Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (17)

15.

Аркадио Алмейрас тогава беше на петдесет и шест години. Бе мечтал да стане художник, бе такъв в продължение на пет или шест години в началото на двадесетте години с Емилио Петорути; беше ходил в Берлин, за да се срещне с Клее; колкото до Кандински, отлично си спомняше трите или четирите посещения, които му беше направил във Ваймар. Но това беше по времето, когато малко, съвсем малко се надяваше, че има талант. „Нямах дори и съвсем малко. Пустинята Гоби.“

Попита:

— А от кого е според вас?

Високият млад човек повдигна рамене.

— Нещо като Кандински. Но сигурен съм, че струва доста скъпо. Най-малко хиляда долара.

Испанският му беше съвсем правилен, макар и леко колеблив.

— Французин?

— Белгиец — отговори младежът.

Алмейрас взе малкото платно и го поднесе към бледата дневна светлина на входната врата. Аржентинската зима беше тъжна. Разгледа картината. Както често се случваше, името на Кадински бе надраскано от художника като „j“. Усмихна се на много красива млада жена, която в този момент минаваше пред галерията му на кале Флорида в Буенос Айрес.

Обърна се и каза:

— Това е Кандински, руски художник, който почина наскоро в Париж. И имате право, платното струва скъпо. Във всеки случай повече от хиляда долара. Наистина ли искате да го продадете?

— Имам нужда от пари. И не съм го откраднал.

Показа документи, които впрочем не струваха кой знае колко, удостоверяващи, че платното законно е купено преди една година в Мадрид от някакъв човек на име Маурер и също така законно е пренесено от Мадрид в Буенос Айрес. Алмейрас забеляза:

— Ставаше дума за друга картини…

— Четири — каза младежът. Извади малък бележник от джоба, отвори го и показа страницата на Алмейрас, който прочете: „3 юли 1946 г. Мадрид. Пет картини, купени от Γюнтер Маурер от Берлин. Клее, Ф. Марк, Кандински, Ф. Марк, О. Маке. Щатски долари: 1200.“

— Наистина ли сте платили хиляда и двеста долара тези пет платна?

— Искаше пет хиляди, но бързаше…

Алмейрас затвори очи. „Хиляда и двеста долара за един Клее, два Марк, един Кадински, един Огюст Маке! Тези европейци наистина са полудели.“

— И смятате да ги продадете всичките, така ли?

— Не мисля — отговори младежът. — Може би по-късно…

— Или ако получите интересно предложение.

Изпитото лице на младежа, доста впечатляващо със светлите си очи, които сякаш го пронизваха, неочаквано се смекчи, щом той се усмихна:

— В известен смисъл…

Споразумяха се Алмейрас да задържи за няколко дни Кандински. Алмейрас искаше да види и останалите четири платна просто от лична страст, но младият човек каза, че те не са у него, че не се намират в Буенос Айрес и дори не са в Аржентина. Оставил ги при брат си в Богота. Да имал семейство — баща, майка и трима братя в Богота. И не след дълго щял да отиде отново при тях.

— Говорите ли немски? — попита Алмейрас.

— Само няколко всекидневни думи — каза той. — „Yawhol“, „kommen Sie mit mir“ и разни такива. — Смехът му беше приятен.

— Der Blane Rener — рече Алмейрас. — Синият рицар. Това е името на група художници преди световната война от 1914. Кадински, Марк, Маке и Клее — всичките участваха в нея. Някой любител със сигурност много би се заинтересувал от съвременната покупка на петте ви платна. Това само по себе си е вече цяла колекция, разбирате ли?… Особено за аржентинците от германски произход. Имаме много немци в Аржентина, повечето отскоро (Алмейрас се усмихна). И двамата — Франц Марк и Огюст Маке — умират във войната през 1914–1918. Картините им са много търсени от колекционерите.

Не са имали много време да рисуват, умрели са. И за хората от германски произход купуването на тези платна е почти… как да кажа… почти патриотично дело…

— Разбирам — повтори младият човек, като се усмихне — Съгласен съм за обща продажба, ако поръчката е интересна. И благодаря за честността ви. Няма да я забравя.

