Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Roi Vert, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Пол-Лу Сюлицер. Зеленият крал

Френска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1993

Редактор: Катя Витанова

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-16-0

История

  1. — Добавяне

48.

— Бях в Куала Лумпур в Малайзия — каза Елиас Вайсман. — Джордж, не успявам да се оправя. Броят, който той ни определи, е пет хиляди. Един милион няма да е достатъчен.

— Винаги е така — отговори Тарас.

— Големият корабопритежател Ник Петридис предостави три от корабите си на мое разположение за три месеца. Това е и много, и нищо. Сиамският залив и Китайското море гъмжат от нещастници, които бягат от делтата на Меконг, трябва да видите при какви условия: срещнахме лодки, на които имаше умрели от глад и изтощение хора; ако преди това не са били заклани от местните пирати — а сме 1977 година!

— Винаги ще има пирати.

— Колкото до задачата ми да подбирам хора, да избера от тях само пет хиляди — това е едно от най-ужасните неща, които някога съм правил. Сума ти пъти се опитвах да се свържа с него, за да ни разреши увеличаването на броя. Не успях да го убедя и даже не мога да му се разсърдя. Знам, че е невероятно богат или във всеки случай разполага с огромни суми, откъдето и да идват те, но естествено не можеш да искаш от него да поеме грижата за всички нещастни хора по земята. Предполагам, че той самият е наел корабите на онзи грък.

— Ник Петридис е американец. Да, предполагам, че може да се говори за наемане. Ходихте ли и в Тайланд?

И в Тайланд ходил, каза Вайсман. Два месеца прекарал в лагерите край границата с Камбоджа, пак за да набере контингент от пет хиляди кхмери, съгласни да заминат за Амазония.

— Дори ме обвиниха в трафик на човешка плът и с невъзможните указания за мълчание, които Реб ми даде, въобще не можех да се защитя. Добре, че съществуват фондациите, които вие ми посочихте; те поръчителстваха за мен. А онзи вестникарски и телевизионен милиардер Дън се намеси в моя полза пред Държавния департамент и френското външно министерство. Дън има ли нещо общо с Реб?

— Не, доколкото знам — изрече Тарас, засрамен от лъжата си.

— Успокойте се, с никого не съм говорил за Реб.

— Мисля, че дори и споменаването на името му няма да послужи кой знае колко.

— Така е. Етел си има теория за Реб. Вярно е, че тя си има теории за всичко: Етел смята, че той има още по-голямо значение, отколкото изглежда на пръв поглед, и че не е само един изпълнител. Мисли, че е пълномощник на гигантски консорциум, който обхваща може би двеста американски или бразилски дружества.

— Доста слабо познавам Реб — каза Тарас, като се чувстваше все по-неудобно.

Той се намираше в Ню Йорк от една седмица и се запозна с Вайсман в качеството си на президент на една от фондациите, за чиято роля в Югоизточна Азия бе споменал бившият служител в УНИЦЕФ. През лятото на 1977 Джордж Тарас бе предвидил екип за бързо реагиране от международни юристи. Операцията бе проведена в пълна тайна. Нае кабинети на Медисън Авеню, пак под прикритието на фондацията си, настани в тях трийсетина специалисти, от които само трима знаеха крайната цел на операцията — създаването на нова държава.

Както Реб го бе помолил, Тарас, преодолявайки свещения си ужас от тропиците, посети за втори път Амазония. Прелетя над Амазонка, Рио Негро и Рио Бранко, но разсеяно слушаше приказките на Собиески, който му обясняваше новия си проект — чудовищна водноелектрическа централа, по размерите си сравнима с квебекската корабостроителница в залива Джеймс. Тарас изпитваше пълно безразличие към техниката — смяната на изгоряла електрическа крушка беше върхът на възможностите му в тази област. Но пък си отбеляза трудностите с адвокатите в управляваната от Собиески компания — един национален закон, енергично размахван от Съвета за национална сигурност на Бразилия, забраняваше чуждестранно дружество да притежава енергиен източник в граничната зона. Впрочем проектираната свръхмощна централа (броят на мегаватите не бе дискутиран) поставяше под въпрос монопола на държавната компания „Електробрас“. За случая с Бразилия се говореше надълго и нашироко и въпреки всичката подкрепа, която Климрод имаше, и дори очертаващото се съгласие Тарас виждаше предвестниците на сблъсъка между Реб и равнодушната до този момент бразилска държава — сблъсък, който рано или късно щеше да стане.

