Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (42)

40.

Убалдо Роша спря двигателя на моторницата и начаса настъпи тишина. Кафявата река сякаш не течеше; ако не бяха неочакваните водовъртежи и тихото плискане, човек би си помислил, че водата е мъртва. И както винаги при изгрев-слънце, натрупалата през нощта влага върху растителната стена се превръщаше почти в дъжд — големите и едри капки се стичаха по листата и с плясък падаха на земята. Но това бе единственият шум и дори туканите^[1] мълчаха.

Мак Кензи и Колцеско бяха вече будни, както Жауа и тримата му хора. Единият от тях дори се осмели да прекрачи борда на лодката и плъзна голото си тяло във водата, която му стигаше до кръста. Хвана носа на лодката, насочи я към невидим, но не и за него, естествен проход в реката, като от време на време минаваха под истински свод, много нисък и сенчест, така че мъжете трябваше да лягат на дъното.

— Ароами — каза индианецът.

— Внимавайте — змии — преведе Роша на двамата бели.

Извървяха около шестдесет метра; всеки се изтегляше с помощта на най-ниските клони, докато внезапно светлината на утрото се появи в края на растителния тунел. Излязоха при нещо, което приличаше на блато, заобиколено от джунглата. Ивици сива мъгла неподвижно висяха едва на метър от повърхността му и донасяха лек мирис на пушек, който чувствителният нос на Роша разпозна. А също и яномамите. Жауа кимна с почти незабележимо трепване на клепачите.

Акостираха на малък плаж. Тогава се появи охраната, материализирала се с почти магическа мигновеност; около трийсетина мъже с остриган като тонзура череп и съвършено голи, а членът им се държеше изправен и прилепнал към слабините с тънък колан от лиани, завързан в основата му. Всички носеха дълги бойни лъкове от черно дърво. Нито една дума не бе произнесена. Изтеглиха лодката от водата, свалиха мотора, покриха го с брезент и го заровиха в листака. Дори прикриха оставените върху меката земя следи от кила. Джунглата се затвори след групата, която започна да се придвижва в обичайния походен ред — две успоредни редици от двете страни на пътеката, доколкото можеше да се говори за пътека; дори Убалдо Роша след двайсет години, прекарани в джунглата, не би могъл да посочи очертанията й. В един момент се чу нещо като глухо трептене от внезапно отпускане на тетива, ударила се в дървената част на лъка.

Съгледвачите мигом замръзнаха тревожно на местата си, после неколцина се пръснаха, а колоната чакаше. Но се върнаха много скоро и с беззвучен смях показаха паяжината, която е трябвало да разкъсат, за да си проправят път — доказателство, че наоколо няма никаква засада. Роша добре разбираше — всичко това е игра. Повече от две години не бе чувал да се говори за кървави стълкновения. Ала, разбира се, човек никога не можеше да вярва със сигурност на яномамите: най-обикновената женска или ловна история бе достатъчна да ги предизвика; Роша често бе свидетел на потайни, светкавични схватки, когато дългите метър и половина стрели излитаха без никакво предизвестие от привидно лишената от всякакво човешко присъствие растителна стена.

Поеха отново и продължиха да се движат с часове. От време на време стада кресливи маймуни прекосяваха зеления свод над главите им, но бяха прекалено високо, за да бъдат улучени от стрелите. Все пак отчасти походът се бе превърнал в лов. Отначало откриха пресните следи на стадо диви прасета и трима-четирима мъже се отделиха от групата, като предварително намазаха раменете и гърдите си със силно миризлива смес. Преследването на диво прасе изискваше да си ухаещ и миризлив, както и никога да не произнасяш името на дивеча, иначе той веднага ще изчезне. Съгледвачът, който пръв забеляза фонжите^[2], само каза с точно определена интонация: „Видях птици“, и всички разбраха. Но след няколко часа още два патрула последваха първия; преследваха подгонен от кучетата тапир или претърсваха леговищата на семейство броненосци. Роша се озова почти очи в очи с бляскаво зелена, почти фосфоресцираща в зеленикавия полумрак змия и с един удар на мачетето я уби. Даде я на Жауа, който изтръгна отровните й зъби, пъхна ги в един дънер, после отряза главата й и завърза разрязаното тяло, за да спре изтичането на кръвта. Шаматари се засмя:

— Ако ловците не донесат нищо, все пак ще имаме месо за тази вечер.