Не, не може да даде адрес в Буенос Айрес, но ще намине отново към галерията. Нарича се Анри Ард, каза той в отговор на въпроса, който Алмейрас му бе задал.

На седемнадесетия ден от чакането му Ерих Щейер се появи.

 

 

Диего Хаас беше аржентинец, роден в Аржентина. Баща му се казваше Каринти, а майка му — Де Карбаял плюс още десетина имена, показващи благородническия й произход, който тя никога не пропускаше да подчертае. Диего беше бузест, рус младеж, нисък на ръст, обратнопропорционален на невероятно големия му цинизъм и безочлива веселост, граничеща с чиста лудост. Говореше немски и английски, освен, естествено испански; беше следвал право, без да го завърши, и наскоро бе нает като секретар от един много богат немски емигрант на име Ерих Щайер. След септември и петте месеца работа той завинаги се убеди в няколко важни факта, отнасящи се до шефа му: Щайер Ерих Йоахим е много богат, много интелигентен, много красив, много образован, много елегантен и изтънчен, но ако не е (и това си личи, Диего) най-отвратителния мръсник, то със сигурност не е далеч от първенство в тази област. Диего много любезно се усмихна на Щайер:

— Никога не съм чувал за този Кадински, сеньор. Обаче напълно съм готов да го намеря за възхитителен.

Хвърли небрежен поглед на картината и възкликна:

— Възхитително.

След това излезе от галерията и нахално заоглежда жените. Много близо се намираше колата на Щайер с шофьора на Щайер и телохранителите на Щайер. Щайер не живееше в Буенос Айрес. Още с пристигането си в Аржентина той се сдоби — впрочем чрез посредничеството на Диего — с великолепна estancia в околностите на Кордоба и по-малко от седмица след покупката пристигнаха сандъците — неизброими, съдържащи съкровищата на Голконд^[1]. Дори Диего Хаас, който се гордееше със своето невежество, изпадна в захлас пред толкова чудеса. В същото време Щайер положи основите на аржентинското си или по-скоро южноамериканско бъдеще — стана съветник по инвестициите, включително и на онези прогонени от международното еврейство нещастни съотечественици. „Yawohl“, невъзмутимо каза Диего, малко развълнуван от екзалтацията, която смяташе за преиграване. (Щайер обаче е прекалено интелигентен, за да приеме на сериозно подобни празни приказки — той беше боклук и толкоз.) Иначе наистина обиколиха Аржентина и съседните страни чак до Венецуела, Чили и Богота в Колумбия.

Всъщност — и той самият го призна, когато се довери на Джордж Тарас — Диего Хаас не си спомняше нищо особено от онзи септемврийски ден на 1947 година. Още от началото знаеше за страстта на Щайер към изкуствата и особено към живописта. Галерията Алмейрас представляваше почти задължителен етап, понеже бе най-добрата в Аржентина, и ето защо посещението „у Кандински“ с нищо не привлече вниманието му. Впоследствие на Диего Хаас бяха нужни личната му и истинска среща с Краля и особено изумителната сцена в Богота два месеца по-късно, за да направи връзката…

Защото всъщност изтекоха много седмици, докато „делото Каидински“ придоби истинските си размери. През това време Щайер много пъти посети Алмейрас и очевидно водеше доста бавно пазарлъците с него…

На 5 ноември 1947 година Щайер научи от Алдмейрас, че собственикът на петте платна, които той искаше да купи, най-сетне се решил и казал „да“.

Замина с Диего Хаас за Колумбия, предлогът беше делови срещи, но разчиташе да направи двоен удар.

В Богота пристигнаха на 6 ноември 1947 година.

 

 

— Изпитвам ужас от Богота — рече Диего Хаас. — Впрочем мразя също и Сантяго де Чили. И Каракас. И Лима. И Ла Пас и Кито. Едва понасям Буенос Айрес. Да не говорим за Асунсион, който ме отвращава, и за Каракас, който ме ужасява. Изключение прави Рио, макар че там не говорят испански…

— Имайте любезността да затворите за малко голямата си уста — каза Щайер спокойно и както винаги, без да повишава глас.

