Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (37)

35.

Третото дете на Дайана и Дейвид Сетиниац се роди през 1957 година — след две момичета те най-сетне се сдобиха и със син (третото от шестте им деца), когото нарекоха Михаел Дейвид.

Реб Климрод излезе от амазонската джунгла през лятото на 1956. Сетиниац намери, че се е променил. На пръв поглед като че ли немного. Винаги си е бил невероятно, ненормално, нечовешки спокоен и изключително, почти прекомерно вежлив към всекиго. Сетиниац: „Никога не съм го чувал да повиши глас или да проявява някакво раздразнение. И все пак не беше светец; всъщност ние бяхме неколцина, които често искахме да бъде малко… да заприлича малко повече на нас. Самоконтролът, който притежаваше, винаги ме е карал да се чувствам неудобно; Джордж Тарас смяташе, че това е вид параноя, но той, разбира се, преувеличава.“

Натрупа първоначалното си богатство с магическа бързина. Фактът, че си позволи да се оттегли напълно от сделките в продължение на тринайсет месеца, говореше за стабилността на създадената от него организация.

„След завръщането си — продължава Сетиниац — той беше още по-невероятен. Върна се при нас с хладна и трескава свирепост, която никога дотогава не бе показвал. Наближаваше трийсетте, изглеждаше помъдрял. Във всеки случай продължи още по-енергично във всички области. Агресивност — в цялото й величие.“

 

 

Климрод се появи при Сетиниац на 30 юни 1956 година. Каза, че е дошъл да види „докъде са стигнали нещата“, Сетиниац му обясни отбелязването на най-малката операция и мерките за опазване на пълна тайна.

— Дейвид, бих искал да се запозная с досиетата ви за три-четири дни. Дайте почивка на персонала. 4 юли^[1] е националният празник на Съединените щати, нали така? Обяснете, че работите вървят много добре, поради което давате по три дни допълнителна отпуска на всички.

— Не желаете ли да ви помагам?

Климрод поклати глава.

— Безкрайно много пи благодаря, Дейвид, но не искам да ви лиша от присъствието на малкия ви син. Някой ми каза, че сте го кръстили Михаел? — Сивите очи гледаха Сетиниац с весела и приятелска светлина.

Дейвид се почувства като последния глупак. Дълго време трябваше да воюва с жена си, докато наложи името Михаел. „Реб Сетиниац“ щеше да изглежда прекалено чудновато и Дайана сигурно щеше да се разведе, ако бе предложил името Реб. Климрод просто каза:

— Весели празници, Дейвид.

Сетиниац, жена му и децата заминаха за Кънектикът. На 2 юли позвъни в кабинета, но без резултат. На 5 сутринта Сетиниац намери всичко в идеален ред. Ключовете стояха на секретната каса заедно с кратка бележка: „Дейвид: благодаря и поздравления. Отсега нататък един процент.“ И вместо подпис — уверено изписано „Р“. Процентът на собствените му печалби беше удвоен, а това означаваше десетки милиони долари.

Два месеца по-късно галерията „Сотби“ в Лондон изпрати на Дейвид Сетиниац един великолепен Гоген. „За Михаел. Именно“, гласеше картичката без подпис.

 

 

Ник Петридис се срещна с Реб Климрод на 5 юли 1956 година следобед. Шест часа по-рано, към девет и половина, имаше телефонно обаждане — някой си „майор Бек“ иска да говори с него. Едно от кодовите имена, заедно с още три. Петридис освободи всички от кабинета си и взе слушалката: „Ник? Можете ли да отсъствате от Ню Йорк за няколко дни?

— Никакъв проблем, ако Тони остане да ме замести. — Имам нужда само от вас. Най-добре ще е, ако дойдете днес към три и половина в хотел «Алгонкуин», стая 314, на името на Де Карбаял. Заедно с нещата, които сметнете за необходимо, че трябва да ми покажете. Погрижете се за човек, който към пет и половина да върне досиетата обратно в кабинета ви. Ще отидем заедно на летището. Самолетът за Париж е в седем и петдесет.“

За един час (той винаги беше готов да се отзове в подобни случаи) Ник Петридис събра „всичко, което смяташе за необходимо да покаже“, тоест пълния баланс от последните тринадесет месеца на флота, който тогава беше малко над три милиона тона.

