Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (2)

Пролог

Намирах се в Мюнхен само от един час, когато капитан Тарас ме осведоми, че напреднали части на VII армия току-що са открили нов лагер — в Горна Австрия, близо до Линц; мястото се наричаше Маутхаузен. Тарас настоя веднага да тръгна за там — беше ми осигурил три места във военен самолет. А той щял да се присъедини към нас след два или три дни. Съществуваха достатъчно сериозни причини, за да му се подчиня: беше капитан, а пък аз — младши лейтенант; до лятото на 1942 година професор Тарас ми преподаваше международно право в Харвардския университет; най-сетне той беше човекът, който, срещайки ме случайно преди две седмици в Париж, ме взе при себе си в Комисията за военни престъпления. Освен всичко това аз просто го обичах, въпреки че трудно възприемах в маслиненозелената униформа нашия саркастичен и весел професор, който надълго и нашироко ни говореше под зеления листак на Харвард ярд.

И така, заминахме трима. Придружителите ми бяха Майк Риналди — сержант, и Рой Блексток — фотограф. Нямах нито с единия, нито с другия, както се казва, някакви допирни точки. Риналди беше от Литъл Итали, Манхатън, Ню Йорк; Блексток — от Вирджиния. Бяха абсолютно различни физически: единият — нисък, набит, с тънки черни и май боядисани мустаци, другият — мека и вече пълнееща двуметрова маса месо. Струваше ми се, че и двамата бяха цинично равнодушни, което сякаш бе доказателство за зрелост, за житейски опит, от който аз нямах и хабер.

Беше 5 май 1945 година. Знаех малко нещо за войната, която свършваше в Европа, освен новината, че руснаците са превзели Берлин преди три дни, а неизбежната капитулация на Третия райх е цялостна и официална. Войната приключваше и аз не бях убил никого, камо ли да съм участвал в някаква битка. Два месеца ме деляха от двадесет и първата ми година и приличах на юноша, който за пръв път влиза в театъра точно навреме: да види падането на завесата. Когато дойдох в Европа и по-точно в Париж след шест години, видях отново френската си баба и това, че бях станал американец, че бях се отказал от бащината националност в полза на майка ми, никак не я развълнува; всъщност тя подмина вестта с пълно безразличие, увлечена от описанието на Париж и родния й Прованс по време на немската окупация…

Щом пристигнахме в Линц, Риналди успя да ни натовари в камион за Виена, където от 13 април се намираше Червената армия. Около два часа следобед преминахме Дунав при Епс. Тук Риналди спря един джип и убеди шофьора — италианоамериканец като него — да ни качи. Най-напред стигнахме до гарата в Маутхаузен и оттам с нов натиск, който беше чисто и просто шантаж, шофьорът измина шестте километра, които ни деляха от лагера.

По такъв начин съдбата ме срещна за пръв път с Реб Михаел Климрод.

Измежду невероятно ясните спомени, които съм запазил от този ден, най-напред се откроява лекият австрийски въздух, слънчев и нежен, наситен с уханията на една сякаш вечна пролет.

Чак след това дойде миризмата.

Достигна до носа ми, когато бяхме на двеста или триста метра от лагера. Голям обоз от покрити с брезент камиони ни принуди да спрем и случайният шофьор използва момента, за да заяви с бясна категоричност, че по-нататък няма да ни кара. Трябваше да слезем и продължим пеша. Миризмата ставаше все по-силна и стоеше във въздуха на множество неподвижни пластове. „Газови камери“ — рече Блексток с провлачения си южняшки акцент, а спокойният му тон (дори и акцентът) лишаваше думите от целия ужас, който съдържаха. Минахме през широко отворените врати. Бяха идвали танкове — по земята личаха пресните следи от веригите им. На тяхно място непрекъснато прииждаха камиони, от които разтоварваха храна, лекарства и завивки за вече издигнатите лазарети. Но щом преминеше през големия портал, потокът от камиони се изгубваше сред огромното и мълчаливо море от живи трупове, учудващо неподвижни, като някакво застинало благо. Идването на танковете, пет или шест часа по-рано, бе несъмнено развълнувало и оживило това море, но сега треската бе преминала, радостта от свободата изглеждаше угаснала, а лицата приличаха на маски. Сякаш след първите мигове бе настъпила втора фаза — осъзната действителност за края на кошмара. В дъното на халюциниращите погледи, насочени към мен, Риналди и Блексток, който с килограмите си на добре хранен човек ни проправяше път, прочетох странна апатия и нещо като примирение, но също и омраза, злобен упрек: „Защо не дойдохте по-рано?“

„И миришат, рече Блексток, господи, колко миришат, направо не е за вярване.“

Гигантът грубо и стремително напредваше между плашилата в раирани парцали, отстраняваше ги от пътя ни с могъщо безразличие.