Разположил се на задната седалка в колата, Щайер съсредоточено четеше няколко делови преписки. Колумбийският шофьор, с профил на пъстърва, седеше зад волана, а отдясно се мъдреше телохранителят, някой си Грубер, когото Диего преценяваше за малко по-умен от крава (а той нямаше високо мнение за кравите), Хаас седеше отзад до адвоката.

— Не познавам много добре Европа — продължи Диего, без да се смущава от забележката. — Освен няколко фусти тук-таме. Почти бях убедил Мамита — моята майка — да ми предложи да прекарам година-две в Париж, когато вие с нашите нацисти започнахте да правите туристически обиколки. Аз по свой начин съм жертва на Третия райх.

Преди един час самолетът от Каракас свали тримата мъже на летището Елдорадо де Санта Фе в Богота, където…

— Хаас, още една тъпа шега, и ще накарам Грубер да ви размаже физиономията. А той с радост ще го направи.

… Наближаваха центъра на града. Навлязоха в него около четири часа следобед на 6 ноември. Над Богота валеше ситен и много студен дъжд, който сигурно се дължеше на надморското равнище — повече от две хиляди и шестстотин метра. Отидоха направо в хотела, близо до двореца „Сан Карлос“, където живял Боливар. На рецепцията имаше бележка за Щайер — написана на испански и подписана от някой си Енрике Ард. Диего я преведе:

— Пише, че ако все още желаете да купите картините, може да го намерите всеки ден след шест часа de la tarde^[2] на „Карера де Баката“ № 8, квартал Шапинеро. Оле. „Оле“-то е от мен.

Първоначално Щайер мислеше да отложи нещата за следващия ден, но после, подтикван според Диего от трескавото нетърпение най-сетне да види платната, които чакаше от два месеца, той реши да отиде още същия ден. Хаас определя осемнадесет часа и петнадесет минути, когато пристигнали на „Карера де Баката“ 8. Озовали се пред съвсем нова сграда, която дори не изглеждала още обитаема, но едва стигнали до вратата, се появил човек, който им казал, че наистина един апартамент на петия етаж бил вече нает. Именно от el senor Енрике Ард и el senor Ард току-що се бил прибрал, така че си е вкъщи.

Човек трябва да си представи мястото, за да възстанови какво после се е случило.

Щом влезеш в сградата, се озоваваш в тясно преддверие, откъдето се стига до мазето и жилището на портиера; преддверието продължава с право стълбище, чиято първа част свършва на площадка. Отляво на площадката пет-шест допълнителни стъпала водят до второ преддверие, на което се намират двете асансьорни кабини и аварийното стълбище, допълващо предохранителните мерки.

Както винаги, Грубер вървеше начело и стигна пръв до асансьорите. Беше на два-три метра пред Щайер и на повече, пред Диего Хаас, който се позабави да размени няколко думи с пазача, намирайки го за „странен“…

Хаас чу три изстрела, но отначало не знаеше кой стреля. Тъкмо бе изкачил първата част от стълбището и се готвеше да сложи крак на междинната площадка. Поколеба се, не знаейки какво да направи: да види какво става или, обратното — „бързо-бързо да изчезва, а после да кажа, че съм отишъл за помощ“. Събитията не му предоставяха избор — над него се появи много висок силует, който спокойно му заповяда на испански:

— Извикайте портиера. Случи се нещастие.

Хаас нямаше нужда да го вика — пазачът също бе чул изстрелите (но не и колумбийският шофьор в колата, който бе докарал Щайер и двамата му спътници, тъй като вратата към улицата междувременно бе затворена). Хаас, успокоен до известна степен от спокойствието на непознатия, изкачи последните стъпала.

Стигна до втората площадка. Грубер се намираше на пода, свит до металната врата на един от асансьорите, създаващ странното впечатление, че слуша някакъв подозрителен шум със залепената си до метала буза. Но кръвта започваше да се стича по тила му.