На Реб му бе необходим един час, за да прегледа огромното досие, и още един, за да направи заключенията и да даде нови разпореждания.

Петридис лично слезе във фоайето и предаде документите на двама свои помощници, които да ги поставят на сигурно място.

Скоро заедно с Реб беше в самолета, летящ над Атлантическия океан.

„И всичко стана неочаквано, разказва Петридис. Внезапно той започна да говори за миналото си или поне за една съвсем малка част от него. Спомена за двата си престоя в Танжер непосредствено след войната, каза също, че известно време е бил в Кайро, Франция, Сицилия и Континентална Италия. Бях доста изненадан: познавах го от седем години, често бяхме пътували заедно и никога нищичко не бе разказвал за младините си. Продължавах да го смятам за аржентинец. Когато отивахме някъде, никога не казваше дали вече е бил тук или не. Стремежът му към анонимност се дължеше не толкова на безразличие към мъртвите неща от миналото, колкото на някаква мания иди страх от нещо. С изключение на сделките. В тази област нямаше никакво място за съмнение — плащаше ми се далеч повече, отколкото очаквах, за да запазя неговата анонимност, и винаги съм постъпвал така. Отначало с брат ми се питахме: този човек притежава повече кораби, отколкото Онасис и Ниаркос, взети заедно, повече, отколкото Лудвиг, и с изключение на Сетиниац само ние, Петридис, знаехме колко е богат. Беше любопитно чувство…

А пък да се опиташ да извлечеш някаква облага от положението — би трябвало да си луд. Особено след сделката Харпър…“

— Джон Патрик Харпър — много спокойно започна Реб — е бил препоръчан като пълномощник от брат ви Тони.

— И аз бих го препоръчал.

— Извършеното по онова време проучване потвърди, че може да му се гласува разумно доверие. Доколкото изобщо може да се гласува доверие на някой човек.

— Реб, той допусна само една нищожна грешка, която аз поправих.

— Но за която не ми съобщихте, Ник.

Нощта отдавна се бе спуснала над Атлантическия океан, ала Реб продължаваше да гледа през прозорчето. Но при последната си забележка той бавно обърна глава и погледът му се спря върху адвоката от гръцки произход; той потръпна — мечтателността, която обикновено се четеше в очите на Краля, бе изчезнала и зениците му излъчваха свирепост.

— Харпър е способен човек, но направи една глупост — изрече Петридис, макар че не се чувстваше много удобно.

— Той е злоупотребил с двайсет и шест хиляди и триста долара.

— Не може да се говори за истинска злоупотреба. Възстанови всичко два дни по-късно. Реб, какво очаквате да направя? Да го убия ли?

— Поговорих с него тази сутрин, Ник. Всичко е уредено.

Петридис слисано го погледна:

— Вие сте?…

— Харпър е жив. И ще остане, доколкото това зависи от мен. Но един механизъм, предвиден отдавна за подобни случаи, тази сутрин беше задействан. Разбива се, от днес Харпър престава да съществува за вас и за мен. За съжаление, това не е всичко, поне за него. Финансовото му състояние ще стане изключително тежко и това няма да е единственият му проблем. Много трудно ще му бъде да намери някоя работа, достойна за името му. А следователно и да ни върне двайсетте хиляди долара, които сте му заели на 26 май по време на обяда в ресторант „Севън Сийз“, маса 18. Дори и да продаде къщата си в Мериън, близо до Филаделфия. Тя е ипотекирана, а подобна история е винаги неприятна, особено в неговото положение, и дава поводи за главоболия. Но поне не губите нищо от това, че сте платили сметката за обяда, понеже май ще се окаже, че въпросният ресторант, както впрочем и цялата сграда, ви принадлежи, макар официално да е на името на ваш братовчед. Ник, по отношение на Харпър сте действали правилно и аз не ви упреквам в нищо, освен че не сте намерили за необходимо да ме предупредите. Моля ви да не повтаряте тази грешка. Но достатъчни сме говорили за Харпър.

Усмивка. Очите му отново станаха замечтани.

