Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Roi Vert, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Пол-Лу Сюлицер. Зеленият крал

Френска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1993

Редактор: Катя Витанова

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-16-0

История

  1. — Добавяне

Светилниците от Богота

9

Реб държеше камата с протегнат палец върху нея, за да даде посоката на оръжието. Скочи на два метра, притисна десния си крак към колянната свивка на противника, в същото време лявата му ръка се стовари на височината на очите, а другата, с която държеше оръжието, нанесе удара от горе на долу. Щом почувства, че острието е потънало до дръжката в горната част на корема, направи въртеливо движение с камата. Заколване. Движенията бяха извършени с фантастична последователност и бързина.

Отстъпи на две крачки и ръцете му се отпуснаха покрай тялото. Фигурата беше обезглавена.

— Не е лошо — чу се леко дрезгавият глас на Дов Лазарус. — Не е много лошо. Особено ако часовоят не е съвсем глух и отгоре на това пиян. Ако пък и дълбоко спи — тогава ще е най-добре. При наличието на всички тези условия можеш наистина да имаш късмет да му прережеш гърлото, без ревът да вдигне под тревога цялата британска армия в радиус от четиристотин километра. Може да имаш късмет, но само веднъж. Не два пъти.

Под късия мустак, който носеше в онези дни (човек можеше да помисли, че си го е пуснал през нощта, а той го имаше не от вчера), широките му бели зъби усмихнато проблясваха. Дов Лазарус наближаваше петдесетте, тежеше около осемдесет и пет килограма и бе висок метър и седемдесет. Беше роден малко преди края на века в Петах Тиква — Вратата на надеждата, първата еврейска колония, основана в Палестина край брега на река Яркон от вярващи емигранти, които са се спасявали от руските погроми; родителите му принадлежаха към „Поклонниците на Цион“, носеха рубашки, ботуши до под коленете и бяха се установили там през 1882 година. Масивното и закръглено телосложение на Лазарус, добродушната му усмивка, нежният късоглед поглед зад очилата без рамки (когато не променяше физическия си вид, по природа с много светла кожа и светлорижава коса) лъжеха извънредно много. Той беше човек на насилието и само на него, изгарян от тъмна и дива страст през целия си живот. Йоел Бениш смята, че Лазарус е живял в Ирландия (където се е сражавал в ИРА на Колинс), в Съединените щати (доста години), в Южна Америка и дори в Далечния изток. Според Бениш много от събитията в живота на Реб Климрод се базират на установените през 1925 или 1930 година връзки на Дов Лазарус в Ню Йорк и Чикаго.

През 1933 Лазарус намира своя път към Дамаск по повод втората му среща с Давид Бен Гурион[1].

Дов се обърна към Йоел:

— Твой ред е. И опитай се да го направиш по-добре. Сложи отново главата на фигурата и помни, че тя е човек, когото ти трябва да заколиш.

Съобразно желанието на Баразани Лазарус лично се зае с новите емигранти от Австрия. Впрочем такава бе основната му задача в Иргун — организирането на новодошлите и тяхната подготовка за бойци в сянка. През есента на 1945 ръководител на Иргун (движение, създадено през 1937 г. и по принцип нетерористично) от една година насам бе човекът, роден в Брест-Литовск — Белорусия, през 1913 година и пристигнал в Палестина едва през 1942 — Менахем Волфрович Бегин.

— Отчайващо — каза Лазарус. — Невероятно отчайващо. Единствената ти надежда е английският часовой наистина да има много силно развито чувство за хумор. В такъв случай веселото му настроение със сигурност ще го убие.

Надигна се така, като че ли изобщо не помръдна, и застана до фигурата.

— Опитай на мен, Йоел. Опитай се да ми прережеш гърлото. Започни, когато искаш. Събуй се бос. И опитай наистина да ме убиеш.

Бениш събу обувките си и се поколеба. Ножът в ръката му режеше като бръснач, а острието беше дълго двадесет и четири сантиметра.