Ерих Щайер беше на няколко крачки от него, невредим, с вдигнати над главата ръце и уплашено изражение на лицето.

— По корем — чу заповедта Диего Хаас.

Подчини се веднага, както и запъхтяният пазач, появил се в същия момент. Голяма костелива ръка навлезе в зрителното поле на Диего и започна да го пребърква.

— Без гъделичкане, моля ви. Изпитвам ужас от него. И, слава богу, не съм въоръжен. Какъвто съм си сръчен, мога да се осакатя и с пила за нокти.

— Нямам работа с вас — изрече сериозният глас на непознатия. — Ако стоите спокойно, нищо няма да ви се случи.

— Ще съм послушен като бебе — отговори Диего с цялата искрена убеденост, на която бе способен. — Тъй и тъй си бях решил да прекарам вечерта по корем.

Мъжът пребърка и пазача, но безрезултатно. Настъпи мълчание и непознатият заговори на немски:

— Позна ли ме, Ерих?

— Реб Климрод — каза Щайер. — Много си пораснал.

Тишина.

— Тя умря в Белзек, Ерих. Както Мина и Кати. Ти ли поиска Белзек, или остани избора на СС от Лвов?

— Не съм предвиждал специален лагер. Реб, русият младеж, когото накара да легне по корем, разбира всичко, което говорим. Иначе казано, ще трябва да убиеш и него.

— Ходих също и до замъка Хартхайм.

— Помолих Енке, ако намери снимките, да ти ги покажа преди да те убие. Направи ли го?

— Да.

Отново тишина. После отново гласът на Щайер:

— Не се страхувам, Реб. Каквото и да ми направиш…

— Много добре.

— Как ме откри?

— Чрез пощенската картичка, която си изпратил от Буенос Айрес на жена си, за да й съобщиш, че си пристигнал благополучно. Една нощ ходих у вас и претърсих къщата. За малко нямаше да й обърна внимание. Но после си спомних пиесата, която написа — тази, чието действие се развива във Венеция. Един от твоите герои също се казваше Тарантело, както подписаният на картичката.

— Ето неприятните последици от литературните амбиции — рече Щайер. — Наистина ли имаш един Клее, един Марк и един Маке?

— Не. Във всеки случай не оттогава, откогато ни окраде. Влизай в асансьора, Ерих. В десния.

— Всичко е в Кордоба, Реб. Абсолютно всичко. Ако имам време, бих направил така, че всичко законно да ти бъде върнато.

— Влизай.

— Ако умра, ще загубиш всичко, Реб. Всичко, което принадлежеше на баща ти и което ти толкова много обичаше.

Четвъртият изстрел накара Диего Хаас да повдигне глава. Видя Щайер, който все още стоеше прав на левия си крак, но с изкривено от болка лице, понеже куршумът бе раздробил дясното му коляно.

— Не ме принуждавай да те убивам по този начин, Ерих, няма да успееш. Влизай в асансьора.

Щайер започна да се придвижва, като подскачаше на здравия си крак и се подпираше о стената.

— Наистина ли говорите немски?

В продължение на няколко секунди Диего Хаас дори не разбра, че зададеният на немски въпрос се отнасяше до него. Не се опита да лъже.

— Свободно — отговори той. — Но никога не съм ходил в Европа, за да гледам под полите на дамите.

За пръв път видя лицето на този, когото Щайер нарече Реб Климрод: чертите му бяха сгърчени от ужасяваща гримаса на омраза и отвращение. Но гласът оставаше все така фантастично спокоен:

— Станете, ако обичате, и елате да видите.

Хаас се подчини. Видя асансьорна кабина, която отначало му се стори съвсем обикновена. Но после забеляза, че стените бяха направени от стоманени нагорещени листове, сякаш бяха забравили да ги облицоват.

И три снимки на височината на очите — и на трите имаше един и същ човек, който се влачеше по пода на нещо като мазе, с отворена уста, в пароксизма на страданието.