Което означаваше, че времето не чака — за него и екипа му.

Да накара Елиас Вайсман да говори, влизаше в подготовката на досието. С вярата си, която повдигаше планини, семейство Вайсман обикаляше снета и набираше хора, които живеят сред мизерия и ужас. Ако Елиас идваше от Азия, след като бе набрал южновиетнамци и камбоджанци, прогонени от токийското присъединяване, ако преди това бе действал в Индия, Афганистан, Пакистан и Филипините, то Етел от своя страна обикаляше Африка, черпейки от отвратителния кладенец на гонени, убивани или измъчвани хора, „както бе в Руанда, Етиопия, Гвинея-Бисау, Уганда, Ангола и не знам още в колко друга страни. Уви, изборът с голям.“

В крайна сметка по един наистина невероятно дискретен начин благодарение на Реб — на неговите кораби и самолети — Амазонията, в която той бе установил Кралството си, добиваше вида на гигантско международно убежище.

И понеже трябваше да разглежда нещата като юрист — безстрастно, трезво и студено, — важен аргумент в досието бе фактът, че държавата, която се ражда, е наистина единствената, където всички противоречия и омрази между раси и култури изчезват веднага щом човек влезе и нея.

Това, разбира се, бе една мечта, но понякога той вярваше в нея…

 

 

— Познавате Етел — рече Елиас Вайсман. — Не знам как да го кажа, нито дори на кого да го кажа, но Етел и аз сме погълнати от една идея, която ни хрумна…

— Да? — каза Тарас, разбрал вече какво ще каже събеседникът му и предварително ужасно притеснен.

— Питахме се — колебливо продължи Вайсман — дали не си служат с нас и най-вече с всички тези хора, които събираме и изпращаме в Амазония, като претекст…

Усмихна се срамежливо:

— Извинете ме, но животът ни е научил, че щедростта рядко се среща без заден умисъл. А случаят с Амазония е толкова фрапантен, че човек започва да си задава въпроси.

— Споделихте ли опасенията си с Дейвид Сетиниац?

— Още преди пет месеца, точно преди да замина за Азия. Етел също беше там.

— И той какво ви отговори?

Този път Вайсман се усмихна доста весело:

— Винаги съм смятал Дейвид Сетиниац за най-честния човек, когото познавам… В тази връзка не сте ли забелязали, че човек е склонен много лесно да взима за глупак някого, който хабер си няма от агресивност? Джордж, Дейвид ни остави да си кажем всичко, каквото мислим. После побесня. Тоест повдигна вежди, стана и обиколи кабинета си, преди отново да седне. А след това каза, че страховете ни са напълно необосновани във всяко отношение и че залага честната си дума.

— И от мен очаквате да ви вдъхна подобна увереност — рече Тарас, но вече знаеше, че каквото и да каже, нямаше да е достатъчно.

— Джордж, Етел и аз ръководим почти секретна организация, чрез която с течение на годините изпратихме в Ила Дурада, Вердино и Диамантина повече от сто и петдесет хиляди мъже, жени и деца. От всички краища на света. И всяка година сме отговорни за двайсет и пет или трийсет хиляди нови преселници. Сега сме 1977 година, а след три години на територията определено ще има повече от триста хиляди човешки същества, които по един или друг начин ще зависят от сто и няколко дружества, съвместно управляващи… как се нарича въпросната зона? Дружествата действат фантастично целенасочено и съгласувано, което доказва, че зад тях се крие изключителна обща координация. И с точно определена цел… Не, почакайте, оставете ме да довърша… Отначало Етел и аз мислехме, че става дума за намирането на евтина работна ръка. И в това имаше смисъл — достатъчно бе да се черпи от огромния бразилски резервоар, десетки милиони хора търсят добра работа или просто работа. После се успокоихме — хората, за чието намиране поехме отговорността, при пристигането си биваха посрещани великолепно: жилища, работа, материална културна среда. В известен смисъл — Обетованата земя.

— И е прекалено хубаво, за да е вярно.

