Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (27)

25.

Операцията по групирането на „Уол Стрийт“ бе в ход. Беше достатъчна за ангажирането на много обикновени хора. Но представляваше само част от десетките други сделки, които Климрод водеше едновременно.

Точно както сделката в Лондон — първата, която Реб извърши извън пределите на северноамериканския континент.

Но сделката в Лондон бе логически предшествана от тази с двеста четиридесет и осемте магазина „Роърк“.

 

 

В началото бе баналният факт, че едно от местата, избрано за поредния ресторант „delikatessen“, се намираше до магазин за обувки, който трябваше да се пренаеме. Човек от екипа на Берковичи направи първите постъпки за уреждането на договора за наема. Получи отказ. Докладва за него. Реб попита Бени Берковичи:

— А причината, която изтъкват?

— Миризмата от кухнята щяла да отблъсква клиентите им.

— Твоите хора намериха ли други места?

— Това е най-доброто.

Черните и тъжни, но пронизващи очи на Бени срещнаха очите на Реб. Бени поклати глава:

— Добре. Ще получите всички сведения, които искате.

На следващия ден съобщи: първо, че магазинът е част от верига, разпростираща се из целия щат Ню Йорк; второ, че тази верига принадлежи на анонимно дружество, което се нарича „Роърк Шуз Инкорпорейтид“ и произвежда обувки в два завода в Ню Рошел и Бъфало; трето, „Роърк“ е дружество, чиято стойност на акциите се определя от годишните баланси; четвърто, че основните му акционери са самото семейство Роърк, а останалите са доста дребни, между които и доставчиците на кожи; пето, че работата им върви на зле…

— Обувките им са демодирани, произвеждат същите или почти същите модели още от 20-те години. Не са могли да се модернизират. С всеки изминат месец конкуренцията ги притиска все повече и повече. Следващият баланс ще предизвика общо спадане на акциите им.

Бени Берковичи не говореше, той хриптеше. С висок, почти стенещ глас. Изражението на лицето му бе постоянно тъжно и човек би казал, че ден и нощ е преследван от някаква злокобна орисия. Докато говореше, той непрекъснато се оглеждаше, сякаш дебнеше невидим враг. Но можеше да работи по осемнайсет часа на ден в продължение на седмици.

— Реб, всичко ли ви интересува или само този магазин?

— Всичко.

— Същото си помислих и аз. Осведомих се за семейство Роърк. Двама братя са. Смъртно скарани и не си говорят от двайсет години. Контактуват с бележки. Притежават по двайсет процента всеки — Еверет и Харолд. Еверет е по-големият. И по-глупавият. С Харолд ще бъде по-трудно — смята, че мисията му на тази земя е да продължи традицията на Роъркови като производители на обувки; според него обувките „Роърк“ са част от американското национално богатство. По петдесет пъти на ден споменава, че човек си купува обувки „Роърк“ за цял живот. Две слаби места: гордостта му на Роърк — производителя на обувки — и любовница, която се казва…

— Не — прекъсна го Реб…

— Вие решавате. Двайсет за Еверет, двайсет за Харолд. Сестра им Хонър държи петнайсет. Братовчеди и чичовци — около дванайсет общо. Четирийсет плюс петнайсет плюс дванайсет: шейсет и седем, значи по-голямата част. Доставчиците на кожи имат осемнайсет. Угрижени са. Ще ни посрещнат с отворени обятия. Останалите петнайсет са дребни риби. Доставчиците се наричат Лъндън и Алистер. Трябва да се говори с Алистер. Той е по-младият и по-енергичният. Лъндън ще го последва.

— Сестрата?

— Омъжена за някой си Тълет. Пет деца, две от които в университета, а останалите три скоро ще ги последват. Нужда от налични пари, вече е сключила банков заем. Мога да се заема с нея. Всичко ли искате да купите?

— Поне две трети. Бени, заемете се със сестрата, Алистер и Еверет. При първия личен контакт да няма и сянка от съмнение, че поддържате връзка и с останалите.

— А Харолд?