— Имаш една минута, за да ме убиеш — каза Лазарус, обърна се гърбом, вперил поглед в бялата стена на къщата, където живееха в Ерусалим, на тясна уличка, граничеща със старите еврейски и арменски квартали, над кулата на цар Давид. Йоел потърси с поглед Реб. Той кимна.

Йоел се хвърли…

Три или четири секунди по-късно острието се намираше опряно на собственото му гърло, леко разрязвайки кожата под адамовата ябълка, а в дясното си рамо и ръка чувстваше силна болка.

Тишина.

Реб Климрод каза:

— Мога ли аз да опитам?

Двата погледа се пресрещнаха. Бениш си спомня за настъпилото тогава мълчание. Мълчание, след което Дов Лазарус реши да се усмихне.

— Не — отвърна той.

Двамата младежи, излезли от Маутхаузен, участваха в първата си истинска операция на 28 септември 1945 година. Те бяха научили освен стотиците други неща да произвеждат нитроглицерин, като сипваха капка по капка — за предпочитане, без да им треперят ръцете — глицерин в смес от равни части сгъстена азотна и сярна киселина при най-малко седемдесет градуса по Боме, или класическия черен барут, изготвен от селитра, събирана по степите на конюшни и обори, та дори и в катакомби. Научиха се да боравят и с други експлозиви, този път военни, предимно плячкосани от командосите на английските лагери — тринитротолуол, езоген С-4, мелинит или друг пластичен динамит. По принцип Йоел Бениш прояви изключителни качества за изготвяне на експлозиви, като специалитетът му беше един запалителен експлозив, съставен от три части калиев хлорат, към който се прибавяха еднакви количества борова смола и пудра захар (последната съставка го разнежваше, тя придаваше нещо готварско на цялата работа и той за малко да забърка един сладкиш).

Но само по принцип. Когато се отнасяше до реално действие, Йоел предаваше щафетата на Реб Климрод. Още в първите дни веднага се забелязаха здравите нерви на Реб при всякакви обстоятелства. Във всички групи, обучени от Дов Лазарус, било то Иргун или групата Щерн, не липсваха смели мъже, някои от които проявяваха наистина безразсъдна смелост. Реб беше различен. Не само поради пълното си хладнокръвие към опасността. Много хора от Щурмовите сили на Бегин бяха оцелели в лагерите: смъртта не ги плашеше и всъщност борбата, която им предлагаха, понякога се оказваше единственият начин да не полудеят, даваше им някакъв смисъл в живота. По онова време Реб притежаваше всичко това. Но у него имаше и нещо друго — никога не участваше в спор за бъдещата еврейска държава. По това приличаше на Дов Лазарус. За Лазарус всяка политика представляваше абстракция, а той живееше само за действието. Очевидно при Климрод случаят не беше такъв. Но още от самото начало между тях се зароди едно много странно съперничество и съучастничество.

Лазарус наближаваше петдесетте, а Реб беше само на седемнадесет. Но съперничеството и съучастничеството бяха истински.

 

 

Операцията на 28 септември 1945 година се състоеше в това да направят засада на малък английски отряд на едно шосе двадесетина километра северозападно от Аскалон. В нея взеха участие петнадесет души под командването на един мъж, на когото Бениш можа да научи само малкото име, доколкото и то беше истинско: Елиаху. Според заповедта трябваше да се постигне унищожението на материала, а не на английските войници, и то още при първия сигнал — целта беше една постоянна схватка, която, според израза на Бегин, трябваше да създаде у англичаните чувството, че са „седнали върху гнездо на скорпиони“.