Но всичките предзнаменования бяха благоприятни: не срещнаха никакво орихие (животно, умряло от естествена смърт), не чуха нито един крясък на птицата кобари и ловците много грижливо „затвориха пътя“, като разпръснаха по пътечката начупени клони, за да задържат дивеча.

… Впрочем през следващите няколко часа ловците се присъединиха към колоната, натоварени с две диви прасета и други животни.

Вечерта спряха за почивка, накладоха огън и започнаха да опушват месото, докато младите индианци окачваха хамаците. Откриха пчели в дънера на кухо дърво, разтвориха меда във вода и така го пиха. Вечерята се състоеше от няколко сварени папагала ара и агами^[3], набодени на стрели, но най-вече от печени банани, орехи от анакарда, гъсеници и глави на гигантски термити. От последното Мак Кензи се въздържа. Специалистът ботаник по тропикално-овощно лесовъдство бе живял в Нова Гвинея и Африка, но проявяваше известни колебания по отношение на храната. Жан Колцеско обаче схруска термитите с голям апетит — като геолог той години наред беше кръстосвал Кордилерите и Централна Америка и бе свикнал с всичко много по-лесно, отколкото шотландеца.

Не докоснаха месото на убитите през деня животни — би донесло нещастие. На следващия ден тръгнаха рано сутринта; преди това Жауа раздуха жаравата, произнасяйки ритуалните думи: „Ще се върнем, ще се върнем, ти ще останеш да поддържаш огъня…“, иначе цялата експедиция щяла да бъде нападната от мъртвите души, които бродели из джунглата, неспособни да си накладат огън — едни от тях безобидни, но други готови да премажат бъбреците на ловеца, или още по-лошото — да повредят „жизнения му център“.

Следобед на следващия ден стигнаха до „шабоно“, където се намираше Реб.

 

 

Временният лагер, в който се намираха близо двеста и петдесет души, бе разположен на един хълм. Триъгълните колиби бяха подредени в кръг, заобиколен с гъст плет от трънливи клонаци, за да спират нападенията или промъкванията на духове и други шавара, демони, носители на болести и епидемии. А вътрешното пространство оставаше свободно. Покривите на колибите бяха направени от широки бодливи листа, мийома, много по-устойчиви от използваните за нощните подслони кетиба.

Реб се приготви още преди изгрев-слънце под любопитния поглед на Жан Колцеско. Беше съвършено гол, косите му стигаха почти до раменете, а около челото му — ивица кожа от малка, искрящозелена боа. Усмихна се на геолога:

— Вие трябва да си сложите пояс. Знае ли човек какво го очаква!

Посочи широките пояси от кора, с които майките увиваха кръста на децата, за да ги предпазят от изпаренията. Солцеско се поколеба: „Шегува ли се или не?“

— Сложете го — обади се мълчаливият Убалдо Роша.

Той произнесе няколко думи на яномами. Една жена избухна в смях, приближи се и постави кората над кожения колан на геолога.

Междувременно Реб взе от покрива на колибата си пакет, обвит в листа. Извади от него дървесна кора и лиани във вид на стърготини, добави различни накълцани растения — потопени в някаква течност, която наподобяваше млечен сок. И всичко това изсипа внимателно върху бананов лист. После откъсна влакна от стар хамак, запали ги и ги нареди в кръг около сместа. Тя припламна, но нощната влага скоро я угаси. Реб много търпеливо повтори операцията с други влакна, докато сместа стана достатъчно суха. От време на време разбъркваше малката купчинка с пръчица, без да я докосва с пръсти.

Разтри пепелта с камъни, изсипа я върху нов лист, притисна го силно между дланите и даже между бедрата си, като се поклащаше напред-назад и монотонно припяваше някакво заклинание на яномами.

