Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (31)

29.

Това се случи три седмици по-рано.

Джордж Тарас напусна Лондон, където заедно с Тони Петридис и един от шотландските юристи работеха по сделките с морското оборудване, и през Париж замина за Марсилия. Там, на летище „Маринян“ и езерото Бер, го очакваше хидроплан, както му бяха съобщили по телефона. След около час и половина полет самолетът кацна насред морето, на няколкостотин метра от неравен, с червеникава почва и възхитителен бряг. Доста почака, докато се появи една моторница между скалите и стигне до хидроплана. На борда зад уредите за управление се намираше Диего Хаас — сам.

— Навреме идвате — отбеляза Тарас. — Тъкмо мислех да си поиграя на Монте Кристо.

— Островът на Монте Кристо не се намира от тази страна на Корсика, а от другата — отговори Диего. — А и какво щяхте да правите със съкровището?

— Много уместен въпрос. На път, моряко.

Противно на Сетиниац, Джордж Тарас изпитваше симпатия към Диего. „Човек, който притежава толкова силно чувство за хумор и толкова много ненавижда целия свят, не може да е съвсем лош.“

А доколкото Реб намираше за нужно навсякъде да бъде придружаван от интересния аржентинец, това засягаше само него.

— Диего, известна ли ви е фазата на У.С. Фийлдс: „Човек, който ненавижда децата и кучетата, не може да бъде чак толкова лош.“

— Нищо не ми е известно — засмя се Диего.

— Къде е Реб?

— В Аячо. Ще бъде там за закуска.

— И къде, по дяволите, отиваме?

Вместо отговор Диего форсира двигателя докрай. Беше единайсет часът сутринта и пролетното корсиканско агънце вече напичаше. Тарас погледна назад — хидропланът излиташе с неочаквана грациозност. Когато отново се обърна напред, бързата моторница вече заобикаляше висок нос. Тогава се появи големият и невероятно красив залив на Пиана, назъбен от разпръснатите върхове и островърхите кули на черквите…

… И яхтата — боядисана в бяло и черно.

— На Реб ли е? Не знаех, че си е купил кораб за удоволствие.

Не получи отговор. Но имаше нещо странно в жълтите очи на Диего Хаас. Тарас почти трябваше да крещи, за да заглуши рева на мотора. Изкрещя:

— Нищо не разбирам: Реб спешно ме извика от Лондон, а вие ми казвате, че той даже не е на борда.

— Яхтата не е негова — отговори Диего с нормален глас, като преди това намали режима на двигателите. — И не той ви изпрати хидроплана.

Диего ловко приближи яхтата до външната стълба.

— Не той. Тя. Тя иска да говори с вас.

Веднага щом стъпиха на палубата, млада и много красива негърка — всъщност доста светла за негърка — се появи усмихната пред него. Без да каже нито дума, тя му даде знак накъде да се отправи. Там се намираше Чармиан Пейдж, седнала на масата със закуска, а около нея стояха две други млади негърки, облечени с надиплени воали, които оставиха открити само изящните им лица.

Тя протегна ръка на Тарас, предложи му кафе, което той отказа, после чай — и той прие една чаша.

— Последния път, когато се видяхме, беше на вечерята, която Дейвид даваше на няколко свои стари приятели от Харвард. Вие бяхте почетният гост — наистина блестящ.

— В такъв случай днешната ни среща рискува да се превърне в ужасен провал — отговори Тарас. — Никога не съм успявал да бъда два пъти последователно блестящ, колкото и да се старая. Макар че се опитвам.

Погледът му почти неволно се спираше с любопитство върху младите жени със сини воали.

— Данакил — обясни Чармиан Пейдж. — Данакили в единствено число, Данакил в множествено. Познавате ли Етиопия? Не? Трябва да отидете, това е една великолепна страна с хилядолетна история. Моите момичета от Асмара са християнки и говорят френски. Вие също говорите френски, нали? Реб ми каза, че знаете невероятно много езици…

— Най-много пет или шест. И всичките възможно най-лошо.

Чувстваше се леко, изнервен. Всъщност за Чармиан Пейдж знаеше доста малко неща — беше я виждал два-три пъти и веднъж Дейвид Сетиниац му бе говорил за нея. Знаеше, че е богата, много богата, изключително независима, интелигентна и, пак според Сетиниац, „ексцентрична“.