— Ник, да поговорим за нещо друго. Например за французина и онзи човек, с когото ще работим…

Французинът се наричаше Пол Субиз. Две години бе учил при Джордж Тарас в Харвард, преди последният да изостави преподаването.

За пръв път името му се появи в досиетата, които получаваше Сетиниац, през есента на 1953 година, а това беше времето, когато Субиз вече заемаше важни длъжности в управителния съвет на голяма френска компания по корабоплаване. Начинът, по който стана един от Хората на Краля, бе съвсем характерен за използваните от Климрод методи. Като се изключи пряката намеса на Реб (а от 1955 година насетне подобни намеси бяха нещо много рядко), новите имена, които можеха да се нарекат „висши кадри“ — общо три хиляди и четиристотин мъже и жени с годишен доход по-висок от петдесет хиляди долара в онези години, — новите имена бяха предмет на особена процедура. Обикновено същия ден, но понякога два, дори три дни предварително анонимен пратеник донасяше на Дейвид Сетиниац досие: „Строго поверително — да се предаде лично!“ Ако Сетиниац отсъстваше, пратеникът си заминаваше, без да остави досието.

Неминуемо имаше връзка между „строго поверителното“ досие и новото име. Пликът съдържаше най-подробно живото описание на новодошлия или новодошлата.

Подобни досиета съществуваха, разбира се, и за самите Черни кучета.

И те непрекъснато биваха обогатявани чрез допълнителни сведения, които уточняваха например някоя придобивка на Лернер или Абрамович. Или просто някаква промяна при развод.

Колкото повече „зъбчатото колелце“ на организацията се намираше по-високо в йерархията, толкова повече набъбваше досието му.

И в извънредни случаи черпеният надпис „СПЕЦИАЛНО“ се появяваше в горния ляв ъгъл на първата страница знак, че въпросната личност отсега нататък е или ще стане „Човек на Краля“, че има директна връзка с Реб и получава заповеди и указания лично от него. Например в случая с Тюдор Ангел — за него бе изготвено едно първо досие „Черно куче“ още през 1951 година. Червеният надпис се появи четири години по-късно, символизирайки изкачването му в йерархията.

Никога не бе имало повече от осемнадесет червени надписа.

В досието на Субиз надписът се появи още първия ден. И наистина в първия доклад се подчертаваше, че въпросният човек притежава, освен впечатляваща колекция от дипломи, и „забележителна интелигентност, политически, обществени и семейни връзки, които рано или късно ще му позволят да заеме един от първите постове в страната си“. Последната забележка, направена още през 1953 година от службите на Джетро, излезе знаменателна: през 60-те години Субиз взе участие във френското правителство.

Пасив за Субиз: доста нескопосана сделка през 1950 — явно поради липса на опит, — не съвсем безупречен семеен живот и някои лудории, свързани с укриване на доходи чрез две банкови сметки в Швейцария.

 

 

— Ник Петридис, Пол Субиз — представи ги Реб.

Срещата се състоя в Кан в един от големите хотели „Кроазет“ на 6 юли 1956 година. Започна следобедът.

Това беше третата среща на Реб Климрод със Субиз. За него Климрод очевидно бе много богат аржентинец, който се опитваше да заеме подобаващо място в световното корабостроене въпреки конкуренцията на безбройните гърци, и с всичко се справяше блестящо.

— Намислил съм няколко промени — каза Реб. — Но преди да пристъпим към въпроса, смятам, че ще е по-добре Пол да бъде поставен в течение на нещата. Ник?

Като се придържаше стриктно към получените в самолета указания, Ник веднага започна да изписва цифри върху листове за писма със знака на хотела — листове, които впоследствие щяха да бъдат изгорени. И колкото повече изброяваше невъобразимото количество от дружества и тонажи, толкова повече изпитваше закачливо и почти горделиво удоволствие пред списания израз на французина…

— Та това е — завърши най-после Петридис.

Настъпи мълчание. После Субиз свали очилата си и открито разтърка очи. Засмя се:

— А „Лойд“^[2]? Сигурен ли сте, че не сте собственик на „Лойд“?

— Вероятно съм я пропуснал — отговори Реб. — Ник, собственик ли съм на „Лойд“?

— Не, доколкото знам — отвърна Петридис. — Но това не означава нищо. Може би сте я купили, без да ми кажете.