— Има и такова нещо. Джордж, започваш да си мислиш, че някой или по-скоро няколко души (не виждам как сам човек може да притежава финансовите и дори интелектуалните възможности, за да замисли толкова монументален проект)… че няколко души се опитват да създадат държава. И я населяват с бегълци. Поставяйки Бразилия и общественото мнение пред свършен факт, служейки си с бегълците като със заложници… И не става дума само за Бразилия — някои от дружествата, които ни използват, притежават земи в Колумбия, Венецуела и Гвиана. Но това не е всичко — открихме, че нашите преселници не получават никакъв друг документ освен прословутата зелена карта за работа, чрез която се ползват от всички предимства на територията. Никакъв друг. Нито паспорт, нито карта за самоличност. Знаете какво означава това: в очите на бразилските, венецуелските, колумбийските и гвианските власти нашите хора са нелегални емигранти.

— Израел бе създаден по същия начин.

— Казвам се Вайсман и знам как се роди Израел. Но емигрантите в Израел бяха израилтяни, тях ги свързваше обща религия, да не говорим за общия език, за хилядолетните традиции и споделянето на една голяма мечта. Между нашите преселници няма нищо общо, освен че са били изгонени от собствените си страни.

— И това е нещо.

— Джордж, американски, бразилски, френски и не знам още какви журналисти дойдоха да ни видят — Етел и мен. Надушват нещо. Задаваха ни въпроси, от които ние всячески се опитвахме да се измъкнем. Понеже бяхме обещали на Реб дискретност. Но не гарантирам, че ще издържим още дълго време. Цялата работа придобива прекалено гигантски размери. Велики боже, давате ли си сметка — един от помощниците ми, датчанин на име Нилсен, в момента се намира в Бейрут и снове между Ливан и Сирия; и се занимава ни повече, ни по-малко с набирането на пет хиляди палестинци точно както аз в последно време правя с южновиетнамци и камбоджанци. Представяте ли си ефекта, който ще произведе едно такова заглавие в някой вестник: „Американски евреин изпраща пет хиляди палестинци в Амазония“? Представяте ли си?

— Първо ще трябва да направят връзката между вас и Нелсен.

— Изпълних указанията на ужасната Марни Оукс: по принцип тайната ще бъде запазена. Но точно това е проблемът, Джордж — всички сме принудени да действаме като шпиони. Двайсетте или трийсетте фондации, които ни финансират, четиридесетте морски компании, които ни заемат корабите си, авиокомпаниите, които предоставят самолетите си на наше разположение, едно дружество от Сингапур, друго от Хонконг или Банкок, или от Либерия, Кайманите, Бахамските острови, Лихтенщайн, които винаги се намесват в необходимия момент, хотелските вериги, които ни подслоняват, банките, които тутакси ни деблокират кредити — всичко това е прекалено необхватно… Защо толкова различни хора — като китайския богаташ от Хонконг, Роджър Дън, или онзи ливанец на име Несим Шахадзе, братята Петридис, които, изглежда, са по-богати от Ниаркос, ами този Субиз, дето е бил министър в страната си, швейцарските банкери от Цюрих, аржентинския милиардер Роша, да не изброявам повече, — защо ни помагат с такава самоотверженост и с такава невероятна съгласуваност? За какъв вид международен заговор става дума? Направо не е за вярване — преди три седмици бях в Ханой и установих връзка с един руснак от посолството им. Виетнамското ръководство ми създавате трудности и не ми разрешаваше да отида в Сайгон, искам да кажа Хо Ши Мин — е добре, моят високопоставен съветски служител с едно намигване уреди всичко. Етел пък ми каза, че Дел Хатауей — той сам управлява седем-осем минни дружества — е личен приятел на калифорнийския губернатор, който по всяка вероятност ще стане президент на Съединените щати. Етел ми каза също, че Хатауей редовно посреща самолети, пълни със сенатори от моята страна…

Малкият и слаб Елиас Вайсман поклати глава:

— И искате да не си задаваме въпроси?

Тарас си мислеше: „Рано или късно това трябваше да се случи.“ Промърмори:

— Значи Дейвид не е успял да ви убеди?

— Нито за миг не сме се съмнявали в неговата честност. Но може би е манипулиран, както и ние?

