коледа, останахме известно време в Шемниц. Преди Шемниц бяхме в лагера Гросрозен. Преди Гросрозен — в лагера Пласзов — това е в Полша, до Краков, беше през лятото.

Отдели се съвсем от стената и много бавно започна да се приближава към малкия шкаф.

— Но в Пласзов останахме само три месеца, където умряха някои от момчетата, почти всички — от глад. Шест. Не знам имената им. Преди Пласзов вървяхме много дълго време през гори… Не, най-напред бяхме в Прсемизл… но и преди, и след това вървяхме дълго. Идвахме от лагера Яновска. Два пъти съм бил в Яновска. През май миналата година и още веднъж — през 1941, когато бях на дванадесет и половина години.

Любопитен беше начинът му на разказване. Развиваше спомените си, започвайки от края, сякаш пренавиваше филм. Направи още три крачки и се озова точно срещу книгите, от които го разделяше само стъклото.

— Тези книги ваши ли са?

— Да — рече Тарас.

— При второто ми пребиваване в лагера Яновска идвах от Белзек. В Белзек майка ми Ханна Ицкович и сестра ми Мина умряха, на 17 юли 1942. Видях ги как умират. Изгориха ги живи. Мога ли да отворя шкафа и да докосна книгите? Моля ви.

— Да — притеснено отговори Тарас.

— Сестра ми Мина беше деветгодишна. Абсолютно съм сигурен, че беше жива, преди да я изгорят. Другата ми сестра, Катарина, е родена през 1926, с две години по-голяма от мен. Тя умря в един железопътен вагон, където и аз трябваше да се кача. Качи се във вагон с места за тридесет и шест души. А бяха наблъскани сто и двадесет или сто и четиридесет, последните легнали върху главите на първите. Върху пода на вагона бяха разхвърляли негасена вар. Сестра ми Катарина влезе с първите. После, когато вече не можеха да напъхат когото и да било, дори и дете, те затвориха вратите и ги заключиха, откараха вагона в глуха линия и го оставиха под слънцето в продължение на седем дни.

Прочете на висок глас:

— Уолт Уитман. Британец ли е или англичанин?

— Американец — каза Джордж Тарас.

— Поет е, нали?

— Като Верлен — отговори Тарас.

Сивият поглед докосна лицето му и отново се върна към дигата: „Auteumn Leaves“, очевидно оригиналното издание, тоест на английски. Тарас зададе въпроса и в един миг помисли, че трябва да го повтори — толкова много се забави отговорът. Но най-накрая момчето поклати глава:

— Още не, само няколко думи. Но ще го науча. Също и испанския. А може би и други езици. Руски например.

Тарас наведе глава и отново я вдигна. Чувстваше се съвсем объркан. Седнал зад бюрото, той не беше мръднал от влизането на Реб Климрод, освен да запише нещо. Внезапно каза:

— Задръжте книгата.

— Ще ми е необходимо време.

— Задръжте я, колкото ви е необходимо.

— Безкрайно ви благодаря — каза Реб Климрод с поглед, отново насочен към американския офицер.

Продължи:

— Преди Белзек бяхме в Яновска от 11 август 1941. А преди това е Лвов, при майката и бащата на майка ми Ханна Ицкович. Пристигнахме в Лвов в събота на 5 юли 1941. Майка ми искаше да види родителите си и получи от Виена паспорти за четирима ни. Напуснахме Виена на 3 юли, четвъртък, понеже Лвов вече не беше окупиран от руснаците, а от германците. Майка ми имаше голямо доверие в паспортите. Грешеше.

Започна отново да прелиства книгата, но жестът му бе очевидно машинален. Наклони леко глава встрани, така че да може да прочете заглавията и на останалите книги.

— Монтен. Знам го.

— Вземете и него — рече Тарас, трудно говорейки от вълнение.

Сред двадесетината книги, които бе взел със себе си, за да побеждава ужаса, ако трябваше да избере една от тях, това би било Монтен.

— Аз оживях — каза Реб Климрод.

Опитвайки се да се съвземе, Тарас препрочете бележките, които си беше водил. Прочете списъка на лагерите, но този път в хронологичен ред: „Яновска, Белзек, отново Яновска, Пласзов, Гросрозен, Бухенвалд, Маутхаузен…“ Тарас попита:

— Наистина ли сте минали през всичките тези места?

Момчето кимна с безразличие. Затвори стъклените вратички на шкафа, като притискаше с едната ръка към гърдите двете книги. Тарас:

— Кога се присъединихте към групата на младите момчета?