— Баща ми, Йохан Климрод. Разгледай го добре, Ерих. Имаш достатъчно време.

Щайер се бе свлякъл в единия ъгъл на кабината. Опита се да каже нещо, но стоманената врата се плъзна и шумът от катинарите заглуши гласа му. На вратата имаше стъклена шпионка, доста по-голяма от две длани, поставени една друга. Много скоро на прозорчето се появи лицето на Ерих Щайер. Хаас видя как устните му мърдаха, но без да произвеждат някакъв звук.

— Как се казвате?

— Хаас. Диего Хаас.

— Отдръпнете се. Не искам да ви причиня зло. Седнете в другия край заедно с пазача. Той не е пазач и не е отговорен за каквото и да било. Не знаеше нищо за това, което щях да правя. Не мърдайте — нито вие, нито той.

После Климрод започна работа. От помещението на аварийното стълбище той измъкна платнена чанта и цял сноп кабели. За секунда сякаш се поколеба, с разширени бледи очи и треперещи устни, като че ли всеки момент щеше да се разплаче. Но свърза кабелите и едва тогава Хаас забеляза кръвта, която течеше по горната част на дясната му длан, а после окървавеното разкъсано сако над лакътя: „Сигурно Грубер го е ранил.“

От свързването като че ли нищо не се получи. Нямаше искри, нито какъвто и да е видим резултат. Климрод отстъпи една крачка и погледна прозорчето. След малко обаче докосна стоманената врата на асансьора. През следващите минути повтори движението още няколко пъти в абсолютна тишина. До момента, когато извика Хаас на немски, без дори да се обърне:

— Елате да пипнете.

За пореден път Хаас се подчини. Протегна трепереща ръка и веднага я отдръпна — стоманата беше нагорещена.

— Това все още не е нищо — каза Климрод с тих, сякаш замечтан глас. — След минута металът ще започне да червенее…

Едва тогава натисна бутона. Чу се глух шум, характерен за асансьор, който се пуска в движение, но стоманената кабина започна да се издига безкрайно, почти незабележимо бавно, може би с два-три сантиметра в минута.

После Климрод извади от платнената торба осем сребърни свещника и също толкова свещи. Нареди ги пред кабината, чиято стомана наистина започваше слабо да червенее. Диего Хаас не смееше повече да гледа към прозорчето.

— Осем свещника, осем пламъка — изрече Климрод. — По два за всеки член от семейството ми…

Постави свещите и ги запали една по една. През прозорчето очите на Щайер — с вече стопено от болката лице — сякаш на свой ред също започваха да горят. На Диего му се стори, че в този момент иска да каже нещо. Климрод отстъпи още една крачка и на език, който отначало Диего Хаас не разпозна, започна да приказва.

Когато свърши, над жълтите пламъци на свещите и под нажежената до червено кабина се появи празна дупка. Асансьорът се издигаше, а стоманата му се нагорещяваше все повече. Диего Хаас потрепери от ужас и наведе глава.

— Бихте ли станали, ако обичате. И двамата.

Заповедта бе издадена на испански.

Накара ги да слязат по правото стълбище. Намираха се по средата му, когато колумбийският шофьор ги забеляза.

 

 

Двата куршума, изстреляни от Реб Климрод преминаха високо над главата му, но мъжът бързо изчезна през вратата към улицата.

— Оттук.

Влязоха в жилището на пазача, което се състоеше от две последователно разположени стаи.

— Влезте тук, ако обичате — заповяда Климрод на пазача.

Затвори зад него вратата на шкафа и превъртя ключа. Побутна Диего Хаас пред себе си. Стигнаха до врата, от която Климрод имаше ключ, и се озоваха на малка уличка с паркиран на нея фолксваген.

— Седнете зад волана, ако обичате. Раната ми пречи. Надявам се, че можете да шофирате.

Зад тях се чу шум от тичащи крака и шофьорът се появи. Единият от куршумите му мина през задното стъкло и докосна предното. Климрод стреля два пъти, но очевидно не искаше да засегне мъжа.

— Тръгвайте, ако обичате.