Направи от други листа малка фунийка, изсипа в нея пепелта, която бе придобила цвят на охра. Междувременно съвсем близо до него запалиха огън, върху който сложиха кратуна от печена глина. Водата в кратуната започна да ври. Тогава Реб постави фунийката над друга, празна кратуна и точно както се прецежда кафе — бавно, капка по капка, — изсипа кипящата вода върху пепелта. В края на фунийката започна да се процежда отначало кехлибарена, а после все по-тъмна течност.

— Кураре — прошепна Мак Кензи, вторачено наведен напред.

Яномами бяха единствените, които добиваха кураре чрез филтриране. Всички останали индианци от Амазония го получаваха чрез кипене. Растенията от типа страханацей^[4] и техните смеси дават индолов алкалоид при реакция със серип…

— Тихо, моля ви — каза Роша. — Това е церемония.

Воините ловци мълчаливо и сериозно се приближиха в настъпващата зора. Всеки носеше малка глинена купичка, в която получиха полагаемата им се част кураре. После се разпръснаха и със същата, почти религиозна бавност започнаха да мажат върховете на стрелите, като използваха снопове трева, а след това веднага ги изсушаваха на жаравата.

Сега Реб стоеше неподвижен, цялото му тяло бе еднакво загоряло. Гледаше Жал Колцеско, само него и никой друг, с още по-светли от обичайното очи, сякаш го предизвикваше да съзре във всичко това, което ставаше, място за някоя скептична усмивка…

… И в следващия миг, когато най-сетне слънцето се показа над безкрайното зелено море от дървета, се появи гигантският хеликоптер, анахроничен като халюцинация, един огромен „Сикорски“, покрит с антени, които го свързваха с целия свят.

Машината кацна точно в средата на мястото за лагеруване, което бе използвано за тази цел още от праисторически времена.

 

 

— Шестнайсет новоописани вида дървета — съобщи Мак Кензи с малко сухия си, с лек шотландски акцент глас. — Така общият брой на известните досега видове в района стават двеста четирийсет и девет. Но нито един не отговаря на вече определените критерии: различието при влакната и смолите е прекалено голямо, целулозата, която се получава от тях, ще бъде с по-ниско качество спрямо нормите и ще продължаваме да се сблъскваме с проблема на възпроизводството им. В най-добрия случай — четирийсет години. Ако не и петдесет или шейсет…

Кабината на хеликоптера беше достатъчно широка, за да може да се раздели на апартамент и на гараж, в който се намираха едни „Ланд Роувър“ и един джип. Самият апартамент се състоеше от четири стени: две стаи — едната запазена за Краля, а другата — с кушетки за шестима, баня с душове и зала за събрания, където се помещаваше радиотелефонната централа.

В момента Реб говореше с Ню Йорк. Каза на английски:

— Тони, бих искал да получа цифрите, ако обичате. А след това ми дайте Ник.

Погледна към Мак Кензи.

— Достъпите?

— Ще трябва да се проправи път от около сто мили или сто и шейсет километра. С три моста по трасето. Да Силва ще ви представи подробен доклад.

Реб кимна. Изрече:

— Слушам те, Тони.

Изтекоха две минути, през които далечният глас изреждаше цифрите. После:

— Тони, съобщените от Кушида цени все още не са приемливи. Свържете се с него и узнайте причината за тези промени. Ще ви се обадя след два часа. Дайте ми сега Ник, ако обичате. Да, добър ден, Ник. Ник, искам да знам защо онзи товарен кораб е останал край нос Добра Надежда четири дни повече от предвиденото. И защо застрахователната компания закъснява с изплащането. Обадете се на Ланс Ловът в Чикаго да се заеме със случая. Още нещо; намерете ми Пол и го предупредете, че ще му се обадя след петдесет минути. Да, знам, че е във Ванкувър и че там сега е един часът сутринта. Но имам нужда от него. Благодаря, Ник.

Затвори.

— Защо сто и шейсет километра нов път? Може да се използва участъкът К 17.

— Това ще наложи прокарването на успореден път и повече работа. Но мога да попитам Да Силва…

— Аз лично ще го попитам, Джим. Жан?

