Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (43)

41.

— Аз съм Джетро — каза мъжът на Дейвид Сетиниац. — Предполагам, че поне сте чували името ми.

— Не „поне“ — отговори Сетиниац. — А доста често.

Разглеждаше събеседника си с любопитство, което дори не се опитваше да прикрие. Значи това бе човекът, който в продължение на почти шестнайсет години денонощно го беше следил, без той никога да почувства и сянка от наблюдението му. До известна степен Сетиниац беше разочарован, очакваше някакво особено лице, но основната характеристика на Джетро бе като че ли нарочно да няма нищо особено.

Дори и облеклото му с нищо не привличаше погледа.

— Има един въпрос, който бих искал да ви задам — рече Сетиниац.

Кафявите очи зад очилата станаха още по-безизразни.

— Какъв?

— Научих, че преди две години сте преустановили наблюденията си над мен…

Нарочно не довърши изречението, но малката и наивна клопка претърпя пълно фиаско — Джетро продължаваше да го наблюдава с разсеяния поглед на внимателен метрдотел, който очаква поръчката на клиента. Така че Сетиниац бе принуден да продължи:

— Реб… Господин Климрод ми съобщи, че нищо не сте открили. Той каза: „Нищо важно.“ Което означава, че все пак сте открили нещо.

Джетро любезно се усмихна.

— Господин Климрод… Реб, ме предупреди, че ще ми зададете този въпрос, и ми разреши да ви отговоря. Ще ви отговоря с едно двойно име: Елизабет-Мари, и една дата: 28 юли 1941 година.

Объркан, Сетиниац трескаво разрови паметта си и споменът неочаквано изплува: това се бе случило в Бостън, в Блек Бей Фенс, когато беше на осемнадесет години. Фенерът на полицая внезапно се бе насочил към вътрешността на колата, където той палуваше, не преставайки да говори — впрочем! — с Елизабет-Мари… „Господи, вече не си спомнях името й!“ и обезумял, не можа да измисли нищо по-умно, освен да изпрати един ритник (позата му бе удобна) през отворения прозорец във фенера на полицая. После ужасен запали колата и избяга, като бутна преди това мотоциклета на представителя на реда. Той пък, естествено, му взе номера и, естествено, два часа по-късно измъкна от леглото мама Сетиниац, която веднага се обади на чичо Арнолд (той беше сенатор) и уредиха нещата, без случаят да добива официалност…

Дори след четвърт век добросъвестният Сетиниац усети, че го побиват тръпки. Все пак попита:

— И това ли е всичко?

— Няма друго — отговори Джетро. — Удивителното, господин Сетиниац, е, че вие сте човек, който няма тайни.

— Може би съм извършил нещо по-лошо, което не сте могли да откриете.

— Не ми се вярва — вежливо рече Джетро. — Наистина не ми се вярва.

Тапицираната врата на Реб се отвори и той каза:

— Дейвид, хиляди извинения, ще ви помоля само за още няколко минути.

Джетро стана и влезе, а вратата се затвори след него. Появи се една мулатка и попита Сетиниац какво ще пие. Чрез жестове стигнаха до споразумението за сода със зелен лимон. Момичето отново се появи босо по плочките и с танцуваща, сладострастна походка. Беше следобед, Сетиниац се намираше в Рио не повече от четири часа, бразилската есен се оказа много влажна и топла, температурата беше около трийсет и пет градуса.

На Копакабана, където закусиха с Реб и Диего Хаас, развеселеният Сетиниац видя безброй изключително привлекателни жени в плитки черни бански, така че ханшовете им бяха съвършено голи чак до талията. Забеляза също, макар и по-малко развълнуван, великолепни босоноги футболисти, които играеха в пясъка, и това му напомни детството във Франция, когато и той риташе топката с приятелите си от Жансон дьо Сайи.

С едно малко уточнение — между тези поразителни артисти и него имаше същата разлика, както между Павлова и стриптийзьорка от Енен-Лиетар.

Сетиниац стана, излезе на терасата, откъдето се виждаха някаква лагуна и зелен конусовиден връх с гигантски Христос, чиито разперени ръце придаваха на тялото му кръстообразна форма. „Корковадо“, беше казал Диего. Диего, който никакъв не се виждаше.

„Сетиниац, май не пи достатъчно мартини на закуската в Копакабана…“

Чувстваше се изнервен, притеснен. Преди година и половина в къщата с червени тухли в Бруклин Хейтс у художничката, която приличаше на Чармиан, Реб беше започнал да му разказва неразказваемото и да очертава контурите на фантастичния проект, който му бе толкова скъп. Оттогава бяха изминали осемнадесет месеца, през които Реб почти не се мяркаше.

В този период той го бе виждал два или три пъти, и то само за по няколко часа. Огромната дейност на Черните кучета, особено до 1966 година, внезапно намаля.