Реб Климрод се отдръпна от шкафа и направи две крачки към вратата.

— На 2 октомври 1943. В Белзек. Оберщурманфюрерът ни събра в Белзек.

— Същият обершурманфюрер, чието име не знаете?

— Същият — отговори Реб Климрод и направи нова крачка към вратата.

„Лъже, разбира се“, помисли си Тарас, все повече и повече объркан. Ако приемеше, че всичко, което разказа Реб, е истина — а Тарас вярваше в това, — беше невероятно за неговата фантастична памет да не знае името на човека, с когото бе живял цели двадесет месеца — от октомври 1943 до май 1945. „Лъже и знае, че аз знам. И му е безразлично. Както и не се опитва поне малко да се оправдае или да обясни как е оцелял. Също така, сякаш не изпитва нито срам, нито омраза. А може би е просто в шоково състояние…“

За Джордж Тарас последното обяснение изглеждаше най-малко вероятно и той го отхвърли. Истината бе, че на тази първа среща с Реб Михаел Климрод, среща, продължила не повече от двадесет минути, Тарас разбираше, че това мършаво момче, едва събрало сили да се държи изправено на краката си, притежава чудовищна дарба да владее ситуацията, все едно каква е тя. Превъзходство — думата сама се наложи на Тарас. Така както и физически почувства смазващата тежест на интелигентността, която излъчваха бледите му и дълбоки очи.

Момчето пак направи крачка към вратата. В красивия му профил имаше известна жестокост. Беше готово да си върви. Така че последните въпроси, зададени от Тарас, имаха единствената цел: да продължат разговора.

— А кой ви би и гори с цигари?

— Знаете отговора — каза Реб.

— Същият офицер в продължение на двадесет месеца?

Мълчание. Още една крачка в посока към вратата.

— Казахте ми, че оберщурманфюрерът е сформирал групата в Блезек на…

— 2 октомври 1943.

— Колко деца имаше в нея?

— Сто четиридесет и две.

— С каква цел бяха събрани?

Леко поклащане с глава: не знае. „Този път не лъже.“ Тарас се учуди на собствената си увереност. Зададе новите въпроси почти неудържимо:

— Как стана тръгването от Белзек?

— С камиони.

— За Яновска?

— Само тридесет отидоха в Яновска.

— А останалите сто и двадесет?

— В Майданек.

Името бе съвсем непознато за Тарас. По-късно научи, че става дума за полски концентрационен лагер, също като Белзек, Собибор, Треблинка, Освиенцим и Челмно.

— И оберщурманфюрерът ли избра тридесетте момчета? Само момчета ли бяха?

— Да. — И на двата въпроса.

Реб Климрод направи последните две крачки, които все още го деляха от вратата, и застана на прага. Тарас го виждаше в профил.

— Ще ви ги върна — каза Реб. Леко помръдна положените върху Уитман и Монтен ръце.

— Книгите. Ще ви ги върна.

Усмихна се.

— Моля ви, не ми задавайте повече въпроси. Оберщурманфюрерът ни отведе в Яновска. От този момент започна да си служи с нас като с жени. После, когато руснаците много напреднаха, той и останалите офицери твърдяха пред немската армия, че им е възложена специална задача — да ни конвоират. Затова не ни убиха, освен някои, които не можеха вече да ходят.

— На нито един ли от тези хора не си спомняте името?

— На нито един.

„Лъже.“

— Колко деца дойдоха с вас в Маутхаузен?

— Шестнадесет.

— В ямата, където лейтенант Сетиниац ви откри, бяхте само девет.

— Когато пристигнахме в Маутхаузен, те убиха седем. Оставиха само любимците си.

Всичко това — казано със спокоен и далечен глас. Прекрачи прага и за последен път се спря.

— Мога ли да ви попитам за името ви, моля?

— Джордж Тарас.

— Т—а—р—а—с?

— Да.

След малко.

— Ще ви върна книгите.

Австрия бе разделена на четири военни зони. Маутхаузен се оказа в съветската зона. Голям брой от бившите лагерници бяха прехвърлени в лагер Леопдинг, близо до Линц, в американската зона, в сградите на колежа, на чиито банки бе седял Адолф Хитлер, и срещу малката къща, където бащата и майката на Адолф Хитлер дълго време бяха живели. Джордж Тарас, Дейвид Сетиниац и отделът им за военни престъпления се установиха в Линц. Преместването, естествено, ангажира двамата мъже, които междувременно не преставаха да се занимават с издирването на бивши есесовски пазачи, укриващи се в околностите.

Така че едва след много дни установиха изчезването на младия Климрод.