Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (44)

42.

По време на разговора, който дочу между Реб и Жорж Сократес, Диего Хаас долови имената на Де Андраде и чичо му — Гомес де Оливейра. Диего си бе пожелал да присъства на това, което нарече „екзекуцията“ на двамата мъже, като думата екзекуция бе използвана в преносен смисъл. Всъщност нещата се развиха чака, че той почти никой не узна, и освен Сократес главният свидетел в тази история се оказа Дейвид Сетиниац.

Всичко започна с онези снимки, които четири дни след пристигането си в Рио Дейвид Сетиниац видя една сутрин върху бюрото на Реб. Оставянето им върху бюрото бе вече знак, но Реб каза:

— Дейвид, разгледайте ги, ако обичате.

На около шейсетте снимки с големина трийсет на четирийсет бяха заснети индианци — мъже, жени и деца, — мъртви или ужасно обезобразени с нечувана диващина и изтънчена жестокост, от която нюйоркчанинът побледня.

— Ужасяващо.

— Зад вас има още. Дейвид, знам, че не е приятно, но бих искал да хвърлите един поглед и на тях.

Следващите снимки не бяха чак толкова непоносими, ако въобще можеше да се говори за поносимост. Повечето от тях показваха различни места за пазене на солено месо; там бяха нахвърляни десетки трупове на мъже, жени и деца, размесени в смъртта. Но това не бе най-ужасното — на следващите снимки се виждаха същите места за пазене на солено месо, но този път наобиколени от много мъже и някои от тях, доста развеселени, изливаха бензин от туби…

… а после мятаха факли, заели надменно героични пози.

— Трета поредица — каза Реб. — Десният рафт, в металния сандък. Дейвид, разберете ме, показвам ви всичко това неслучайно…

„Третата поредица“ представляваше други индианци, обезобразяващо разложени от проказа.

— Дейвид? Това не ви ли напомня нещо?

— Маутхаузен.

— Без проказата, да. Службата за защита на индианците съществува от 1906 година. Естествено не твърдя, че всички мъже и жени, които работят в нея, са мръсници и палачи като тези, които видяхте на снимките. Просто искам да кажа, че в Службата съществуват ненормално висок брой мръсници и палачи, брой, много по-висок от средния, който може да се открие в която и да е човешка общност, независимо от цвета на кожата, от езика, който се говори, от религията, която се изповядва или не, от политическата система, в която се членува или не. Използвам думите „мръсници“ и „палачи“, защото въпреки всички езици, които знам, не съм в състояние да намеря по-точни думи за гнева ми…

Усмихна се със замечтания си поглед…

— Дейвид, аз не обичам да приказвам. Освен за конкретни неща, когато трябва да кажа някому какво да ми купи или продаде. Не, не обичам да приказвам…

Спря, после отново се усмихна:

— Извинете ме, не исках да ви засегна. Вие сте ненормално нормален. Дори Джетро се убеди. Поверих ви една задача и нито за миг не съм съжалявал за стореното. Извършихте изключителна работа и вече повече от година, след като се заехте с финансовото управление на почти всичките ми сделки, вие още повече увеличихте признателността, която ви дължа. Но има и нещо друго, Дейвид, с което ви използвам. Използвам… вашата нормалност, за да жалонирам мечтите или лудостта си. Не си губя времето с празни приказки. Единият от двамата мъже са нарича Де Андраде. Много наивно се опита да ни изнудва. При обикновени обстоятелства бих се отървал от него, както съм се отървавал от толкова други. Но той използва единствения аргумент, който наистина може да ме вбеси. Заплашил Жорж Сократес с намесата на един от чичовците си — той е вторият човек и се нарича Де Оливейра. Де Оливейра заема важна длъжност в Службата за защита на индианците. Поисках сведения за него и току-що ги получих.

— От Джетро.

— В известен смисъл. Част от сведенията са пред очите ви, Дейвид. Хората, които видяхте да палят труповете, са garimpeiros, търсачи на диаманти. Навремето си имах работа с тях, но не съм търсил отмъщение — тогава ставаше дума за едни нещастници. Този път не съм засегнат лично, лично не. Но въпреки това съм побеснял, Дейвид…

Контрастът между думите, спокойния приятен глас и усмивката…

— Идентифицирахме мъжете от снимките. Знаем имената им, възрастта, родните места, но най-вече знаем кой ги е наел, кой е финансирал пътуването им от Белем до Рио Тапайос. Открихме дори фактурите. Били са наети от друг човек, който работи за една компания в Рио. И единият от главните акционери и тази компания е Жоао Гомес де Оливейра, висш служител в Службата за зашита на индианците, който преди осем месеца е прехвърлил осемстотин седемдесет и пет хиляди долара на банкова сметка в Насау на Бахамските острови. Чийто номер знаем. Както знаем и всичко, свързано с господин Де Оливейра. А той далеч не притежава вашата чистота. Дейвид. Наистина далеч.

