Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (12)

10.

Джипът се караше от някакъв човек на име Хармънд. Достатъчно бе да се замени „а“ с „е“ в истинското му име, за да се англицизира. Беше се сражавал на страната на английската армия в Африка и Италия; беше участвал и в отряда от четиристотинте мъже, които под командването на майор Либърман цели десет дни давали отпор на италианската дивизия „Ариет“ в близост със Свободните французи на Кьонинг Бир-Хакеим с цената на седемдесет и пет процента жертви. Униформата, която носеше, беше негова — на Шеста въздушна дивизия. За английските си началници официално беше в отпуск.

Дов Лазарус седеше до него с отличителни знаци на майор. Зад Дов се намираше Реб Климрод, също в униформа, но на капрал, а краката му стояха върху пълните с експлозиви платнени чанти. Един камион следваше джипа, натоварен с петнадесет мъже освен шофьора и офицера с прекрасните рижави мустаци. От петнадесетте мъже десет носеха белезници на ръцете и бяха облечени като араби; останалите петима, бойни униформи и каски, изпълняваха службата на пазачи.

На двеста метра от полицейския пост Лазарус даде знак и Хармънд намали и накрая спря. А камионът продължи пътя си.

Мястото се наричаше Ягур и се намираше почти по средата между Хайфа и Назарет; на юг се простираше равнината Есдрелон, от северозапад се издигаше планинската верига Мон-Карамел. Полицейския пост представляваше почти квадратна двуетажна постройка, заобиколена от двоен ред бодлива тел. Четирима часови стояха при входа, а други четирима — на покрива, защитени от натрупани един върху друг чували с пясък. Вътре би трябвало да се намират още около двадесетина войници, освен цивилните, но със сигурност и въоръжени полицаи. Беше три часът сутринта, 1 март 1946 година.

— Една минута — съобщи Лазарус.

От тъмното място, където беше спрял джипът, имаше пряка видимост към входа на поста. Видяха как камионът се приближи и спря. Седналият до шофьора мустакат офицер слезе и започна да приказва с отговарящия за контрола сержант. Сигурно е бил достатъчно убедителен, защото той кимна с глава. Камионът влезе в отбранителната част на поста. Мнимите пазачи свалиха мнимите арабски затворници, които криеха под дрехите си картечни пистолети „Стен енд Брен“.

Цялата група влезе в сградата.

— Две минути — каза Лазарус.

Хармънд знаеше в общи линии какво трябва да се случи вътре в поста.

Командосите на Иргун, които току-що влязоха, сигурно вече бяха неутрализирали англичаните — най-напред тези в партера, после един по един и на другите етажи. И всичко това без никакъв шум, за да не вдигнат на крак някого и най-вече часовите на покрива с техните картечници и барабанния им огън. После щяха да изпразнят оръжейния склад, да освободят затворниците, мнимият офицер с рижавите мустаци щеше да се появи на прага, да свали шапката си и той Хармънд, трябваше да застане с джипа до входа на поста съвсем спокойно и естествено, за да остави двамата мъже, които го придружаваха, и чиито имена не знаеше — научи ги по-късно; знаеше само, че носят достатъчно експлозив, за да вдигнат във въздуха половин град).

— Три минути. Закъсняват…

В гласа на Лазарус се долавяха весели нотки. С ръка върху лоста за скорости и готов да потегли при първия знак, Хармънд му хвърли бърз поглед. После потърси в огледалото мършавото и безизразно лице на другия зад него. Спомни си как се изненада от абсолютното им спокойствие, но също и пълното несходство на образувания от двамата пътници екип — единият нисък и набит, вече на възраст, другия много млад, много висок, със светли, вглъбени в някаква вътрешна мечта очи.

Предупреждението на Лазарус, изречено с учудващо бодър глас, прозвуча секунди преди да се случат двете събития, които щяха да объркат всичките им планове. Най-напред на стотина метра вдясно от тях, по пътя за Назарет, се появиха две бронирани коли и почти веднага от полицейския пост се чу вик, после рев на сирена, а след това и първите изстрели. Както винаги, всичко стана много бързо. Получените от Хармънд указания бяха ясни — в случай на сериозна опасност веднага да отстъпва и да бяга. Включи на задна, готвейки се да завие…

— Чакай.