— Каолин — веднага изрече Колцеско. — Извършените преди девет месеца първи проучвания бяха потвърдени. Качеството на находището е от най-добрите и е почти на повърхността. Разриваш с крак и го откриваш.

— Можахте ли да напраните изчисления?

— На пръв поглед между трийсет и петдесет милиона тона най-малко. Оставих екип на мястото, както се разбрахме. Ще имам по-точни данни след шест седмици.

— На кое място ще се наредим в света? Второ?

— Трето. Но не трябва да губим надежда.

— Връзка с Хонконг — съобщи глас по високоговорителя. Реб вдигна слушалката.

— Да, Ханг. Разкажете ми за сделката в Сингапур, ако обичате. И едва след това за Уелингтън. Слушам ви.

На деветстотин метра под хеликоптера неочаквано се появи просека, на пръв поглед естествена. Но пистата за приземяване, дълга три и половина километра, все пак бе проправена сред гъстата плетеница от дървета. През правоъгълното прозорче Колцеско забеляза няколко постройки, боядисани в бяло и зелено. Отпусна се — прекараните два месеца насред джунглата изобщо не го бяха впечатлили и всъщност той бе изпитал удоволствие въпреки многобройните неудобства и най-вече различните дебнещи го опасности.

Но изпитваше ужас от хеликоптера.

Освен това имаше нужда от жена. За предпочитане облечена. Мечтаеше да е с жартиери и сутиен.

 

 

Пистата в сърцето на джунглата се намираше на четиристотин километра от Нанаос по права линия, на северозапад от старата каучукова столица.

През 1969 година броят на обслужваните от пистата сгради бяха около шестдесет, но без хангарите, в които се намираха дванайсет хеликоптера от всякакъв размер и седем самолета — един „Боинг 707“, два „ДЦ — 3“ и един „Каравел“, — както и огромният, също невидим под растителността гараж побрал стотици различни коли и строителни машини.

Малката термоелектрическа централа, построена почти изцяло под земята, бе още по-незабележима. Така че един наблюдател, летящ на ниска височина, със сигурност нямаше да добие точна представа за мащабите на строителството, а постройките щяха да му се сторят доста по-малки и по-малобройни, отколкото бяха в действителност, тоест — щеше да си помисли, че това е някаква хасиенда, малко по-голяма от другите.

Трайано да Силва много се гордееше с отличната маскировка. С напредването на работата през последните пет години той лично и редовно прелиташе над строителната площадка. Дори направи огромно количество снимки, изследва ги под лупа в буквалния смисъл на думата, както би сторил някой шпионин; и много пъти промени първоначалните планове, разработени в генералния му щаб от осем архитекти и инженери (самият той бе и архитект, и инженер), и стигна дотам, че нареди да посадят нови дървета, като педантично следеше за цвета на листата им, за да се избегне всякакво прекъсване или празнина в зеления цвят на океана.

Единствено пистата за приземяване дълго време го измъчваше с неразрешимия проблем: как, по дяволите, дългата почти четири километра просека, естествено правоъгълна, но и с разклонения, може да се коригира така, че да не се вижда от небето? Реб беше категоричен: искаше на пистата да кацат и най-големите самолети денем или нощем. Да Силва направи всичко, което бе по силите му, за да разчупи, доколкото бе възможно, прекалено геометричния чертеж с напречни опожарени стърнища и даже с изкуствени дървета, боядисани върху рульожките, с пресичащи пистата изкуствени реки (пилотите побесняха), с изкуствени мочурища, които блестяха под слънцето като истински (по хрумването на Хърб Толивър, работил навремето за английските специални служби в Либия и през Втората световна война, като весело мамел армията на Ромел с многобройни танкове от дърво и картон).

Всичко това бе постигнато с подходяща бояджийска работа по цялата писта. Като цяло резултатът ги задоволяваше. С изключение на пилотите, които гневно твърдяха, че вече не знаят къде да допрат колесника. Така че заради тях трябваше да монтират разноцветни мигащи лампи, които да светят и посред бял ден, а също да поставят в контролната кула между дърветата на съседното изкуствено възвишение виртуози по сляпо кацане.