Усмихна се на Субиз:

— Той е способен на такова нещо.

Субиз взе листовете, прегледа ги отново и направи приблизително изчисление:

— Близо три милиона и половина тона.

— Три милиона шестстотин двайсет и осем хиляди — спокойно уточни Реб. — От които два милиона седемстотин петдесет и три хиляди в петролоносачи. За седемдесет и четири дружества. Тъкмо във връзка с тези петролоносачи бих искал да направя някои промени…

А това, според собствените му думи, е „невероятно просто“. Беше в началото на юли, така че оставаха шест месеца…

— Най-много. Добре би било, ако операцията не е приключила, то поне — напреднала… да речем, на 15 ноември.

Въпросната операция представляваше гигантско разгръщане на цялата петролна флота под прикритието на седемдесет и четирите дружества, чиито акции притежаваше Реб Климрод чрез посредничеството на братя Петридис, Субиз и Тарас, като пък самите те контролираха седемдесет и четирите пълномощници, официални собственици.

— Ник, ще проучите кораб по кораб и точно ще определите кои ще са свободни от всякакви договори за наемане на 15 ноември. Това като начало. Бих искал за всеки кораб да бъде ясно посочено дали ще се използва на рейс.^[3]

— Има доста дългосрочни договори, които е невъзможно да бъдат прекратени.

— Знам, Ник — отговори Реб. — И затова искам подробен доклад, кораб по кораб. Дори след 15 ноември.

— Така че да се осъществи рейс от 15 ноември нататък.

— Точно така.

— За колко време след 15 ноември?

— Една година.

Един и същ въпрос изгаряше и Субиз, и Петридис — какво щеше да се случи на 15 ноември?

 

 

Нито един от двамата не го зададе.

По две причини. Първо, ако Климрод искаше те да знаят отговора, досега щеше да им го е казал…

… Второ, и двамата разбираха, че във всеки случай Реб не би говорил „в присъствието на трети“. По-късното преразказване на тази сцена от двамата мъже разкрива забавната двойственост, абсолютно еднаквите умозаключения, достигнати поотделно от нюйоркчанина и французина.

— Друго нещо — продължи Реб, — и най-добре ще бъде Пол да се заеме с това: бих искал също и доклад за всички петролоносачи, които понастоящем са на път, в строеж или са поръчани в корабостроителниците.

— Включително и Япония?

— Да. Включително корабите, които нашите дружества ще построят — в такъв случай ще трябва да се направи всичко, за да се ускори работата, — и корабите, които другите ще построят…

— В такъв случай трябва да се направи всичко, за да бъдат забавени — вметна Субиз и се засмя.

Реб се усмихна.

— Пол, не ми предлагайте кораби-пирати, ако обичате… Включително всички петролоносачи, които в момента са на вода, независимо кой е притежателят или под какъв флаг плават, независимо дали в момента са наети, или ще бъдат, на коя дата и на каква цена. Това за следващите дванайсет месеца. Можете ли да го свършите, Пол?

— Това е огромна по обем работа.

— Преди шестнайсет месеца, точно на 25 март 1955 година, ви попитах дали бихте приели да работите за мен двайсет и четири часа в денонощието, когато му дойде времето. Вие ми отговорихте, „да“. Помолих ви добре да премислите решението си. Отново го потвърдихте при следващата ни среща на 11 април. Пол, времето дойде. Включете се в играта заедно с нас.

— Съгласен — каза Субиз, неочаквано възбуден. — За кога искате всичко това?

— За вчера — отговори Реб усмихнат. — От днес създавате свой собствен екип. Заедно ще уточним финансовите и юридическите подробности. При този вид сделки ще действате с Ник и брат му Тони, които се ползват с доверието ми и ще продължат да изтъняват ръководната роля в тази област. С тях и с още един човек, който ще се присъедини към нас довечера. Много бих искал да не пушите, Пол, освен ако наистина не можете да издържите.

— Ще почакам — каза Субиз и прибра цигарата в кутията „Монте Кристо“.