И, разбира се, красива, невероятно красива, това просто се набиваше в очи. „Защото тя е, о, колко е красива, дори и сред тези великолепни етиопки с изящни профили…“

Чармиан продължаваше да говори — за Червено море, където прекарала последните месеци, плавайки от единия до другия му бряг — Йемен, Аден и Арабия, Етиопия, Джибути и Египет. Преди две седмици черно-бялата й яхта поела по Суецкия канал. След това — Александрия, Крит, Малта, протока Месина и накрая протока Бонифацио.

— После не знам. Може би Швейцария? Или Париж. Какво ще кажете?

Тя гледаше втренчено Тарас с виолетовите си очи и той трябваше да страда от кретенизъм, за да не забележи необикновената треска в тях. Притеснението на Джордж Тарас нарасна. Тя само веднъж произнесе името на Реб Климрод. „Какво очаква от мен? Аз даже не знам какво точно има между тях.“

— А защо не Каламазо или Манчестър? — подхвърли Тарас, като се опиташе да изглежда непринуден. И вече чувстваше какво ще се случи…

— Вие и очарователната ви жена бихте могли един ден да бъдете мои гости.

— Шърли ще полудее от радост. От трийсет години иска да купя яхта.

И настъпи тишина, точно такава, от каквато Тарас се страхуваше. Чармиан Пейдж се обърна на френски към етиопките:

— Сега ни оставете…

Момичетата се оттеглиха. Горещината се увеличаваше и от близкия бряг се носеше упойващият мирис на корсиканската гора.

— Бих искала да поговоря с вас. За Реб, разбира се.

Запали нова цигара от фаса на предишната.

— Откога го познавате?

Той се поколеба, не знаеше какво да й отговори и тя веднага разтълкува колебанието му:

— О, Господи! — възкликна Чармиан. — Зададох същия въпрос на Дейвид и той млъкна точно като вас. Смотолевя нещо, сякаш би трябвало да се срамувам от любопитството си. Господин Тарас, аз съм любовница на Реб от… от повече от четири години. Дори отидох при него в ужасната му стая в Гринуич Вилидж. Живях с него там, макар че имам възможност да купя целия квартал. Изобщо не мога да разбера живота му, нямам представа какво прави, какво иска да направи, какво иска да постигне. Той никога нищо не казва. Чакам го и понякога минават много седмици, преди да се появи бог знае откъде… Парите… парите като че ли нямат никаква стойност за него. Макар че всъщност имат. Прави ми екстравагантни подаръци и съм сигурна, че ако поискам да ми купи може би замък във Франция, остров или каквото и да е, той ще го направи. Кой е той, господин Тарас?

„И какво мога да й отговоря?“ — помисли си Тарас.

Тя смачка наполовина изпушената цигара и по навик запали друга.

— Доколкото мога да преценя — продължи Чармиан, — трима души би трябвало да знаят доста повече неща, отколкото самата аз. Първо, този Диего, който вероятно е готов да убие човек, ако Реб му заповяда, и когото би било глупаво и безрезултатно да разпитвам, а и малко ме е страх от него… След това Дейвид, собственият ми зет, който се изчервява и пелтечи като пъпчив ученик… И вие.

Тя напрегнато го гледаше и Тарас прочете в разширените и зеници такова отчаяние, че наведе глава, засрамен от себе си.

Мълчанието се проточи.

— Разбирам — промълви най-сетне тя с безкрайна тъга.

Не смееше да я погледне. Чармиан продължи с много нежен глас, който леко трепереше:

— Аз съм млада, струва ми се, доста хубава, богата и обичам Реб така, както никога не съм предполагала, че е възможно да обичам някой човек. Но очевидно това все още не е достатъчно. Помолих го да се ожени за мен или просто да живея постоянно с него, без значение. Умолявах го. Искам да имам деца от него. Много ли искам?

— Поставяте ме в ужасно трудно положение — каза Тарас приглушено.

— Знам и съжалявам за това. Един от малкото пъти, когато Реб се съгласи да говори за собствения си живот, той произнесе името ви и ми каза, че вие сте единственият човек на света, към когото изпитва най-голяма обич.

— Моля ви — измъчено произнесе Джордж Тарас.

И внезапно, неподвижна, тя се разплака, като дори не се опитваше да избърше сълзите си.