Основното обаче бе постигнато. И ако не си забиеш носа в земята или не се размотаваш между постройките, никой не би допуснал, че хиляда и четиристотин души, в зависимост от седмиците, живеят и работят тук.

Трайано да Силва плъзна картата и на нейно място се появи друга в мащаб две към един милион. Продължи:

— Това е Сера де Курунира. Рио Катримани е на юг, а ето и Мукажай. Вдясно са изворите на Аниау. Жан Колцеско е работил в този район — очерта Трайано с дебелия молив кръг върху прозрачната термопластична повърхност. — Мислех да се възползвам от К 17, която е само на седемнайсет километра по права линия. Но това изисква огромна работа, теренът е прекалено неравен, намира се в подножието на Де ла Парима, чиито върхове достигат хиляда и четиристотин или хиляда и петстотин метра…

Продължи да говори, но очите на Реб останаха вперени в него и както винаги Да Силва изпитваше смущение, че Реб се догаждаше какво ще каже той, преди да го е изрекъл. Бразилецът Трайано да Силва бе нает от шестнайсет години, през 1953, от един адвокат в Рио, Жорж Сократес. По онова време Да Силва беше най-обикновен геометър и твърде доволен от първата си диплома. Нещата се разпиха много бързо — изпратиха го в политехниката в Цюрих, където бе преподавал самият Айнщайн, като всички разходи пое Реб. После пак на негови разноски и дори получавайки заплата, той изкара двегодишен стаж в „Строителни операции“ в Марсилия — едно от най-големите предприятия на света за държавни строежи — чрез намесата на някой си Субиз; после бе работил в Куба, на летището в Хонконг и в Съединените щати. Едва след това постъпи на служба при Краля.

По отношение на човека, когото наричаше Реб, както всички останали, той изпитваше уважение, граничещо с благоговение, безгранично възхищение и малко срамежливо, но ненакърнимо приятелство.

— Добре — рече Реб. — Направете пистата, както казвате. Съгласувайте нещата с Жан, той е правил немалко измерения, които биха могли да допълнят вашите. Трайано, сега за пристанището, ако обичате. Докъде стигнахме?

Реб говореше на португалски, като понякога използваше и думи на испански, английски и френски в зависимост от събеседниците си и езиците, които те владееха.

Да Силва извади други карти, всичките изработени през последните петнадесет години с екипи, съставени от най-добрите специалисти на „Ранд & Макнейли“ от Чикаго, „Тейкоку Шоин Къмпани“ от Токио, „Еселт Мап Сървис“ от Стокхолм, „Мондадори-Макнейли“ от Щутгарт и Отдела по география към университета в Сао Паоло.

Пристанището, което започваше да се строи, се намираше на Рио Негро — трийсетина километра северозападно от устието на Рио Арака. Третото от Генералния план. Съществуваха още две пристанищни съоръжения, едното в проект, другото доста напреднало с изграждането: първото се намираше пак на Рио Негро — стотина километра южно от Моура — родното място на Убалдо Роша, — а второто на самата Амазонка, по долното течение на Манаос, близо до Итапиранга. Да Силва направи изложението си по възможно най-точния, най-краткия и най-бърз начин.

Искаше да съобщи някои данни за базата в Каракараи, на север, на Рио Бранко…

Реб усмихнат поклати глава:

— Благодаря ти, Трайано, аз минах оттам преди известно време. Кога се връщате в Рио?

— Нямам бърза работа — отговори Да Силва усмихнато.

Преди шест месеца бе довел от Нитерон жена си и двете си деца, които посещаваха построеното миналата година училище. Така че Рио хич не му липсваше, пък и обичаше работата си.

Наближаваше осем часът сутринта. През следващите два часа Реб изслуша докладите на двамата агрономи, Енрике Ескаланте и Юнг Сенг, които си бяха поделили работата — венецуелецът се занимаваше с овощни култури: какао, каучукови и кестенови дървета от Пара^[5], а франкокамбоджанецът — главно с оризовите полета и животновъдството.