Камионите бяха пет начело с един джип. Както се предвиждаше, автоматът на Елиаху първи откри огън срещу десния фланг на разположения в колона отряд. Възпламенителната хлорна граната, която нормално би трябвало да взриви джипа, само отскочи от капака без никакъв резултат. Тя бе саморъчно направена в бутилка от уиски, напълнена с хлорат, пудра захар и смола, запушена с парцал, а към бутилката имаше малък флакон от тънко стъкло, съдържащ сярна киселина. Преди да я хвърлиш, трябва да счупиш флакона така, че киселината да проникне през парцала. След това по-добре е да не губиш време…

Йоел Бениш видя как Реб Климрод се надига на десетина метра вдясно от него. И нито в един момент не изглеждаше да се е разбързал, движенията му сякаш бяха мудни, равнодушни. С четири широки крачки вече беше изминал разстоянието до черния път. Изкачи лекия наклон, зави под нрав ъгъл и пое към челото на колоната, срещу джипа. Автоматът продължаваше да стреля и снопът от куршуми сигурно минаваше съвсем близо до него. В лявата си ръка държеше за гърлото четири-пет запалителни бутилки — така както келнерките от Гринзинг носеха виното. На няколко метра от джипа, който напредваше срещу него, Реб с рязко движение счупи флакона с киселината, отброи спокойно три-четири секунди и метна гранатата в средата на решетката между фаровете. Колата много бързо пламна. В следния миг Реб се втурна към първия камион и също го подпали. После втория, третия — и всичко това сред трясъка на автоматичните оръжия, стрелящи от всички страни.

Дори не беше ранен. Акцията продължи малко време. От първия изстрел на автомата до дадената от Елиаху заповед за прекратяване не бяха изминали повече от две минути. Отстъплението на командосите стана, както бе предвидено.

На четиристотин метра от пътя и горящите коли, откъдето англичаните продължаваха да стрелят напосоки, се извърши първото прегрупиране с единствената цел — дислокация на силите. Прибраха скъпите за Бениш и Климрод оръжия. Скоро двамата се озоваха сами, или по-точно станаха трима, и започнаха да копаят в пясъка hamura, червения пясък. Третият мъж беше Елиаху, който не трябваше да ги придружава. Вървяха заедно в продължение на два часа, докато пред погледа им се появи Теласход. Елиаху спря.

— Тук се разделяме — рече той. — Сигурно са ви казали къде и как да отидете.

Колебаеше се. Значително по-нисък от Климрод и дори от Бениш (с цели десет сантиметра по-нисък от спътника си от Линц), Елиаху се опитваше в полумрака да разгледа Климрод — единствено него. Най-накрая разтърси глава:

— Можех десет пъти да те убия с автомата.

— Не го направи — отговори Реб.

— Две крачки надясно, наляво или напред, и щеше да попаднеш на мерната линия. Знаеше ли?

— Да.

Елиаху поклати глава:

— И ти вярвам, това ми е най-чудното. На колко си години?

— Сто — каза Реб. — Без няколко седмици.

— Кой те научи да си служиш така с гранатите? Дов Лазарус ли?

Много светлият в нощта сив поглед се спусна:

— Не познавам човек с такова име.

Елиаху се засмя:

— Добре.

Направи няколко крачки, спря и се обърна.

— Опитай се да не те убият веднага.

— Обещано — каза Реб. — Давам ти честна дума.

Климрод и Йоел Бениш продължиха заедно. Както беше предвидено, един камион на кибуц ги взе в четири часа сутринта от северния изход на Асход. В Тел Авив бяха преди изгрев-слънце, след като преминаха без затруднения многобройните постове и ядяха набраните през нощта плодове.

 

 

През октомври-ноември на същата 1945 година те взеха участие в десетина операции, едната от които ги отведе в пустинята и продължи шест дни, а целта им беше да взривят на колкото е възможно повече места един от английско-иранските петролопроводи.