Колата бе улучена от патрони още два пъти, но взетият от Хаас светкавичен завой ги измъкна от опасността. Много скоро стигнаха до авенида „Каракас“. Хаас попита:

— И къде отиваме?

— На летището.

— Шофьорът ще предупреди полицията. А тук сеньор Щайер имаше много могъщи приятели.

— Карайте на летището.

— Значи съвсем направо и газ до дупка — каза Диего.

Започваше да се съвзема и да си възвръща живостта, макар че все още се чувстваше ужасен от сцената, на която бе свидетел. Отново запита:

— Какво приказвахте над свещниците?

— Кадиш, еврейската молитва за мъртвите.

— Защото сте евреин?

— Сега вече не, но преди бях малко — отговори Климрод…

… И неочаквано извика:

— Сирете!

Фолксвагенът току-що бе излязъл на широкия площад „Шан Еукаристик“, когато две полицейски коли се устремиха към него.

— Обръщайте. Бързо, ако обичате.

— Наричайте ме Нуволари — каза Диего.

И направи такъв бесен завой, сякаш животът му зависеше от него. „А може би наистина зависи, говедо такова! Ако този висок тип със заплашително спокоен глас и светли очи не те убие лично, policia militer няма да се лиши от удоволствието да те напълни с олово, те гърмят по всичко, що се движи…“ Отправи се с пълна скорост към хиподрума „Теко“. Изживяваше най-възбуждащите часове в живота си.

Защото отляво, отдясно и отзад се появиха други коли и увлечен от играта, с непонятна ловкост той правеше всичко възможно да им избяга с цената на обезумяла сарабанда…

… до мига, когато по заповед на Климрод закова колата на място. Дори нямаше време да разбере. („Всичко е готово, успокойте се“, каза му Климрод със спокойния си глас). Озова се зад волана на някакъв камион и подкара на запад, като по пътя се разминаваха с полицейски коли, втурнали се да преследват фолксвагена…

Много скоро пътят започна стремглаво да се спуска, превърна се в истинска писта, от най-хлъзгавите, която едва се виждаше през изливащия се като из ведро дъжд; при всеки завой фаровете осветяваха ту склона на покрита с гори планина, ту адската празнота на някоя пропаст. Десетина пъти, след като несръчно бе натискал спирачките, Диего Хаас усети, че камионът се плъзга в жълтата кал право към пропастта, понесен от огромната сила на инерцията. И всеки път като по чудо успяваше да го овладее. „Не бих могъл да го спра дори и да искам. Това е финалното ти спускане, Диегито!“

Чак след дълги часове на лудешко каране излязоха на малък ранен участък от пътя. Хаас рязко извъртя волана, прав върху педала на спирачките, но това не попречи на камиона здравата да се удари в скалата.

Но най-после спря.

Стъпиха едновременно на земята. В единия край на скалата имаше ниша с фигура на Богородица, боядисана в небесносиньо и златно, и до нозете й бяха поставени няколко стръка цветя в консервени кутии, както и текст, благодарящ на Мадоната, че е помогнала на шофьорите да излязат живи и здрави от адското спускане.

— Всяко нещо си има своето обяснение — весело рече Диего Хаас. — Всъщност аз не съм чак толкова лош шофьор…

Обърна се и видя Реб Климрод да плаче с лице, опряно на скалата.

 

 

След това спиране направиха още едно, за да заредят с бензин камиона. Бяха им необходими още четири часа до малкото градче Вилавиченцио, което — на височина, а не на разстояние — се намираше два километра по-ниско от Богота. По време на пътуването между Климрод и Хаас се установи доста странно разбирателство. Напуснаха Вилавиченцио, движейки се право на изток, и Реб Климрод попита Диего къде се намират и какво има пред тях. Диего Хаас избухна в смях:

— Никога не съм бил много добър по геофафия. Както впрочем и по история, испански, чужди езици, физика, химия и математика. И винаги съм бил освобождаван от физическо благодарение на Мамита. И това, че вече почти привършвам следването си по право, без съмнение представлява един от най-съмнителните гафове в световната университетска история. Така. С една дума — надясно няма нищо. Наляво е абсолютно празно. А право пред нас е още по-зле.