Роден в Компонг Чам в Камбоджа, кхмерът от френска националност, подобно на Да Силва, бе получил образованието си благодарение на една фондация, чийто президент се оказа някой си Джордж Тарас. Той и Ескаланте бяха работили заедно в Малайзия и Филипините за три дружества, управлявани от Ханг. Именно от Филипините той донесе разновидност на дългия ориз, J.P.22, който според него безпроблемно би могъл да се адаптира на амазонска почва.

Отбеляза с малко острия си глас:

— Предвиждам по две реколти годишно, през август и януари, с добив от около пет тона на хектар.

— Средният добив на Бразилия?

— Тон и половина на хектар. Освен филипинския ориз ще използваме и разновидността „анани“ от Суринам. Опитите са много обнадеждаващи.

— Вижте се с Уве за силозите.

— Видях се. Ще ви докладва в самолета.

Уве — това беше Уве Собиески. По паспорт западногерманец, а всъщност от Източна Прусия; той и семейството му бяха преминали желязната завеса със собственоръчно блиндиран камион. В амазонския генерален щаб отговаряше за всичко, свързано с техническите съоръжения — завод, язовири и централи. Разполагаше с около петдесет инженери от различни области и от всякакви националности.

За разлика от Ескаланте, Да Силва и Юнг Сенг, които този ден оставаха на земята, Уве се качи на боинга заедно с Дел Хатауей, северноамериканец, отговарящ за експлоатацията на подпочвените ресурси (работеха съвместно с Жан Колцеско, чиято задача бе предимно проучването на земните пластове), и още един човек на име Морис Еверет, географ, също северноамериканец, който от девет години координираше работата на картографите, осигуряваше самостоятелните проучвания на различните екипи и по този начин общият план оставаше в тайна.

В самолета се намираше и Марни Оукс — около четиридесет и пет годишна жена, руса, спокойна, немного красива, но невероятно експедитивна; тя отговаряше за транспортната техника, самия транспорт, пътуванията на всекиго, дори и на Реб, поне в района на Амазонка. Службата й контролираше и комуникационните връзки. Именно тя бе изпратила в точно уречения час „Сикорски“, кацнал на една затънтена полянка в сърцето на джунглата.

Боингът излетя малко преди обяд. Пристигна в Рио в три часа следобед и кацна на летище Сантос-Дюмон. Летеше под панамски флаг и официално бе нает от една туристическа организация, собственост на лондонската милионерка Етел Корт.

В Рио беше Диего Хаас.

Но не сам.

Присъстваше и Жорж Сократес, но както обикновено, посрещането на Реб Климрод бе от най-дискретните. Той изрично изискваше да се избягва всякаква навалица по летища и други обществени места. При слизането му от самолета целият Генерален щаб, вместо да го придружи, бързо се разпръсна.

— Човек може да си помисли, че дори не се познават — пошегува се Диего.

Отведе Реб до колата, където Сократес вече го очакваше, а куфарчето на коленете му бе претъпкано с документи. Той беше чистокръвен кариока, роден в подножието на Корковадо. Малко по-висок от Реб, в него имаше нещо от нехайната, но и елегантна точност на Сантана. Работеше за Реб от 1952 година. Още преди срещата си с Климрод наследството по фамилна линия богатство беше значително, но след срещата то се удесетори. Освен португалски говореше още четири езика: английски, френски, испански и италиански. Диего Хаас го смяташе за интелигентен колкото Пол Субиз и почти колкото Джордж Тарас — като Тарас за Диего бе еманацията на човешката интелигентност, а Реб, естествено, беше над всякаква класация.

— Големи проблеми с Де Андраде — започна Сократес веднага щом колата потегли. — Както предвиждахте, той поднови атаката. Иска петстотин хиляди долара в швейцарска банка.

След летището Диего зави наляво. Мина със стария шевролет край Музея за съвременно изкуство, където имаше изложба на Миро, и продължи по авеню „Бейра Мар“ покрай плажа и залива Фламенго. Отзад Реб четеше докладите, които му бе дал Сократес.

— Вашето мнение? — запита Реб.

— Естествено не бих платил — отговори Сократес. — Не ги заслужава и самата постановка на въпроса е неприемлива. Мога ли да задам един въпрос?

— Да.

— Има ли начин да го вдигнете във въздуха?