Иначе те живееха в Тел Авив, Иргун им беше намерил жилище, както и официална работа за прикритие. Йоел Бениш продаваше разни дребни стоки в един магазин на „Алънбу Роуд“. А Реб Климрод стана сервитьор в едно от кафенета на „Бен Йехуда Стрийт“. Заведението се посещаваше предимно от адвокати. Напредъкът му в английския беше удивителен и изпълваше Бениш с възхищение, макар че на него не му липсваше дарба за учене на езици (освен идиш и еврейски той свободно говореше полски, немски и руски и също доста напредваше с английския). По онова време при възможност Реб Климрод ходеше на кино, когато прожектираха недублирани американски филми. Бениш си спомняше, че високият виенчанин е гледал най-малко дванадесет или петнадесет пъти „Гражданинът Кейн“, „Bataan Patrol“, „Objective Burma“ на Уолш, „На Запад“ на братята Маркс, „Моя скъпа Клемънтайн“ на Форд и можеше да имитира с рядко умение Богарт в „Малтийският сокол“ или аристократичния Кари Грант във „Филаделфийска история“. Или пък неописуемата гъгнивост на един Гручо. Все така продължаваше много да чете, но в повечето случаи на английски.

Несъмнено съществуваше връзка между този книжен глад — чрез адвокатите, които всеки ден обслужваше в кафенето на „Бен Йехуда Стрийт“, той имаше достъп до специализираните библиотеки — и промяната, която настъпи в края на ноември. Разделиха екипа Климрод — Бениш. И двамата бяха станали великолепни специалисти по експлозиви, тоест би било истинско прахосничество да работят заедно. Впрочем Иргун на Бегин укрепи дейността на щурмовите си сили, като се организираше по подобие на френската Съпротива — пропагандните брошури от онова време сочат англичаните като „окупатори“, а членовете на Иргун вече не са терористи, както не са били и френските партизани… „Става дума за същата борба, водена от френските партизани срещу немските нашественици.“

Към края на ноември Реб Климрод получи нова задача. Преди всичко той смени името и работата си. Според документите беше някой си Пиер Юбрехт, роден през 1926 година в Париж; фалшиво име, което щеше да използва впоследствие най-малко два пъти. Създаденото за случая curriculum vitae[2] „уточняваше“, че е роден от майка еврейка, изчезнала в Париж през 1942 година, а баща му, офицер от кариерата, избрал да се сражава на страната на Френските свободни сили, но бил убит в Сирия, където, през Испания, успял да доведе сина си. Биографичните детайли звучаха автентично, макар че нямаха нищо общо с Реб Климрод; но по такъв начин се обясняваше откъде владее отлично френския език и говоримия арабски…

Колкото до новата му работа, тя го отведе в една банка в най-деловия квартал на Тел Авив, банката на „Хаким & Сенешал“, чието седалище се намираше в Бейрут. Започна като момче за всичко. (Един от братята Хаким тайно фигурираше сред основните спомагатели на Иргун, но това не беше единствената причина за издигането на Климрод — той чисто и просто беше прекалено блестящ за „момче за всичко“.) Към средата на декември вече стана комисионер. Беше на седемнадесет години и три месеца, въпреки че според паспорта трябваше да е на двадесет.

И още едно обстоятелство ускори раздялата му с Бениш. Йоел напусна Тел Авив и отиде в Ерусалим като специалист по взривяване на железопътни линии и петролопроводи на „Ирак Петролеум Къмпъни“.

А Реб поради физическия си вид — кестеняви коси, много светла кожа и сиви очи, — както и поради работата си в „Хаким & Сенешал“, която му служеше за прикритие на честите пътувания и отсъствия, все повече беше използван от Иргун за проникване в английските среди, а във военен план — изключително за градски тероризъм.

И главното — влезе в екип с Дов Лазарус.

Бележки

[1] Първия път той среща Бен Гурион в Яфа през 1906 г. когато бъдещият ционистки ръководител пристига от Полша. Двамата се срещат отново във Франция по време на обиколката на Бен Гурион в Европа през 1933 година за изборната му кампания сред европейския юдаизъм. Тази „жива бомба“ (изразът е на самия Бен Гурион), каквато представлявал Дов Лазарус, най-сетне намерила поле за изява на кауза, която не била посредствена. До края на живота си Дов дълбоко уважавал Бен Гурион. — Б.а.

[2] Кратко животоописание (лат.). — Б.пр.