— И както самият аз, нали?

Вайсман направо се отчая:

— Джордж, съжалявам, но нещата отиват твърде далеч. Едно просто уверение, дадено дори от Дейвид и от вас, вече не е достатъчно. Предпочетох аз да ви го кажа, преди Етел да го стори. Тя понякога е крайна в приказките си.

Тарас преброи до десет, колкото да убеди себе си, че решението му отдавна е узряло.

— Дайте ми два дни.

— Утре сутринта Етел пристига в Ню Йорк. Вчера ми се обади от Найроби. Не си правете илюзии — тя ще дойде със свити юмруци, готова за бой. В състояние е да избухне пред журналистите. Веднъж зашлеви един генерален секретар на Обединените нации, който й отговаряше „пари“ и „национален суверенитет“, докато тя му говореше за умиращи деца.

— Два дни — рече Тарас. — Можете ли да я успокоите до другиден следобед?

 

 

Свърза се с ледената, но ефикасна Марни Оукс и й каза:

— Бих искал да говоря с него. Спешно е.

— Ще предам — отговори Марни. — Ще се свърже с вас най-късно утре.

— Става въпрос за часове.

Кратко мълчание. После:

— Къде сте?

— В Ню Йорк, хотел „Алгонкуин“.

— Идете на Източна 58-а улица. Без имена по телефона, знаете за кого говоря.

Дейвид Сетиниац, помисли си той.

— Добре — каза Тарас. — Благодаря.

Затвори. Въпреки треската, която изпитваше, и предчувствието, че нещо важно ще се случи, Тарас се забавляваше като старо дете, какъвто си беше. Отиде пеша до Източна 58-а. Същия ден в кабинета на Сетиниац се намираше едно от Черните кучета — Лернер. Тарас почака навън. Построените преди двайсет и шест години кабинети невероятно много се бяха увеличили и променили; разпростираха се върху повече от две хиляди квадратни метра. Плюс светая светих — информационната служба, — по-зорко пазена и от Белия дом (тя не бе отворена за посетения), за нея Тарас знаеше само, че в огромния брой кодове се съдържа пълният и изчерпателен списък на хиляда и петстотинте или шестстотинте дружества на Краля. „А сигурно и подробното ми животоописание, включително датата кога са ми поникнали мъдреците.“

Лернер си тръгна, без да обърне внимание на Тарас.

— Дори не знаех, че сте в Ню Йорк — забеляза Дейвид Сетиниац, който изглеждаше — колкото и необичайно за него — в лошо настроение.

Тарас бе запитал Реб дали трябва да постави в течение Сетиниац за съществуването на специалния отряд от Медисън Авеню. Реб никак не се колеба; „Не още, Джордж, моля ви. Казах ви, че все още не съм решил. Аз самият не знам дали планът ви ще има продължение. Няма смисъл да занимавате Дейвид с нещо, което може би никога няма да види бял свят.“

— Малко бързичко остарявам в Мейн — отговори Тарас, отново ужасно притеснен от поредната си лъжа, която Реб го принуждаваше да изрича. И то на Дейвид.

В същия миг телефонът иззвъня. Сетиниац вдигна слушалката, чу гласа и остана изненадан. Остави я.

— Човек може да си помисли, че тайнственият Джетро отново е започнал да ни следи — каза той с горчивина. — Джордж, току-що ме предупредиха, че точно след четири минути ще ни свържат с Него. Иска да говори с вас. Само с вас.

Тарас отчаяно потърси задоволителен отговор, но нищо не успя да измисли.

— Елате — каза му Сетиниац.

В кабинета, скрит зад обикновена на пръв поглед врата, се намираше малък асансьор. Двамата мъже влязоха в него. Асансьорът стигаше само до две места извън кабинета — стая в информационната служба, два нормални етажа по-надолу, и до апартамент на върха на сградата. Празен.

— Тук — рече Сетиниац.

Посочи една претъпкана с апарати, очевидно обезшумена стая и покани Тарас да влезе.