— Тоест?

Диего Хаас протегна ръка и си помисли: „Това, което правиш сега, малки ми пухкавичък Диего, струва ми се, че е с историческо значение.“ Каза:

— Вървите направо около две-три хиляди километра и в един момент завивате надясно. Там е Амазонка. Започвате да гребете и теоретически след още хиляда километра — след около месец — ще стигнете до Атлантическия океан. Оттам ви остава само да се приберете в Австрия.

Вдиша поглед и отново потръпна при вида на мършавото лице, разкъсвано от невероятно вътрешно напрежение.

— Ще ви преследват — каза той, като съжаляваше за предишното си държание. — Само у нас, в Аржентина, те са инвестирали повече от сто милиона долара. Хора като Щайер има навсякъде, по целия континент, и съм чувал да се говори за канал, по който ще дойдат още. Те няма да оставят безнаказано това, което сторихте с Щайер, защото подобни мисли биха се породили и в други глави. Пазачът на жилището…

— Той не беше истинският пазач. Платих му да изпълнява ролята, но нищо друго не знаеше. Предполагаше, че е някаква шега. Не мислете, че е виновен, моля ви.

— Говори ли немски?

Не.

— Значи нищо не е разбрал от това, което си казахте с Щайер…

Усмихна се и жълтите му очи проблеснаха:

— Така че аз съм единственият свидетел, единственият който знае името ви…

Хвана ръката на Реб Климрод, взе 45-сантиметровия пистолет от пояса му и насочи дулото към слепоочието си:

— Бум! — весело каза той. — Но няма да крия, че би ми било неприятно.

 

 

Минаха през място, наречено Пуерто Лопес, и понеже един малък самолет на два пъти прелетя над тях, те внезапно смениха посоката в тревния океан на Лано сред оглушителната тишина на горещината. Поеха на юг само защото откриха едва забележим стар път. Бяха напуснали Богота преди повече от четиридесет часа, оставиха зад себе си Сан Карлос де Гуароа и пристигнаха в Хато де Шафърей сутринта — девет часа по-късно. След него имаше само едно ранчо — Хоркета, — до което се добраха след четиринадесетчасово пътуване. Там пътят свършваше.

Диего се опита да продължи с камиона, но капитулира пред една река, която не се пресичаше никъде от мост, и въпреки усилните претърсвания не откриха и никакъв брод.

— Ами това е — рече Диего, вече напълно съсипан.

Изключи мотора и тишината отново ги смаза. И още нещо — неочаквано изпита чувство на непоправима лудост, готов да я извърши. В безразсъдното им пътуване след Богота часове наред по криволичещия път, когато двадесет пъти щеше да се пребие, нямаше нищо предварително обмислено, а беше само продължение на бягството от Чапинейро. После спускането им на изток, което с всеки изминат час ги въвличаше в един все по–нечовешки свят, наподобяваше игра, сякаш сантиметър по сантиметър те приближава към ръба на бездънна пропаст… „Но сега достигнахме крайната точка…“

Спусна се по стъпалото и се качи върху покрива на камиона. Нямаше кой знае какво за гледане — по цялото протежение на жълтата река се виждаше джунгла, която на места поглъщаше реката, и той си представяше какво следва по-нататък: абсолютна, непозната, синкаво-зелена и лепкава безбрежност, простираща се на стотици хиляди квадратни километра, гъмжаща — да ти настръхне кожата — от животни и от…

— Слушайте — внезапно каза Диего със сериозност, от която се учуди и самият той. — Това е безумие. Невъзможно е да си въобразявате, че можете да продължите сам, ей така, напосоки…

… Има едно нещо, което бих желал да свършите — много учтиво рече Реб Кдимрод. — Камиона, който използвахме го наех от един човек; той няма представа с каква цел го наемам. Човекът, чието име и адрес ще намерите в кабината, може да си има неприятности по моя вина. Заради него, моля, опитайте се да убедите полицията в невинността му. И го възнаградете, ако обичате…

Реб имаше на себе си само ботушите, панталона и платнената риза, купени преди пет дни във Вилавиченцио. Извади колта 45 от колана си и го постави на капака.