— Господин Тарас, всеки път, когато се връща, той е невероятно, невъобразимо нежен. Много внимателен…

Сега тя вече хлипаше, но все така неподвижна, с ръце, отпуснати върху облегалките на фотьойла. Тарас скочи, развълнуван както никога досега, разтърсван от гняв, и си помисли: „По дяволите Климрод и чудовищният му егоцентризъм на гений!“ Отиде до парапета, яростно се вкопчи в него, готов най-сетне да заговори, когато почувства нечие друго присъствие. Обърна глава: на няколко метра видя мълчаливо появилия се Диего Хаас, който се усмихваше с дяволита светлина в очите си:

— Реб скоро ще бъде тук — съобщи Диего.

 

 

Обядваха на задната палуба — тримата мъже и младата жена, — обслужвани и обкръжени от грациозните силуети на етиопките, които по-скоро танцуваха, отколкото ходеха. Най-много говореше Реб, поне в началото на обяда, наистина с много голямо внимание към Чармиан, с искрено дълбока и успокояваща нежност. Доколкото Джордж Тарас си спомняше, книгите и живописта бяха основните теми на разговор, който Реб поддържаше с лекота, но успя да накара бившия харвардски професор да „яхне“ един от предпочитаните си бойни коне: пиратството в открито море, за което по онова време Тарас вече бе написал втора книга, впрочем за толкова нищожен читателски кръг, че това граничеше с мания. И на Тарас му бяха необходими цели два часа, увлечен от манията си, за да разбере до каква степен се бе хванал в клопката на Климрод, който го хвърли по следите на берберите на Кеир Ед Дип и пиратите от Сале^[1].

— Ужасно съм бъбрив! — възкликна Тарас, когато най-сетне съобрази, че чува само собствения си глас.

— Но увлекателен — каза Чармиан.

Сълзите отдавна се бяха изтрили от лицето й и вече изглеждаше пълна господарка на чувствата си. Морето беше хладно въпреки сезона. Младата жена и Реб се изкъпаха, а също и етиопките, облечени само в къси полички, които, прилепнали до кожата им, разкриваха повече, отколкото скриваха телата им. Впрочем доста приятни според вкуса на Джордж Тарас. Диего Хаас заяви, че се къпе само когато температурата на въздуха надхвърли трийсет и пет градуса по Целзий — „и най-малко трийсет на водата“, — настани се в едно от големите тръстикови кресла, боядисани в яркозелено, и запуши от миризливите си цигари, за които само той твърдеше, че са ароматни.

И тогава едно нещо удиви Тарас: „Всеки път, когато се завръща, той е невероятно нежен…“, бе казала младата жена за Реб. И наистина беше така, наистина: Реб Климрод се отнасяше към Чармиан с изумителна нежност — на два-три пъти Тарас улови един жест, който не оставяше никакво съмнение — ръката или само пръстите докосваха рамото или врата на Чармиан, — но също и почти трагичната напрегнатост в сивия му поглед, когато се спираше на нея. Тарас си помисли: „За всеки друг, но не и за Реб бих повярвал, че е лудо, отчаяно влюбен в тази жена…“

Следобедът премина в плуване и както бе нормално за сезона, нощта и хладината неочаквано се спуснаха. Тарас отиде в каютата си, за да се преоблече за вечеря, но яхтата — с впечатляващо внимателния си екипаж, гърци, доколкото си спомняше — потегли. Тарас току-що бе взел душ и обличаше ризата си, когато на вратата се почука. Появи се високият силует на Реб Климрод.

— Няма ли да ви е скучно цяла нощ в морето?

— Ни най-малко.

— Утре сутринта ще бъдем в Марсилия.

Мълчание. Сивият поглед бавно оглеждаше мебелите в каютата. „А той знае, разбира се. Този дяволски човек вероятно е способен да възпроизведе дума по дума всичко, което ми каза Чармиан, та чак до най-незабележимото ми колебание. Но без помощта на Диего, който може би е подслушвал разговора ни…“

— Джордж, наистина имам да ви кажа нещо и заради това в известен смисъл ви накарах да дойдете от Лондон. Ще изчезна за известно време.

— Ще изчезнете?

— Има едно място в света, което изпитам нужда да посещавам от време на време. Този момент настъпи.