Американският офицер, който отговаряше за лагера, имаше на яката си златни кленови листа, означаващи, че е пехотинец. Беше нисък, червенокос, набит и се наричаше Стречън. Каза ми, че ако в момента има нещо, което би го занимавало по-малко от военните престъпления, той би бил любопитен да го научи. Засега искал само да постави в ред този отвратителен бордей, добави той. Бе започнал да разпределя лагеристите в три категории: неизлечимо болни, в критично състояние, извън опасност. Неизлечимо болните бяха цял легион: „През следващите дни ще ми умрат две или три хиляди и единственото успокоение е, че ще пукнат свободни.“ Гледаше ме втренчено с кестенявите си, почти жълти очи:

— Как казахте, че се наричате?

— Дейвид Сетиниац.

— Евреин?

— Не.

— Какво е името ви? По произход!

— Френско.

— Звучи ми като полско.

Вече се беше обърнал и раздаваше кратки заповеди. Риналди ми правеше знаци. Влязохме в сгради, които бяха служили за канцеларии на СС. „Тази стая ли? — попита Риналди. — Или тази?“ Избрах първата, в която имаше малка приемна с три-четири стола. Блексток не се виждаше никакъв, сигурно работеше някъде с фотографските си апарати. Риналди взе един картон и го постави на вратата. Върху него написа, като грижливо повтори буквите, за да ги удебели: „Военни престъпления.“

Бях вцепенен, смазан от миризмите и странната вибрираща тишина на Маутхаузен, въпреки че имаше хиляди и хиляди оцелели. Бях притиснат от такова силно чувство на срам и отчаяние, че дори и след тридесет и седем години мога отново да усетя и изпитам повдигането и унижението.

В един момент трябваше да изляза. Виждам се как вървя сред гъстата тълпа, която едва се отдръпва пред мен. Влязох в една барака, после в друга — медицинските екипи все още не бяха стигнали дотам. Във втората цареше полумрак, тук-там позлатен от прашното пролетно слънце.

В нея имаше мъртъвци от два дни, положени върху греди, а до тях — неколцина оцелели, проснати върху кушетки. Скелетни форми, купчини от стари парцали и кости се размърдаха, надигнаха, когато минах покрай тях. Вонящата миризма се увеличи. Докосваха ме, вкопчваха се в мен. Уплаших се и избягах. Изскочих навън под слънцето, разтърсван от спазми за повръщане. Стигнах до тесен двор, натикан между солидни постройки. Бях съвсем сам или поне мислех, че е така. Повърнах и едва тогава, подобно на болка от изгаряне, почувствах погледа върху себе си…

Ямата беше на няколко крачки. С големина почти два на два метра. Изкопаната земя беше грижливо оформена като триъгълна могилка, в която стърчеше забита лопата. Все пак няколко лопати пръст бяха небрежно хвърлени върху ямата, но предвидливо сложеният пласт от негасена вар вече разяждаше буците…

… а също и голите човешки тела, които са искали набързо да заровят. Досещах се какво се бе случило: осемте или десетте разсъблечени трупа бяха хвърлени в ямата, натъпкани с приклади или с крака, докато се слегнат. После — сода каустик, след това пръстта. Но мъртъвците незабележимо се изкачваха към повърхността. Виждах ръце, кореми, мъжки полови органи, овъглени и разядени от натриевия окис усти и ноздри, голи и вече изглозгани кости.

И сред цялото това преплитане на човешки крайници зърнах едно лице — ужасяващо изпито, изцапано с черни петна от засъхнала кръв, — от което блестяха със смущаваща острота две светли очи…

… и те проследиха движенията ми, когато се отделих от циментовата стена, на която се бях облегнал. Спомням си, че се замислих за втренчения поглед, който беше вцепенен от смъртта. Приближих се на две крачки до ямата. И чух гласа, говорещ на френски с едва доловим акцент, да рецитира Верлен: „Животът, боже, ей го тук — и прост, и лесен…“^[1]

Сякаш сънувах с отворени очи… „и от града се носи звук на глъч и песен…“ — следващият стих несъзнателно дойде на устата ми и, изглежда, съм го произнесъл.

Помня само, че се приближих съвсем до ямата. Приклекнах на ръба, протегнах ръка и пръстите ми докоснаха голямата мършава ръка на седемнадесетгодишно момче, което някога щяха да наричат Краля.