Реб се усмихна и продължи да чете:

— Да. Какво заплашва, че ще направи?

— Един от чичовците му е важна клечка в Службата за защита на индианците. Де Андраде смята, че е в състояние да мобилизира цялата СЗИ срещу вас или поне, тъй като и не подозира за съществуването ви, срещу вашите представители, които са му известни като официални собственици. Заплашва, че ще си имат, че ще си имаме големи неприятности под предлог за предумишлена жестокост и геноцид.

Сивият поглед се отклони от документите на Сократес, който веднага вдигна ръце в усмирителен жест.

— Спокойно, Реб. Знам колко присърце взимате този въпрос. Само ви докладвам. Не ме смятайте за отговорен.

Срещу Захарния хляб и моро^[6] Урка Диего зави по „Ларго де Мачадо“, загърбвайки морето, и започна да се изкачва към Ларанхейрас и Козме Велхо. От време на време между сградите се мяркаше Корковадо, чийто трийсетметров бял Христос се открояваше на синьото небе. Реб запита:

— Името на чичото?

— Жоао Гомес де Оливейра.

Реб беше прекъснал четенето и сега като че ли се интересуваше от пейзажа на дългата улица „Ларанхейрас“ и на едноименния квартал, където кафебароните бяха издигнали величествени домове, наричани „palacetes“^[7]. Но в този миг Диего срещна отнесения поглед на Реб и не се излъга: „Бесен е.“

— Въпросният чичо освен другите недвижими имущества притежава малък… апартамент в този квартал. Онзи там, с ружите и голямата тераса. Мисля, че притежава и имения около Сао Паоло. Ако желаете, мога да получа подробни сведения.

— Не, Жорж, благодаря — каза Реб с огромно спокойствие, — няма да е необходимо. Аз ще се заема. Друго нещо?

— Хиляди друга неща.

Диего се движеше в самото подножие на Корковадо, недалеч от забавната малка зъбчата железница. Навлезе във великолепното семейно имение на Сократес (цялото име, на когото бе доста по-дълго) — тропически парк, населен с маймуни и невероятни двайсетсантиметрови гигантски пеперуди, сини и черни. Повери колата на любезния прислужник и понеже си имаше изградени навици в този дом — отправи се към кинозалата. Чувстваше се успокоен и щастлив, щом Реб се беше върнал. Изгледа „Река без връщане“, после „Някои го предпочитат горещо“ и бе стигнал почти до средата на „Ниагара“, когато Реб се появи.

Този път Климрод седна отпред в шевролета.

— Вкъщи ли? — запита Диего.

— Вкъщи.

Спуснаха се по Ботафого и Рио блестеше в настъпващата нощ — най-скъпият град за Диего.

— Уморен ли си?

— Да — отговори Реб.

„Но не е преглътнал яда си. Напротив, още повече побеснява. Вулканът тътне“, мислеше си Диего. Надяваше се, но не вярваше много да види предстоящото екзекутиране на Де Андраде и чичо му. Каза:

— Много се колебаех тази вечер: Джина, Сандра или Мелиса.

— Избрал си Мелиса.

— Дявол да го вземе, поне можеше да се направиш на изненадан.

Минаха под „Тунел Ново“ и излязоха на Леме и Копакабана по авеню „Атлантика“. Къщата на Диего се намираше на следващия плаж, Ипанема — квартал без големи здания, който започваше вече да измества Копакабана. Разположена на малка тиха уличка, вилата имаше около дузина стаи и гледаше към лагуната Родриго де Фрейтас и зеления хълм Корковадо, който се оглеждаше в големите прозорци.

Три великолепни и засмени мулатки обслужваха къщата под ритъма на самба. Прищявка на Диего, който обичаше екстравагантностите.

Реб и малкият аржентинец прекараха спокойна нощ; Мелиса беше друга мулатка, певица в своя щат, която дълго очакваше Реб в леглото (но беше свикнала), докато в звуконепроницаемия кабинет на партера той водеше безкрайни телефонни разговори.

На сутринта двамата мъже тръгнаха отново за летището.

Реб искаше лично да посрещне Дейвид Сетиниац при първото му посещение в Бразилия.