— Още нещо — продължи Реб. — Бих искал доклад за всички петролоносачи в света, които е възможно да наемем от днес до 31 декември следващата година. Бих искал също, макар че едва ли е нужно да го казвам, операцията да се проведе по възможно най-дискретния начин, чрез използването на всички дружества, с които разполагаме, и ако е необходимо, чрез създаването на нови дружества според обстоятелствата.

— Като сключваме договори за наемането им, така ли?

— Да. Без никакво ограничение освен дискретност. Не искам да възбудя бдителността на когото и да било.

— Наемането на петролоносачи от месец юли, като истинското им използване ще започне на 15 ноември, ще изисква изумителни инвестиции, блокирани в продължение на месеци — отбеляза Субиз.

— Не съм го пропуснал, Пол — отговори Реб. — Ще проучим поотделно всеки нает кораб, като се опитаме да ограничим до минимум непродуктивните периоди. Има цяла система от възможности, които вие познавате също толкова добре, колкото и аз. А в краен случай съм готов да понеса известни загуби.

 

 

Операцията погълна около петдесет милиона долара. Пари, които дойдоха от множество банки, но главно от една застрахователна компания; освен това от други три банки, едната „Хънт Манхатън“; от едно учреждение в Хонконг и група финансисти, които събра Несим.

 

 

Още в началото на август 1951 година Дейвид Сетиниац и Реб Климрод създадоха помежду си много особена връзка — спешни обаждания.

Честите и понякога доста дълги отсъствия на Климрод, като това от май 1955 до юни 1956, оправдаваха необходимостта й. За трийсет години тази връзка бе много рядко използвана. А първият път, когато си послужиха с нея, беше в началото на май 1956. Кодовите думи: „Бразилия“, последвана в същото изречение от „Хавай“ и „Сан Франциско“.

Сетиниац пое международния разговор от Рим веднага щом прочете известието, оставено на бюрото от секретарките му, в което фигурираха трите кодови думи.

— Бих искал да говоря с него — каза, без да съобщи името си, мъж, непознат на Сетиниац и чийто английски бе с доста силен акцент.

— Трябва да се обадите в Рио на господин Диего Хаас. „Х“, две „А“, „С“. Номерът е…

— Моля ви — веднага го прекъсна гласът, предпочитам да не го нравя. Искате ли да приемете едно съобщение?

— Несъмнено.

— Само две думи: „Шенкен-Дов.“ Ще го повторя буква по буква…

— И нищо друго?

— Нищо. Благодаря ви.

Мъжът затвори. Сетиниац лично се обади в Рио и се свърза с Диего Хаас. Каза му двете думи. Никакъв коментар от страна на малкия аржентинец, който се задоволи само с няколко саркастични забележки относно шибаното време в Ню Йорк и покани Сетиниац да прекара една-две седмици в къщата му в Ипанема. Сетиниац, който не беше далеч от състоянието съвсем открито да мрази Хаас, отговори, че с радост приема поканата веднага щом намери свободно време. Положи слушалката, без нито веднъж да произнесе името на Реб.

А това тайнствено телефонно обаждане от Рим беше всъщност знак, който го караше да смята, че информаторът на Климрод в цялата тая работа е един израелец на име Йоел Бениш.

 

 

Израелската атака в Синай се състоя на 29 октомври 1956 година в седемнадесет часа. Френско-английските летци разтвориха парашутите си на 5 ноември в седем часа и петнайсет минути сутринта. Осем дни по-късно събралите се е Бейрут ръководители на арабските държави потвърдиха решението си да държат затворен Суецкия канал, впрочем задръстен от останките на кораби, потопени по заповед на Насър, и да преустановят изнасянето на петрол за Франция и Великобритания. Снабдяването на тези страни от Средния изток, техния основен доставчик, спадна с осемдесет процента, а наличните им запаси можеха да стигнат за два-три месеца. На 27 ноември, когато съобщиха за жалкото оттегляне на френско-английските войски, влезе в действие спасителният петролен план, осигуряващ на Европа петстотин хиляди барела дневно от американски кладенци, от Карибите и Венецуела.

Каналът остана затворен шест месеца. За да се стигне от Персийския залив до Европа, трябваше задължително да се заобиколи нос Добра Надежда. Това можеха да осъществят само петролоносачи с огромен тонаж — разстоянието беше единайсет хиляди и триста морски мили, близо двайсет и един хиляди километра.