Реб се усмихна. Обърна се към Диего и настойчиво се загледа в краката му. Диего вдиша ръце:

— Ясно. Ще трябва да си купя обувки за цял живот.

 

 

Диего имаше миниатюрни крачета — шест и четвърт по американските номера. Обувките, които му продадоха от Роърк на Ъпер-Бродуей, бяха достатъчно широки, за да плува прав и без никакви проблеми по Ийст Ривър.

Приближи се към Харолд Роърк:

— Така преливам от чувства, та чак ще се удавя — започна той. — Представете си, че кравата, тази крава, част от чиято кожа е увита около малките ми крачета, е моя лична приятелка от ранно детство. Нея си я обичах най-много. При вестта за смъртта й плаках като дете.

Харолд Роърк беше дългуч, някъде около двата метра, с гъсти вежди и глава на фанатичен квакер^[1]. Попита Диего кой, до дяволите, е той.

— Името ми — каза Диего — е Естебан Гомес — Гомес и Гомес. Сигурно ви е познато.

— Изобщо не ми е познато — отговори Роърк с явна студенина.

— Учудвате ме. Но както и да е. Има-няма няколко месена, продадохме четири-пет хиляди от нашите крави на една търговска фирма за кожа — „Лъндън и Алистер“.

— Познавам ги — каза Роърк.

Диего добави, че именно чрез тях — Лъндън и Алистер — са открили и проследили следите на Консепсион, така се казвала кравата от Тексас, до един магазин на Ъпер-Бродуей. И там той се влюбил от пръв поглед.

— В обувките. Изработката е възхитителна. Впрочем да се ходи така просташки в тези произведения на изкуството направо ме разстройва. Щом се прибера в хотела, веднага ще накарам да ги поставят в сейф.

Перспектива, която накара да се повдигнат още повече и без това щръкналите вежди на Харолд Роърк, който заяви, че обувките „Роърк“ са предназначени за цял живот и за да се върви с тях. Цитира множество примери в подкрепа на думите си: неотдавна бил на погребението на някой си Хорн, който носел „Роърк“ от 1893 година — „същите, господин Гомес-Гомес, същите!“ — и бил погребан с тях, макар че все още можели да се използват. Диего отговори, че подобно нещо е достойно за антика.

— И тъкмо поради това се учудвам — продължи Диего — от величието на душата ви и от равнодушието пред катастрофата, която ви грози. Каква смелост! Миу hombre^[2], както казваме ние в Шихуахуа. Апропо, аз не съм истински Гомес-Гомес, малко преувеличих. Истинското ми име е Гомес. От Гомес-Гомес първото Гомес е на баща ми, второто е на чичо ми Кристобал, а аз съм само „и Гомес“, нищо повече. Можете да ме наричате Гомес.

— Каква катастрофа? — за пети път повтори Харолд Роърк.

— Аз ли трябва да ви кажа? Нима е възможно нищо да не знаете? Баща ви, сестра ви, братовчедите и чичовците ви, доставчиците ви — да не продължавам по-нататък — в момента разпродават дяловете си от „Роърк Инкорпорейтид“. Тази вечер, утре, най-късно догодина в същия час заводите ви в Ню Рошел и Бъфало няма да произвеждат вече нито една от легендарните обувки „Роърк“, а вековните ви клиенти ще влачат след себе си босоногите си дечица, търсейки напразно магазините ви из щата Ню Йорк и плачейки по загубеното си щастие в един свят, завинаги лишен от „Роърк“…

 

 

— Нави се, сделката е сключена — каза той на Реб Климрод. — Подписахме всички документи. Той и аз създадохме дружество за производство и експлоатация на „Харолд-Роърк“ някъде до около 2050 година точно по обяд. Гарантирах му, че всички от семейство Гомес ще му запазят сектор във всички магазини, които ще купят под името Хаас. Така че той ми отстъпи четирийсет и девет процента от собствения си дял, тоест около девет процента от акциите на „Роърк“. Достатъчно ли ти е, или пак да се връщам?

Реб искрено се смееше. Поклати глава:

— Гомес-Гомес и Гомес! Диего, ти си луд.

В жълтите му очи припламна необуздан смях:

— Напълно. Но не колкото теб.