Усмихна се:

— Сега може да си затворите устата, понеже слисания ви израз съвсем не подхожда на бивш професор от Харвард, чиято интелектуална мощ и пъргавина на езика напълно основателно са широко известни. Джордж, в това няма нищо драматично: просто отивам да видя хора, които са ми приятели, които не съм виждал от доста време и които ми липсват.

— В Европа ли?

— Не — отговори Климрод и продължи да се усмихва.

„Смятай, че ти е казал, тъпако! Той няма да ти отговори.“

— И колко време ще отсъствате?

— Няколко месеца, може и повече. Още не знам.

— Можем ли да се свържем с вас по някакъв начин?

— И да, и не. Само в краен случай. Дейвид ще знае. Но на вас много добре ви е известно, че няколкото сделки, с които съм се захванал, съвсем спокойно могат да се осъществяват и без мен. Самият аз го исках така.

— Дейвид в течение ли е?

— Вие ще му кажете. Нека не се притеснява. Това е единственият му истински недостатък: понякога е прекалено старателен. Джордж, моля ви, не ми казвайте това, което искате да ми кажете.

Объркан за момент, Тарас ядосано поклати глава:

— Мога да скоча в морето и да се прибера с плуване. Но ще ви кажа, каквото имам да ви казвам, Реб — предупредихте ли Чармиан, че ще отсъствате? Подготвихте ли я?

— Не мисля, че трябва да се притеснявате за това, Джордж.

— Може би тя също тръгва с вас?

Но Джордж със сигурност знаеше, че отговорът щеше да бъде „не“.

— Не — рече Реб.

Светлият поглед на Климрод беше изпълнен със страхотна, ужасяваща жестокост. Тарас потръпна. И въпреки това каза:

— Поговорете с нея, Реб. Моля ви. Моля ви… Или я вземете със себе си…

Мълчание. Сивият поглед отново бе станал замечтан и значи — непроницаем. Вратата към коридора се затвори. Тарас седна на леглото. Беше съвсем разстроен, изпълнен с невероятна тъга.

 

 

Освен изстрелите, които той не чу, шумът от тичащи крака по коридора го изтръгна от съня му. Погледна по навик часовника си: един и четиридесет и три сутринта. Навлече халата и излезе. В същия миг покрай него мина една от етиопките с петно от кръв върху дългата бяла туника, с която бе облечена.

— Господинът трябва да дойде — каза тя на френски.

Последва я и мина пред нея, когато тя се отдръпна на прага на първия салон в коридора. Влезе в голяма и хубава кабина над задната палуба. Най-напред видя Чармиан Пейдж, права, с очи разширени и втренчени в празното, дългата й коса беше в безпорядък, а в дясната си ръка все още стискаше малък никелиран револвер, чието дуло сочеше към черния килим. Беше облечена с лека, почти прозрачна нощница — все едно че бе гола.

Реб Климрод се намираше на три-четири метра от нея, сякаш седнал на пода, левият му крак — подвит под него, а раменете и вратът му облегнати на канапето от бяла кожа. Гърдите му бяха оголени и макар че кръвта продължаваше обилно да тече, двете дупки от куршумите много добре се виждаха. Една от етиопките се наведе над него и се опита ако не да го изправи, то поне да го сложи легнал на капането. Реб се обърна към Тарас много спокоен:

— Джордж, помогнете ми, ако обичате.

Тарас направи три крачки и в същия миг много точно си спомни чувството, което логически произтичаше от яда и гнева му към Климрод: „Заслужаваше си го, Климрод…“

Повече нямаше време да мисли — някакъв беснеещ луд нахлу в кабината, за секунда прецени положението и се нахвърли върху Чармиан с див, животински рев на ярост…

— ДИЕГО!

Гласът на Реб изплющя.

— Диего, остави я! Не я докосвай! Диего! Отдръпни се от нея, Диего!

Кратко мълчание. После Реб отново каза:

— Моля ви, Джордж — внимателно вземете оръжието й. Много внимателно. Диего, ти ела да ми помогнеш…

Първият пристъп на кашлица разтресе Климрод и в края на устните му се появи розова пяна. Но той веднага отвори очи.