Твърдата, покрита с червеникави косми лапа на Дов Лазарус притисна китката му. Лазарус се усмихна.

— Погледни, пиленцето ми — рече той. — Колите ще ги блокират. Едва ли ще успеят да си тръгнат.

И наистина двете бронирани коли неочаквано бяха ускорили ход и заемаха позиция пред самия вход на поста, откъдето сега се чуваше ожесточена престрелка. Хармънд забеляза един от мнимите араби, който изскочи от постройката, но една от картечниците на покрива го закова на място с кратък откос.

— Напълно са блокирани — каза още веднъж Лазарус и щастливо се усмихваше. — Реб? Идваш ли с мен, момчето ми?

„Нямах ни най-малка представа какви им бяха намеренията — разказва Хармънд. — И дали, ако ги знаех, щях да имам смелостта да ги придружа. Но и единият, и другият бяха невероятно спокойни. Едва по-късно разбрах, че те един вид наддаваха срещу себе си. И че бяха луди.“

 

 

Хармънд спря джипа точно между двете бронирани коли.

— Много добре — каза Лазарус, слезе от колата и с доволен израз вдигна глава към мъжете в блиндираните коли, които изненадано го наблюдаваха и се питаха откъде, по дяволите, се появи пък тоя.

— Добра работа — рече Лазарус с лек ирландски акцент в гласа, — дяволски добре ги блокирахте тези мръсници. Дръжте на мушка вратата и не позволявайте никому да излезе. Ще се опитаме да ги хванем живи. Интересуват ме живи.

Като че ли чак сега видя в краката си един от външните часови, проснат на земята още при първите изстрели със зареден автомат в ръка.

— Сега ли намерихте да почивате, момчето ми? Събудете се и най-добре ще е да заемете позиция при онзи ъгъл. Доколкото си спомням, там има друг изход, през който тези копелета могат да се измъкнат. Прикривайте го. Кой е дежурният офицер тази нощ?

— Лейтенант Парнел — отговори младият войник, смазан от толкова саркастичната властност.

— Я виж ти — изкоментира Лазарус, — още един ирландец! Наистина се питам как империята щеше да се оправи без нас.

После се обърна леко настрани и докато махаше приятелски към часовите на покрива, каза на Реб Климрод:

— А вие, Барнес, какво чакате? Имайте любезността да си вдигнете задника от джипа и да дойдете при мен…

Съвсем спокоен, той премина първата дървена преграда с бодлива тел и се отправи към постройката, откъдето автоматичните оръжия продължаваха да трещят. Както често се случва, имаше затишие и Лазарус се възползва от него. Извика:

— Парнел! Тук сме ги блокирали, но ги искам живи! Чувате ли ме, Парнел?

Вместо отговор куршумен сноп разрови земята на по-малко от метър пред краката му, но без да го засегне. И Хармънд разбра две неща: първо — стреляха приятелите му от Иргун и, второ — бяха разпознали гласа и силуета на Лазарус.

После от първия етаж се показа нечия глава — това беше млад офицер по риза, с разчорлена коса, който държеше в ръката си пистолет. Лазарус приятелски му се усмихна:

— Лейтенант Парнел? Аз съм майор Конър. Бог да пази Ирландия. Държим ги копелетата. Сега трябва да ги накараме да го разберат. Ще поговоря с тях на шибания им език. Кажете на своите хора, ако обичате, да преустановят упражненията си по стрелба.

Веднага след това премина на еврейски, като продължаваше да вика със силен и звучен глас, белязан повече от всякога с ирландския акцент. Не пое никакъв риск, в случай че се намереше някой от английския гарнизон да го разбере. Обърна се към хората от Иргун и им предложи веднага да оставят оръжията си. Каза, че ще влезе и че те няма да имат никакъв шанс да излязат живи, освен ако не се предадат, в които случай лично им обещава статута на политически затворници.