 

 

Още през следващите дни Реб започна обезкостяването на „Роърк Шуз Инкорпорейтид“. Кредит, отпуснат от „Хънт Манхатън“, финансира обзавеждането на сто шейсет и три нови ресторанта, най-северните, с изглед към Ниагарския водопад, в северната част на щата Ню Йорк, всичките снабдявани от „Жауа Фууд“, чийто баланс през пролетта на 1951 година надхвърли трийсет милиона долара.

От двеста четирийсет и осемте първоначални магазина само двайсет и девет продължиха да продават обувките „Роърк“. Между които традиционните „Роърк“, точно според дадените и добросъвестно изпълнени към Харолд Роърк обещания; така че за тези „Роърк“ — но не само те — през февруари 1951 година Диего Хаас от името на Климрод сключи договор с италианска група от Милано, която изпрати в Съединените щати технически екип със задачата да поднови и разнообрази продукцията на заводите в Ню Рошел и Бъфало. Впрочем същите тези заводи бяха оборудвани с техника за производството на чанти, а после (но това стана всъщност две години по-късно) представляваха просто първото звено от верига за спортни стоки.

Оставаха петдесет и шест терена, по-голямата част в квартали от крайградската зона на Ню Йорк. Още през декември 1950 те бяха заменени срещу двайсет и осем процента от дяловете на едно предприятие за индустриално почистване^[3], които на първо време той размени за акции на пътнотранспортно дружество и на свой ред заменени срещу фабрика за хартия в Бруклин (където Климрод чрез посредничеството на Роджър Дън притежаваше голям дял и се възползва от повечето от две трети на гласовете, за да осъществи и друга сделки официално под името на Дън). Всичките операции бяха извършени с почти магическа бързина и в крайна сметка доведоха до закупуването на товарния кораб „Блу Жава Роуз“ в ранната пролет на 1951 година.

Дата, на която Дейвид Сетиниац се озова пред най-важното решение в живота си.

Писмото бе подписано от Дейвид Филоус от „Хънт Манхатън“. То определяше „credit — line“^[4], чиято сума се предоставяше на Реб Михаел Климрод и бе на стойност петдесет милиона долара.

— През септември миналата година ви казах, че един ден ще имам нужда от вас като адвокат. Този момент настъпи, Дейвид.

Сетиниац не разбираше.

— Но аз съм адвокат. Какво ви пречи да сте мой клиент?

— Вие сте адвокат, който работи при „Уитейкър енд Коб“. От днес бих искал да отворите собствена кантора, за която ще отговаряте само вие. Пред мен.

— Реб, аз съм само на двайсет и седем години.

— А пък аз само на двайсет и три. Чакайте, искам да ви покажа нещо…

От вечната си платнена торба (само видът на която караше Сетиниац да настръхва, макар по природа да беше спокоен човек) Реб извади едно писмо.

— Четете.

— Господи! — възкликна Сетиниац и сякаш дъхът му спря.

— Това не е всичко, Дейвид. Със сигурност мога да получа подобен договор от Харви Бар. Или от двама-трима други банкери, макар и по-дребни. Дейвид, бих искал да работите сам — имам предвид отговорността да бъде изцяло ваша. Ще се ползвате с пълна свобода при наемането на опитни хора, чието присъствие до вас прецените за необходимо. Но вие и само вие ще знаете името ми и ще бъдете осведомяван за присъствието ми във всички дружества, под прикритието на които действам. Разбира се, аз съм готов да ви финансирам.

— Нямам подобен род проблеми и вие го знаете.

Сетиниац отпи от изстиналия чай. Попита:

— И вие ще сте единственият ми клиент? Единственият?

— Не е необходимо да съм единственият. Но трябва да имам предимство пред всички останали. Без никакво изключение. Впрочем имам намерение да ви създавам достатъчно работа, така че и през ум да не ви минава да приемете друг клиент.

— И ще продължавате да работите в пълна анонимност? Господи, та аз дори не знам каква е вашата сфера на дейност, нито как и защо човек като Дейвид Филоус ви оказва такова огромно доверие! Съвсем спокойно бихте могли да сте от мафията!