Реб Климрод беше първият, заедно с Гуландрис, който предвиди това, което по-късно щяха да нарекат супертанкери. Затварянето на Суецкия канал обогати по-голямата част от гърците — Ливанос, Кулукундис, Ембирикос, Гуландрис, Верготис, Онасис и Ниаркос, — които организираха луда празнична вечер в кафе „Роял“ в Лондон. Даниел Лудвиг реализира чиста печалба от сто милиона долара.

Що се отнасяше до Реб Климрод, който от 20 ноември 1956 година и през следващите години, всъщност чак до 1968, пусна под осемдесет и едно различни имена повече от четири милиона тона само петролоносачи, печалбата му надхвърли половин милиард долара за по-малко от година.

 

 

Йоел Бениш разказва, че е участвал от първата фаза на операцията „Кадеш“ с двояката й цел да стеснява палестинската ивица Газа и да превземе Шарм ел Шейх — крайната точка на Синай. Много трябвало да настоява, за да получи достъп до един от шестнайсетте „Дакота“, предназначени за парашутните части над пролива Митла, отстоящ само на четирийсет километра от Суецкия канал. След като се приземил благополучно, трябвало да върви близо два часа, за да стигне до гроба на полковник Паркър — английски губернатор в Синай от 1910 до 1923 година. На следващия ден вечерта, 30 октомври, видял пристигането на 202-а бригада, която била изминала за двайсет и осем часа тристате километра, разделящи Митла от официалната израелска граница.

Върнал се в Тел Авив на 6 ноември, понеже отпуската му свършвала (за тази екскурзия в Синай той си бе взел годишната отпуска).

През 1956 Бениш е на трийсет и една години, с чин капитан, но има реално влияние в апарата на израелското правителство и тайните служби.

В Тел Авив той научава следващата си задача: Адолф Айхман.

Тръгва за Рим на 25 или 26 ноември. В италианската столица среща Реб Климрод през декември и според него ставало дума за среща „след известно време на раздяла“. Бениш не уточнява кога, защо и как се срещат с Климрод, преди той да отпътува за Южна Америка и преди екзекутирането на Ерих Щайер.

През целия си живот Сетиниац познава Йоел Бениш само по име.

Тарас посещава няколко пъти Средния изток и два пъти вижда израелеца. Бениш дори му гостува през лятото на 1978 година по повод визитата на израелска парламентарна делегация в Съединените щати. Прекарва един уикенд в къщата в Мейн. Бяха изминали години от историята със Суецкия канал, Бениш може би знаеше колко голямо доверие има Реб Климрод в Тарас и му отговори на няколко въпроса.

Сподели, че винаги е бил „в постоянна връзка“ с Реб. От около 1950 година. „Изпитвам голямо приятелско чувство към него и мисля, че то е взаимно.“

Тарас не го попита за историята със Суецкия канал.

Както не го попита и за Джетро; Тарас смята, че неговата изключителна тайна организация е могла да бъде създадена само с помощта на специалист от разузнавателните служби.

За сметка на това пък попита дали Реб Климрод е играл някаква роля в залавянето на Айхман.

Отначало Бениш поклати глава, но после каза:

— Косвено.

 

 

Човекът, когото Реб Климрод искаше да свърже с Ник Петридис и Пол Субиз — единствено заради деликатната операция с петролоносачите, — беше един ливанец, по онова време на двайсет и девет години, Несим Шахадзе.

Що се отнасяше до нюйоркския адвокат, той веднага бе впечатлен от почти надменната интелигентност на Субиз, но сега си помисли, че поне веднъж Климрод се е излъгал в избора на новия си лейтенант.

Несим Шахадзе беше безгрижен до пародийност млад човек; пълен, с тънък, почти женски глас, с обноски на синче от ливанско семейство и очевидно се интересуваше повече от жените и сладкишите, отколкото от финансите; изобщо бе от типа хора, за които от най-ранна възраст можеше да се каже как ще изглеждат на петдесет — дебели и плешиви.