Реб Климрод стоеше до него с двете тежки войнишки торби. Неочаквано, след един последен изстрел, настъпи тишина. И в тишината всички чуха тътнежа на приближаващ се танк, следван от много камиони, натоварени с истински парашутисти. Подкреплението се разпръсна и обкръжи постройката. Лазарус им хвърли един поглед и вдигна глава с още по-доволен израз на лицето си.

— Сега пък вече нямате абсолютно никакъв шанс — повтори той на английски, а после и на еврейски. — Влизам.

И Лазарус влезе — те влязоха — Климрод и той. Изуменият на волана Хармънд ги видя как изчезват в полицейския пост и „доста обезпокоен“, според собствения му израз, чувстваше зад гърба си херметически затворената верига на парашутистите, които завършваха обкръжението.

В сградата беше убит един англичанин, трима — ранени, докато загубите на Щурмовите сили от Иргун бяха двама убити и трима ранени, единият — в корема. По-късно Хармънд научи, че командосите изгубили време поради глупава причина — не могли да намерят ключа от оръжейния склад.

Една или две минути изминаха в странна, човек би казал тръпнеща неподвижност. А после отново се чу гласът на Лазарус:

— Парнел? Може да слезете, те се предават. И кажете на доблестните подкрепления, които ни се притекоха на помощ, че битката свърши.

Зад Хармънд колоната от войници се разтвори. Един капитан и двама цивилни, които бяха от страшното СИД^[1], тръгнаха. Подминаха Хармънд и влязоха в постройката…

Лазарус се усмихна на новодошлите и в същия миг усети, че най-малко единият от двамата мъже на секретните служби го е разпознал или това ще стане в следващата секунда. Хвана Парнел за ръка и се отправи насреща им. Много спокойно и без да се обръща, каза:

— Покажи им, малкият.

С лявата си ръка Реб Климрод отвори една след друга двете торби, пълни с паралелепипедни калъпи, увити в черна, напоена с масло хартия и стърчащите жици.

— Петнадесет килограма ТНТ^[2] във всяка торба — обясни Лазарус. — А това, което държи момчето под ръката си, е електрически детонатор под налягане. Забележете, ако обичате, колко плътно притиска към тялото си дясната ръка. Ако отдели ръката от тялото дори само за да кихне, всички ще се превърнем в топлина и въздух. Не мога да гарантирам за пълното разрушаване на полицейския ви пост…

Реб Климрод каза с безстрастен глас и отсъстващи очи:

— Намираме се в затворено пространство. Мощта на възпламеняването силно ще се увеличи.

— Точно така — потвърди Лазарус с радостен вид, подобно на учител, чийто любим ученик е дал очаквания отговор. Но зад очилата без рамка бледосините му очи проблясваха безмилостно, което не оставяше никакво съмнение в нечовешката жестокост, която го обладаваше. Той продължи:

— Така че бихме могли да се надяваме на четиридесет или петдесет убити. Залепи се за онзи тип със синята вратовръзка, малкият. Той е от СИД и ми се струва, че ме разпозна…

Чак след това им изложи непосредствените си планове.

 

 

Същият камион, който ги докара, извози командосите на Иргун, които оставиха двамата убити, но предварително бяха проверили дали нямат някакви документи или лични предмети за бързото им идентифициране. Камионът пое за Хайфа и според предварителния план на операцията след пет километра на северозапад настигнаха трима мъже; те трябваше да осигурят отстъплението им, ако имаше преследване, и държаха в готовност бидона с бензин, с който щяха да залеят пътя и да издигнат стена от пламъци.

Но преследване нямаше.

Колкото до Хармънд, той се възползва от обстоятелствата и няколко минути след влизането на хората от СИД незабележимо изчезна. Бързо се шмугна в малките улички на Ягур, размени униформата си за цивилни дрехи и още си спомняше за болезнения и изтощителен преход с колело, който извърши, за да стигне до Назарет, където официално се намираше в отпуск при семейството си. И успя съвсем навреме да се присъедини към частта в Порт Саид необезпокоен. Дълго време не знаеше края на историята, а имената на Дов Лазарус и Реб Климрод, тогава Пиер Юбрехт, научи едва след пет години, доста след независимостта на Израел.