— Чармиан? Дай револвера на Джордж, ако обичан… Дай му го, любов моя…

Тарас застана пред младата жена. Тя сякаш не го виждаше и леко се задъхваше. Тарас обви китката й, освободи оръжието и го пусна в джоба на халата си. Когато се обърна, Диего горко плачеше и се опитваше да положи дългото тяло на Реб върху бялото канапе. Говореше много забързано и тихо на испански, с обезумяло лице, а Реб едносрично му отговаряше на същия език. Тарас се върна при ранения: и двата куршума бяха засегнали гръдния кош — единият доста високо, на равнището на сърцето, но много вляво, за да го засегне, другият — по-ниско и както после се оказа, за малко да улучи панкреаса.

— Джордж?

— Не говорете, Реб.

— Джордж, погрижете се много внимателно за нея, моля ви. Поверявам я на вас. И правете… — От нов пристъп на кашлица лицето му пребледня… — И нравете всичко, каквото ви каже Диего.

Няколко минути по-късно режимът на двигателите неочаквано се промени и стана ясно, че корабът се отправя с максимална скорост към континенталния бряг на Франция. Етиопките вдигнаха Чармиан на ръце, поставиха я легнала и вероятно й бяха дали някакъв наркотик, защото при влизането си Тарас я завари спокойно заспала.

Излезе от кабината на младата жена и се озова очи в очи с Диего.

— Нека да изясним всичко — каза Диего. — Аз съм стрелял в Реб, очевидно случайно. Що се отнася до вас, вие нищо не сте видели. Спали сте, когато това се е случило, и тя също е спала. Нито вие, нито тя сте били там. Реб и аз сме се напили и сме се забавлявали, като сме стреляли през прозорчето по хвърчащи риби, както сме смятали. В един момент съм изгубил равновесие и за зла участ два куршума са улучили Реб в гърдите. Това е всичко, което вие знаете.

— А етиопките?

— Те също са спали и няма да кажат нищо повече. Още по-малко пък моряците, всичко е уредено. Господин Тарас, това е, което иска Реб, и това е, което ние всички ще направим, без изключение. Сега ми дайте оръжието, ако обичате.

 

 

Настаниха го в морската болница в Тулон. Лекарите от флотата казаха, че животът му е вън от опасност, че е достатъчно як за едно такова нещо и че впрочем малкият калибър на куршумите и слабата мощ на проникването не са причинили много увреждания.

Полицейското разследване прие същите банални привидности, като френските инспектори се задоволиха с основното, но и нямаха кой знае какъв избор за версията на Климрод и Диего Хаас. Джордж Тарас се придържаше към вече казаното му.

Питаше се за държанието, което Чармиан щеше да има пред полицаите, а и пред Реб. Но през следващите часове и дни след акостирането им в Тулон той не можа да види младата жена. Яхтата беше закарана в малкото пристанище на Мурийон, Чармиан остана затворена в нея и само на етиопките бе разрешено да я посещават. Наистина двама полицаи се качиха на борда, но се оттеглиха само след двайсетина минути, вежливи и впечатлени от богатия кораб, а следователно и от собственичката и привидно доволни от получените отговори.

Тарас посети Климрод, преместен след първите два дни в частна клиника в Мурийон. Завари го на телефона да говори на испански, като едновременно приемаше и предаваше цифри, а бледите му очи оставаха вперени в Тарас. След едно последно нареждане той затвори телефона, положи глава върху натрупаните възглавници, но вече седнал в леглото, а не легнал.

— Джордж, съжалявам, че се оказахте забъркан в история, която изобщо не ви засяга и още по-малко вълнува.

После продължи съвсем естествено, като че ли всичко това нямаше значение. Искаше Тарас да се върне в Съединените щати по най-бързия начин.

— Преди час говорих по телефона с Ник, той има малки проблеми, които би искал да сподели с вас…

Продължи, осланяйки се на своята изумителна или анормална памет: помнеше всяка една подробност от всяка една сделка, включително имената на главните отговорници за различните корабостроителници както в Съединените щати, така и в Япония.

— Джордж, бъдете добър, и предайте на Ник, че желая много подробен сравнителен доклад за всичко, което има връзка със сделката за цистерните. Японците са променили цената в някои пунктове и ми е интересно да знам защо. Нумата и Камейширо ни предложиха…

Бавният и сериозен глас бълваше екзотични имена, цифри със смущаваща и тревожеща точност. Тарас стана от стола, на който седеше. От прозорците се виждаше гола скала, подобна на бяла планина под яркото синьо небе.

— Джордж?

Тарас обузда порива, заради който щеше да се обърне. Нямаше никакво желание да срещне погледа на Климрод. Но повече не можеше да мълчи.