Усмивката на Реб:

— Подобна мисъл често ви е спохождала, нали?

— Да — призна Сетиниац.

— Приемете предложението ми и ще ви поставя в течение на всичките ми настоящи и бъдещи дейности.

— Толкова ли голямо доверие ми имате?

— Доколкото един човек може да има доверие на друг, От месеци се виждаме всяка седмица по три часа на ден.

Нова усмивка:

— Наредих да се направи и ново проучване за вас.

— До такава степен?

— До такава степен.

Сивите очи станаха изключително пронизващи.

— Дейвид, финансово не съм подложен на никакъв риск, който да не мога да не избягна. А вие не сте чак толкова голям риск. Ще приемете ли?

— Нямам представа — съвсем искрено отговори Сетиниац.

Изведнъж си спомни:

— Защо такава пълна анонимност? И това облекло? Мразя шибаната ви торба!

— А аз си я обичам — отговори Реб и се усмихна. — И нямам никакво намерение да видя снимката си във вестниците. Както не искам да имам къща или нещо друго в този смисъл на думата.

— Вие струвате не знам колко си милиона долара. На двайсет и три години!

— Приемате ли предложението ми?

Сетиниац стана, направи няколко крачки из салона на хотел „Алгонкуин“ и отново седна.

— Вие сте невероятен!

— Виждали ли сте наскоро Джордж Тарас?

— Не съм го виждал от сто годили. Но два-три пъти разговарях с него по телефона.

— И въпреки това нищо не ви е казал?

— Какво да ми каже? Вече ми зададохте този въпрос, а аз все още не знам за какво става дума.

Климрод извади паспорта си.

— Фалшив е. Изготвен е в Аржентина и ми струва хиляда долара.

— Сега разбирам страха ви от всяка публичност — отбеляза Сетиниац с всичкия сарказъм, на който бе способен.

— Това не е единствената, нито дори истинската причина. Мога да приведа всичко в изправност само за няколко дни. Става дума за нещо друго, Дейвид, и вие го знаете!

— Вървете по дяволите!

— Дейвид, има друга тема, която изгаряте от желание да подхванете с мен. От седмици. Даже от месеци. Вашата балдъза.

Мълчание. Климрод съзерцаваше тавана.

— Предполагам, че жена ви също е разкъсвана от любопитство. Несъмнено много повече от вас. Така че ще отговоря на въпроса, който не ми зададохте: много често се виждах с Чармиан, дори много често пътувахме заедно. Но няма да живеем заедно.

— Тя дори не е в Съединените щати.

— Много добре знам къде е. Без друга въпроси, Дейвид, няма да отговарям на тях. Както и самата тя е направила, когато е била разпитвана от жена ви и цялата фамилия Пейдж. А сега трябва да побързате, да се приберете у вас и да си приготвите куфара.

— Куфара ли?

Сетиниац се почувства объркан.

— Тази нощ заминаваме за Лондон, Дейвид. Понеже отсега нататък вече работите за мен. Успокойте се, взел съм билети първа класа.

 

 

А Дейвид Сетиниац запази един от най-ясните си спомени за часовете, прекарани един до друг, прелитайки Атлантическия океан — първото от неизброимите пътувания, извършили впоследствие заедно.

Спомняше си за безкрайното, ужасяващо изброяване, което Климрод напрани с бавния си и спокоен глас, леко уморен, в продължение на часове; тогава Сетиниац разбра, че двамата мъже, които той бе кръстил Черните кучета, Лернер и Берковичи, бяха свършили огромна работа — действайки паралелно, без да се познават — но които съвсем не бяха единствените юристи на Климрод.

Спомняше си чувството за нереалност, което го обземаше в някои моменти и го караше да отхвърля като измислено, абсурдно изброяването на имена, компании, предприятия, дружества в най-различни сфери на дейност в Ню Йорк Сити, в щата Ню Йорк и по-надалеч — в Чикаго, Бостън, Канада — порой от имена, което при други обстоятелства бе му изглеждало като бълнуване.