— Какво ще правите с него?

— Службата за зашита на индианците е била създадена в началото на века от един човек, Мариано да Силва Рондону, който бил чист и благороден идеалист. Днес в същата тази Служба има негови следовници, някои от които са възхитителни хора. Но аз не съм идеалист. Поне не в този смисъл. Гаримнейросите са били тридесет и осем, организирани в дяволски отряд. Отначало убивали, като са предлагали отровни брашна и захар. След това лекарски екип — лекарски, Дейвид, сред техните редици е имало двама лекари — те ваксинирали и присадили проказа на деветстотин индианци. Оцелелите са били унищожени с картечници, напалм и газ. Нищо не си измислям, притежавам всички необходими доказателства и вие сам можете да прецените. Всъщност бих искал да го сторите. Казах ви, че чрез вас жалонирам собствените си чувства.

— Не правете от мен съдник.

— Аз и не го искам: единственото, което искам от вас, е да присъствате като безпристрастен свидетел на това, което ще се случи.

Жорж Сократес също споменава за танц на смъртта.

Сетиниац проследи различните етапи. Първото пътуване, което направи в Бразилия през април 1969 година, бе последвано от много други и броят им нарасна четири-пет пъти през следващите няколко години.

Всъщност те продължиха чак до края.

В течение на повече от шестнайсет години Сетиниац бе само една „регистрираща машина“, прошнуроваща получаваните информации, понякога оставаше цели седмици без никаква вест и на няколко пъти му бе минавала мисълта, че Климрод би могъл да изчезне окончателно било нарочно, било като умре…

Нито един вестник, нито едно радио или телевизионна станция не биха си направили труда да съобщят за смъртта на някакъв си напълно непознат човек на име Климрод. А и кой впрочем би съобщил новината? Хаас? Но това предполага самият той да остане жив след смъртта на Реб, което е изключено. Кралят вероятно нямаше да му е оставил никакво указание по въпроса и следователно Хаас нямаше да съобщи никому.

Много от Хората на Краля се тревожеха подобно на Сетиниац. Минавайки веднъж през Ню Йорк, Несим Шахадзе бе споделил тревогата си — не бе виждал Реб от пет месеца. Сетиниац го успокои, като му каза, че се е срещал с него миналата седмица. А това не беше вярно — последната му среща с Климрод датираше отпреди доста седмици…

Единственият, който не се тревожеше от подобни въпроси, бе Джордж Тарас. Присмиваше се на страховете на Сетиниац. За него Краля беше безсмъртен…

От 1967 година нещата се промениха.

Ролята на Сетиниац се измени. От „писар“ той стана пълномощен администратор. Трябваше да управлява и най-вече да решава. Това означаваше по-тесни и особено по-редовни контакти с Климрод. Бе установена нова процедура, която елиминира „задължителното“ преминаване през филтъра, какъвто винаги е бил Диего Хаас.

Любопитното бе, че личните им взаимоотношения през този период не бяха толкова добри, както в началото. Може би поради неизлечимата рана от Маутхаузен, поради студената, почти ненавистна суровост, която започваше да се забелязва у него. Отдаваше на индианците все по-безгранична любов. Именно при тях той бе потърсил убежище след Богота. „Реб щеше да си остане самотник, каза Тарас, дори ако Чармиан не бе умряла. Единствените мигове на истински покой, който е имал, са били именно тези, прекарани при шаматари, като и той бе станал шаматари. Връщаше се при тях всеки път, когато копнееше да «стъпи на земята».“

Сетиниац изпитваше известно огорчение: „Това бе единственият въпрос, по който никога не можах да се съглася с Климрод: индианците. Отношението му към тях. Подобно на стотици други хора и аз бях смаян, съблазнен, подчинен на Краля; често пъти ме е довеждал до отчаяние, понякога, макар и много рядко, до някаква омраза. Той пораждаше такива крайни чувства именно защото бе човек, неподлежащ на никакви мерки. Истината е, че още в самото начало съществуваше трагическо, може би неизбежно противоречие между това, което той искаше да направи за индианците, и това, което реално направи за тях. Дори — и особено — когато човек не се съмняваше в обичта му към тях; и която, естествено, обяснява безпощадната му омраза към Де Оливейра. Не че съчувствам на този нещастник — той беше отвратителен боклук, няма съмнение по въпроса… Но все пак…“