— Измежду другите неща, които ми каза Чармиан — поде той, — е, изглежда, и приятелството, с което вие ме удостоявате. Аз съм бил единственият човек в света, към когото сте изпитвали най-голяма обич.

Мълчание.

Но все пак трябваше да се обърне. И естествено да получи право в очите си, като изгаряне, сивия му поглед. Тарас го издържа. Тогава се случи необяснимото — Климрод наведе очи.

— Обичам тази жена, Джордж. Не, оставете ме да свърша, моля ви… Не съм свикнал много на подобни изповеди. Каза ли ви от колко време ние… ние се виждаме?

— От почти четири години.

Климрод кимна с глава. Сега той също гледаше бялата планина.

— Каза ли ви, че иска да се оженя за нея и да живее с мен?

— Да.

— Да има деца от мен?

— Да.

— И мислите, че знаете причината, поради която аз толкова упорито й отказвам това, което желая? Мислите, че стана дума за безразличие от моя страна или по-скоро за чист егоизъм, погълнат — наред с всички останали неща — от преследването на собствената си мечта? Това ли е вашият отговор, Джордж?

— Да.

Кратко мълчание, после Климрод продължи с далечния си глас:

— Джордж, вече четири пъти тя е постъпвала в клиника. Ще ви дам адресите на лечебните заведения и имената на психиатрите, които са я лекували. В случай че не се доверявате на думата ми. Преди две години ни се роди дете. И тя го уби месец и половина след раждането му. Удуши го, дойката е била в съседната стая и нищо не е чула, нищо не е могла да направи, въпреки че я бяхме предупреждавали. След това тя отново бе затворена в клиника и при изписването й лекарите казаха, че е излекувана; тя се оперира — пак мога да ви дам всички имена и адреси, — оперира се и никога вече не може да има дете. Три пъти направи опит да се самоубие и отново трябваше да я хоспитализираме, отново да се опитваме да я излекуваме… Да продължавам ли?

— Ще проверя всеки един факт — изрече Тарас с пресипнал глас, удивен от собствената си решимост, но от този момент нататък вътрешно разкъсван.

— Направете го.

На вратата се почука. Диего отпори и застина на прага.

— След малко свършваме, Диего — нежно изрече Реб, — няма много да продължим.

Малкият аржентинец излезе. Отново мълчание. Тарас, който беше смазан, вдигна поглед и видя, че Реб Климрод отново бе положил глава на възглавниците, очите му — затворени, лицето измършавяло, издълбано и много бледо. И съвсем неочаквано разтърсващо чувство на състрадание, на срам и на тъга изпълни Тарас, а погледът му се замъгли.

— И още нещо, Джордж. Ние с Чармиан сме женени. Оженихме се на 19 януари 1951 година в Рено, Невада. Това също може да проверите. И бих искал да го проверите, както и всичко останало. Бих искал…

Спря, пое дълбоко въздух и това бе единственият видим знак на огромното вълнение, което го раздираше.

— Джордж, бих искал да се уверя, че не съм преживял просто един кошмар.

 

 

Тарас, преди отново да се върне в Бостън и във викторианската си къща на „Малборо Стрийт“, където живееха с Шърли, когато не бяха в Мейн, отиде, разбира се, в Ню Йорк, за да се срещне с Ник Петридис; но преди това посети Лозана и Цюрих, Лондон и Сан Франциско.

Както и Филаделфия и Рено.

А всъщност още преди първата проверка изпитваше чувство на срам и абсолютна сигурност, че Реб му бе казал чистата истина.

Както, разбира се, се и оказа.

През април 1955 година Чармиан Пейдж-Климрод отново бе изпратена в лечебно заведение в Швейцария, както и двата пъти преди това, но настаняването й там бе предвидено пет седмици по-рано вследствие страхотна криза, която направила в Кайро; Тарас не можеше да каже — когато тя го попита къде би могла да отиде в края на пътешествието си из Червено и Средиземно море — дали е съзнавала истинската цел, която въпреки всичко е знаела.

Когато Джордж Тарас я видя, тя не го позна — беше забравила името му, беше забравила всичко, всичко, дори и Реб. Иначе изглеждаше съвсем нормална, говореше за ново пътуване към Целебско море и Нова Зеландия, много весела, забавна и безумно красива.