 

 

Джеймс Парнел видя как редицата на парашутистите се разтвори и камионът с командосите на Иргун мина. Преди оттеглянето терористите (за него те бяха терористи) се погрижиха да изгорят всички документи в канцелариите на полицейския пост. Но според уговорката не докоснаха оръжията в склада. Това бе единственото му удовлетворение. Останалите неща съвсем не го очароваха. Всъщност той заедно с двама представители на тайната полиция и още петима души, всичките полицаи и нито един войник, бяха посочени за заложници на мнимия майор Конърс и младия му придружител.

Парнел ни най-малко не се усъмни в истинността на експлозивите (съмненията дойдоха после, а отговорът безкрайно по-късно). При срещата си с по-възрастния, чийто ирландски акцент бе толкова сполучливо имитиран, той изпита още в първия миг силна антипатия, дори и страх. Но другият младото и високо момче със странни очи, по някакъв начин го безпокоеше повече — бездънният му поглед го плашеше.

 

 

Парнел, който по-късно щеше да стане журналист и често да се връща в Израел, бе принуден да се качи отзад в камиона и да легне с кръстосани под тила си ръце, както останалите заложници. Очилатият терорист седна до шофьора с пластична граната „Гамон“ в лявата ръка и със „Смит енд Уесън“ в дясната. С обезпокояваща психологическа точност той избра шофьора на камиона — около петдесетгодишен цивилен полицай, — последния човек, способен да замисли и предприеме някое отчаяно действие.

Младият му съучастник седна отзад, безпристрастен и мълчалив: дясната ръка стоеше притисната до гърдите му, а другата държеше картечен пистолет „Стен“.

Както веднъж бяха сторили по заповед на командира си, парашутистите отново освободиха пътя. Камионът доста бавно се отдалечи. „Искат да са сигурни, че не ги преследват“, помисли си Парнел, макар че нищо не виждаше. Потеглиха към Назарет. У Парнел се породи надежда — след няколко километра на юг имаше армейска преграда. Но три-четири минути по-късно камионът смени посоката и след половин час спря. Чу се гласът на мъжа с очилата:

— Да слизат, с изключение на двамата асове от СИД и любимия ми ирландец.

Продължиха пътя; освободените мъже бяха изоставени насред пустинята. Сега Парнел седеше зад кормилото, а двамата тайни полицаи лежаха отзад с белезници на китките и завързани глезени. Пътуваха в продължение на един час по едва използваем път.

Ново спиране. Парнел бе завързан за предната броня. Мъжът с очилата отиде отзад. Парнел доста добре разбираше еврейски и можеше да следи разговора — спора, който се поведе между двамата терористи: по-възрастният искаше на всяка цена и на място да убие хората от СИД „После мен също ще ме убие. О! Господи, защо съм ирландец?“

Над Галилея се появи дъждовна зора. Парнел очакваше всеки момент да чуе изстрелите. Но към него се приближи високото мършаво момче, наведе се, отключи белезниците и му каза с учудващо приятен и спокоен глас:

— Моля ви да не предприемате нищо. Става ли? Иначе не отговарям за живота ви.

— Става — отговори Парнел, искрен и необикновено успокоен. — Благодаря. Благодаря ви от цялото си сърце.

Пристигнаха в Сен Жан д’Акр към шест и половина сутринта. В този момент Парнел се намираше сам в кабината на камиона. Двадесет минути преди това двамата му врагове отидоха отзад, като го помолиха (говореше по-младият) да не се обръща, и счупиха огледалото, за да не вижда какво става зад него.

И той наистина не виждаше. Едва около площад „Хайел Амадан“, срещу кръчмата „Колон“ — бяха му казали накъде да кара, — успокоен от тишината, той намали и спря.

Естествено задната платформа беше празна, освен двамата полицаи, побеснели, но живи.