— Когато червената лампичка светне, бутнете ръчката надолу. Той ще е на линията. Говорете в микрофона. След като свършите разговора, върнете ръчката в същото положение. На връщане отново използвайте асансьора: всичко е кодирано и няма къде другаде да се озовете освен в кабинета ми. Ако все пак желаете да си отидете, без отново да се видим, използвайте вратата на стълбищната площадка. Не я затваряйте, тя сама ще се прибере, външната дръжка и ключалката са фалшиви. Може да се отвори само отвътре или чрез електронни сигнали, които смятам, че не ви интересуват. Оставям ви, тъй като той пожела да разговаря единствено с вас.

— Дейвид, нещата май не вървят.

— Остават ви седемдесет секунди преди обаждането му.

Сетиниац си отиде със странно затворено лице. Тарас чу шума на малкия асансьор, после отново настъпи тишина.

Червената лампичка светна.

— Реб?

— Да, Джордж. Слушам ви.

„Сигурно се намира в гигантския хеликоптер някъде из джунглата или над нея“, помисли си Тарас. Предаде накратко разговора си с Елиас Вайсман и подчерта опасността, която кипящата Етел представлява.

Мълчание.

— Реб?

— Чух какво ми казахте, Джордж — отговори спокойният и далечен глас и в буквалния, и в преносния смисъл. — Добре, ще се заема с Етел и Елиас.

— Времето напредва.

— Знам. Благодаря, че се обадихте.

Тарас се поколеба, после каза:

— Нещо не върви и при Дейвид. Да не би да сте се скарали?

— В известен смисъл. Това няма нищо общо с вас, Джордж, не сте вие причината. Нито вие, нито нещо, което зависи от вас. Докъде стигнахте?

— Напредваме.

— Кога мислите, че ще бъдете готови?

Сърцето на Джордж рисковано прескочи на два пъти — от юни миналата година Реб за първи път споменаваше за работата на специалния екип от Медисън Авеню като за нещо, което наистина ще се осъществи.

— Няколко месеца — отговори Тарас. — Шест или осем.

— Разполагате с повече време. Най-малко две години. Естествено във вашето досие ще засегнете аспекта „международно убежище“ без значение на раса, религия или политически убеждения, нали?

— Това беше и причината за срещата ми с Елиас. Както ме бяхте помолили, много отблизо следя работата им — тяхната и на екипите им. Това е нещо огромно, Реб.

Тарас се колебаеше: „Макар да знам, че това не е алиби…“

Мълчание. След което Реб произнесе учудващата, поразителна фраза, почти невъзможна за него, понеже даваше да се разбере, че в страхотния мозък на Краля се бе появил непонятен пропуск.

— В такъв случай — каза Реб — вие знаете повече от мен…

Мълчанието продължи, въпреки че се чуваше почти недоловимото бучене на моторите в големия „Сикорски“ на осем хиляди километра от Ню Йорк. И ако не беше все още светещата червена лампичка, която показваше, че връзката продължава, Тарас щеше да си помисли, че е прекъсната. Но Реб каза:

— Друг елемент, който бих желал да присъства в досието — оцеляването на Амазония. Това не е само проблем на Бразилия или на съседните страни. Амазонията е белият дроб на планетата Земя, Джордж, практически единственият, който й е останал. Нека част от екипа ви да работи в тази насока, ако обичате. Да помислят за нещо от типа на това, което се прави за полюсите — стигнало се е почти до международно сътрудничество.

— Но без да обвиняват бразилците.

— Естествено, че не. Те правят всичко, което е по силите им, и никоя страна при същите условия не би направила повече. Но проучете всички възможности за… международната й независимост в полза на бъдещите поколения. Дори ако трябва да се обезщетят нациите, които поради историческа или колонизаторска случайност са станали официални — законни в смисъла, в който вие го схващате — собственици на тези територии.

— Разбирам — отговори Тарас.

Беше развълнуван от умората, която долавяше в гласа на Реб Климрод. Каза:

— Споменахте две години.

— Вероятно малко повече.

— Вече сте решили, нали?

— Почти.

— И имате предвид определена дата?

— Да.

Този път Тарас млъкна за известно време, преди да попита:

— Искате ли да се заема с още нещо? Например с начина, по който всичко би могло да протече в определения ден?

— Няма нужда. Благодаря, Джордж.

— Ще ви е необходим възможно най-голям отзвук.

— Мисля, че вече съм го намерил — отговори Реб.