Реб Климрод всеки път споменаваше имената на хората, с които си бе послужил или свързал, или им се бе доверил в известна степен. За всяка сделка, а по онова време те бяха над стотина, той посочваше точната сума — плюс-минус един долар, — инвестираните пари, особеностите на условията, финансовото състояние; казваше каква печалба би получил от деветте дружества в Балтимор, четиринайсетте в Бостън, двайсет и трите в Чикаго…

Говореше с категоричност, която не допускаше уточнения или пропуски, защото нищо не забравяше — всичко му беше фантастично ясно, фантастично класифицирано в паметта, фантастично разбираемо във всеки един момент — и го ползваше с изключителна бързина и точност…

Дългите часове, прекарани в полумрака на самолета, когато всички пътници спяха, с изключение на Сетиниац и Реб, адвокатът вече не знаеше на кое по напред да се учудва: на великолепно създадената организация, на инвестираните огромни суми или на поразителните му интелектуални способности. Каквито и да бяха признаците, те имаха едно име: гений.

 

 

Половин час преди кацането на констелейшъна в Лондон една ръка докосна Сетиниац. Отвори очи и видя стюардесата да му предлага кафе.

— Пристигаме, Дейвид — каза Реб. — Добре ли спахте?

— Почти два часа — отговори Сетиниац с горчивина.

Изпи отвратителното кафе. Климрод заемаше креслото отдясно до него. Сетиниац се обърна и точно зад Реб разпозна дребния рус аржентинец, малък, със странни жълти очи, за когото знаеше само две неща: че се нарича Диего Хаас и по-важното, че Климрод му беше казал: „Спокойно можем да разговаряме пред Диего.“

Хаас му се усмихна:

— Били ли сте в Лондон?

— Да — отговори Сетиниац.

В устата си чувстваше горчивия вкус, който човек изпитва, когато неочаквано е изтръгнат от кратък сън. Разтри очните си ябълки, после лицето и най-сетне окончателно се разсъни. От прозорчето разпозна бреговете на Корнуел, Слънцето бе изгряло.

— Часът е почти два следобед местно време — каза Реб, предварително отговаряйки на въпроса, който Сетиниац наистина се готвеше да му зададе.

„Какво, по дяволите, правя тук? — мислеше си Сетиниац с горчивина, граничеща с чисто униние. — Само до вчера бях млад адвокат при «Уитейкър енд Коб», животът ми беше подреден, праволинеен и, слана богу, без изненади. А ето че сега се намирам в самолет за Англия в компанията на тези двама мъже, най-малко единият от които ме безпокои е физиономията си на наемен убиец; оставих всичко зад себе си начело с жена ми, която вчера ме взе за луд. По дяволите, има ли един момент, поне един, когато да съм казал «да»?“ Попита:

— Нали не съм сънувал през нощта? Вие ми говорихте за сделките са?

Реб се разсмя:

— Не сте сънували.

— Точно от това се безпокоях — мрачно каза Сетиниац.

Внезапно изпита нещо като страх при спомена за необятността, за лавината, чиито очертания Реб Климрод му бе описвал часове наред. Сетиниац язвително отбеляза:

— Все пак не се надявате, че непременно си спомням всичко, което ми казахте?

— Веднага, щом имаме малко свободно време, ще ви дам ведомостите, за да се запознаете с тях.

— Един главен счетоводител ще ви свърши по-добра работа.

— На френски на това му се вика да станеш със задника нагоре — каза Реб, като се смееше. — Не, имам нужда от съвсем друго нещо, а не от експерт-счетоводител. Сам ще се убедите. Настъпи времето.

— Все пак някъде трябва да има документи? Актове, договори? Всичките тези сделки не сте ги извършили само с едно ръкостискане на стотици мъже и жени?

— В банковите сейфове и у различни адвокати, чиито услуги съм използвал. Вие всичко ще централизирате, Дейвид. Не се безпокойте, всичко ще е наред.

Сега под тях се разстилаше слънчевият и мек английски пейзаж.

— Казах ви също и какво ще правим в Лондон — тук ще купим един-два кораба.

— Кораби?

— Петролоносачи, Дейвид.