— Вземете и това и го хвърлете. Колкото до парите…

Изсипа отново върху капака съдържанието на платнената чанта, от която в Богота бе извадил свещниците и свещите. Изпаднаха две книги, три паспорта и банкноти в безпорядък. Взе само книгите, които сложи отново в чантата и я преметна през рамо.

— И благодаря. Ще си спомни за вас, Диего.

В следващата секунда вече беше тръгнал.

Диего Хаас си спомня, че на два-три пъти изкрещял, молейки го да се върне, разкъсван от необяснимо отчаяние. Но Климрод като че ли не го чул нито веднъж. Навлязъл в джунглата, която много бързо и лакомо го погълнала.

 

 

Два дни по-късно, на 13 ноември 1947 година, завръщайки се към цивилизацията, Диего бе задържан от войници, които му нанесоха няколко удара по главата, а впрочем и по други части на тялото. Отведоха го във Вилавиченцио и оттам в Богота, където го разпитаха с упоритост, напълно достойна за уважение. Той се придържаше към собствената си версия с не по-малко упорство: бил невинна жертва, принуден под заплахата на огромен пистолет и дузина гранати на един луд да кара колата и камиона чак до края на Лано, където на самия него със сигурност не би хрумнала глупавата мисъл да ходи там. Не, лудият не казал името си, нито причините, които го накарали да изгори жив el senor Ерих Щайер, „моя многообичан шеф, чиято трагична смърт ме съкрушава. Оле“. (Последното „оле“ бе изказано мислено.) От el senor Щайер била останала доста отблъскваща купчина овъглено месо, след като стоманената кутия на асансьора била отворена с горелка.

… Как изглеждаше лудият?

— На около тридесет и пет години — каза Диего Хаас. — Според мен висок около метър и седемдесет, с много черни коси и очи и белег на лявата буза. И му липсваше първата става на лявото кутре. А! Щях да забравя — куца. Да, говори немски, но с много силен руски акцент. Не, не, не полски, а руски. Все пак аз познавам руснаците! Невъзможно е да бъде истински немец. По едно време ми говореше за Каракас и Венецуела. Но според мен се отправи към екватора, право на юг.

Понабиха го още малко под лъжливия претекст, че описанието му на лудия не съвпадало с това на пазача, който дори не бил истинският пазач, а случаен заместник. Диего отговори, че няма нищо чудно, понеже заместникът на пазача видимо бил късоглед и алкохолик (което на всичкото отгоре беше вярно).

Освободиха го, след като Мамита от Буенос Айрес, която имаше връзки с високопоставени лица и огромни средства, се намеси и обясни, че единственият й кретенски син е всичко друго и най-вече кутсузлия, но не и престъпник, нито пък съучастник на „полски евреин или руски комунист“. Веднага щом бе освободен, Диего възнагради собственика на камиона, който не изглеждаше прекалено обезпокоен {бяха му счупили само няколко зъба), и го обезщети за неприятностите му с част от дванадесетте хиляди шестстотин двадесет и пет долара, които му бе оставил Реб Климрод. Останалото даде на пазача, който не беше истинският пазач и който излезе от затвора благодарение на него без други щети, освен трите липсващи пръста.

Задействани от един текстилен индустриалец в Медлини, предложили двадесет хиляди долара награда за залавянето на лудия, разследванията продължиха четири седмици в район от хиляда километра, започващ от север от Нупчиа и стигаше на юг до екватора.

На изток две войнишки колони и три самолета взеха участие в хайката. Дори откриха крайната точка, достигната от камиона, и овършаха ляносите^[3] на десетки километри околовръст. Без особен резултат — колкото и луд да беше лудият, не можеше да е чак пък толкова, че да тръгне направо през джунглата.

Междувременно Краля беше на път към бъдещото кралство.