Ник Петридис имаше още едно съображение, за да не харесва кой знае колко появяването на ливанеца на сцената — Ник и брат му Тони от самото начало бяха доверените хора на Климрод в корабостроенето. Те не без основание смятаха, че са свършили много добра работа. За невероятно кратко време бяха преминали от обикновен товарен кораб към шестнайсет петролоносача, после към флота, която надхвърляше по тонаж тази на един Даниел Лудвиг, макар че той бе започнал още през 30-те години; а и наближаваше моментът, когато дори и Лудвиг щеше да бъде надминат. Ник и Тони смятаха, че заслугата за такова величествено процъфтяване отчасти се дължи и на тях. А вече самото присъединяване на Субиз, макар и с по-малки прерогативи, подразни Петридис. Все пак блестящите качества на французина и очевидните му способности допринесоха за успокояване на нараненото му самолюбие.

Впрочем разкритите от Реб огромни проекти напълно оправдаваха укрепването на генералния щаб.

„Но чак пък да ни натресе този лепкав рахат локум!“

Несим пристигна в Кан привечер. По една случайност Субиз стоеше до прозореца в подходящ момент. Колоната от четирите ролса вече бе привлякла вниманието му. Батальонът от изрусени, но с изваяни тела блондинки, изскочили от колите с бързината на командоси, нападащи Порт Саид, още повече го заинтригува. Субиз избухна в смях и подвикна:

— Елате да видите!

Реб и Ник застанаха до него. Тогава се появи Несим — величествен, безгрижен, но и мъничко начумерен. Влезе в хотела с вид на човек, който наскоро го е купил. Субиз попита, тъй като долови в очите на Климрод хитри пламъчета;

— Не ни ли споменахте за някакъв ливанец?

— Точно така, това е той — отговори Реб, който очевидно много се забавляваше. — Сигурно няма да се забави, скоро ще бъде тук.

Все пак той се забави цели трийсет минути, но най-сетне внимателно почука на апартамента, където срещата продължаваше вече пет часа. Субиз отиде да отвори. Несим влезе — дебело бузесто момче, с няколкокаратов брилянт на левия си показалец. Поздрави Субиз на френски без акцент, Ник Петридис — на английски (с предвзетия тон на колежанин от Хароу и все още с мутиращ глас), а към Реб се обърна на немски. Седна и през следващите два часа не отрони нито дума, като само понякога притваряше очи, сякаш изпаднал в унес и напълно безразличен спрямо смаяните погледи, които от време на време му оправяха американецът и французинът. Реб невъзмутимо продължи деловия разговор. Разви една от основните си идеи за транспорта на петрол: оборудването на възможно най-голям брой кораби, но така, че освен петрол да превозват и други стоки с цел да се избягнат нерентабилните рейсове на връщане от Европа към Персийския залив и други местодобиви на петрол (съвсем нова идея за онова време).

Стигна се до ужасяващо сложни изчисления, с участието на цял куп параметри, с преминаването от една валута в друга. С тях се зае Субиз, тъй като измежду многото учебни заведения бе завършил и политехниката.

Тогава Несим се обади с тънкия си и малко писклив глас:

— Моля ви, не си губете времето. Точните цифри са…

И избита смайваща поредица от изчисления, които правеше в същата секунда.

От Хората на Краля Несим сигурно бе най-оригиналният, а зад толкова очебийното му нехайство се криеше дяволски мозък. „Той беше единственият човек, който се обръщаше към Реб на «ти» — с изключение на Диего; Диего обаче не беше само Човек на Краля, а неговата сянка — също и единственият, който пресмяташе по-бързо от Реб, а това вече граничеше с чиста гениалност. Несим притежаваше и други дарби — прикрити, както и първата: във връзка с петрола двама мъже се опитаха да заобиколят прекомерния монопол на големите компании, преговаряйки направо с емирите производители. Единият бе Лудвиг и макар че отчасти успя, имаше много неприятности, включително общ бойкот, нанесъл му доста щети. Другият беше Реб, но в неговия случай всичко премина без стълкновения, с хармонията на камерен оркестър, състоящ се от Петридис, Субиз и Несим Шахадзе. А виолончелото беше в ръцете на един швейцарски банкер — Алоис Кнап.

Кнап, когото Реб Климрод може би никога нямаше да срещне, ако не беше необикновената и трагична история в Цюрих.“