В края на 1969 Дейвид Сетиниац се зае отново да изчисли богатството в различните области на Краля — преди четиринайсет години то възлизаше на около един милиард долара. Ето неговите бележки, с които не си послужи, но пък му помотаха да установи окончателното състояние на климродовската икономика, чиито сметки той тайно ръководеше:

„Хиляда и шестстотин дружества.

«Жауа Фууд» (без прикрепените към него дружества). Цена: милиард и половина долара.

Преса, радио, телевизия (Роджър Дън): един милиард.

Казина (Невада, Бахамските острови, Порто Рико, Атлантик Сити).

Администрация: Хенри Ч.^[1]

Хотелски вериги: три. Мотелски вериги: шест.

Железопътни и авиационни компании.

Флота: шест и половина милиона тона.

Корабостроене: дялове от предприятия от девет страни + дружества за наемане на кораби и превоз на стоки от кораба до кея.

Петролни рафинерии (Шотландия, Венецуела). Участие в калифорнийски дружества и Мексиканския залив.

Предприятия в Близкия и Средния изток: Несим Шахадзе.

Банков и финансов сектор.

Застрахователни компании (Филип Ванденберг).

Недвижими имоти (САЩ, Европа, Южна Африка).

Мини (Южна Африка). Въглища (Австралия, Канада, Аржентина, Боливия).

Мини за добив на злато, сребро (Скалистите планини).“

Дейвид Сетиниац бе натоварен с ръководството на всичко това — доколкото въобще имаше нужда от ръководене; организацията бе толкова солидна, че и най-обикновеният контрол бе достатъчен.

В края ла 1969 година Сетиниац изчисли богатството на Краля на около десет, дори единайсет милиарда долара.

Но механизмът бе далеч от оптималния си капацитет. Ако Реб Климрод бе продължил да му предава от мощните си импулси, вместо да се осланя на придобитото, можеше да се стигне до главозамайващи суми: двайсет, двайсет и пет, дори трийсет милиарда долара. Или, само за пример, бюджета на френската държава за 1967 година, предвиден от парламента…

Всяко едно от тези хиляда и шестстотин дружества — дори и най-малко зрелищното, и най-малко дискретното — можеше съвсем спокойно да осигури богатството на един обикновен човек, който да бъде смятан за богат от съседите и банкерите от Парк Авеню или XVI район в Париж.

… Тъй като всички Хора на Краля, взети поотделно, съвсем официално бяха много известни милионери, дори милиардери, за които вестниците не преставаха да пишат.

 

 

— Дейвид, разбирам, че човек може да бъде очарован от Корковадо, но сега съм на ваше разположение…

В спокойния глас на Реб звучаха нотки на забавление. Сетиниац се изтръгна от изчисленията и вдигна глава. Реб стоеше на прага по бански и с кърпа в ръка.

Джетро се беше изпарил като дим и това бе първият и последен път, в който Дейвид Сетиниац го видя.

— Извинете ме, нещо се бях замислил — тихо отговори Сетиниац.

— Предлагам ви едно къпане в Атлантическия океан само колкото да се намокрим. И по-добре е да не вземате нищо ценно със себе си, защото ще ви го откраднат.

— А така ли ще ходим из улиците — по бански?

— Намираме се в Рио — каза Реб усмихнато. — Без бански ще ни арестуват. И няма нужда да слагате към тях вратовръзка.

Един час по-късно Реб разтвори картата на масата. Странна мозайка от бледи, полуизтрити корита на реки, граници на провинции (но Бразилия представляваше всъщност конфедерална държава) или международни граници, градове, селища и села, пътища.

Върху нея бяха положени родоиди^[2] в различни цветове, които си пасваха като картина от изрезки.

Общо може би около четиристотин парчета.

— В какъв мащаб е картата? — попита Сетиниац.

— Хиляда и петстотин към хиляда. Но притежавам и по-подробни естествено.

— Има ли ги тези карти в търговската мрежа?

— Официално не, Дейвид. Дори правителствата на тези страни не разполагат с тях. Мога ли да продължа?

Голямата загоряла ръка се премести.

— Това е Перу… Тук се намира голямо селище, казва се Бенжамен Констан^[3]. Не ме питайте какво търси авторът на „Адолф“ в амазонската джунгла, не бих могъл да ви отговоря. Но ето трите граници: Перу — Колумбия — Бразилия. Изкачваме се на север… Венецуела. Това е Рио Негро, а тук — Рио Бранко… Намираме се точно на екватора, Дейвид — ето тази сива линия. Вдясно е Република Гвиана, бивша британска колония, от миналата година независима… Навлизаме в планината Тумук Хумак и я подминаваме, макар че е великолепна. Пребродил съм я пеш… Суринам — бивша холандска колония, понастоящем с автономен вътрешен статут, която рано или късно ще стане независима… И накрая Френска Гвиана, където по всяка вероятност френските ви братовчеди ще построят ракетна база сигурно през следващата година тук, в Куру…

Изрезките бяха в пет цвята: червено, синьо, виолетово, жълто и зелено.

— Дейвид, много е просто — всичко, което е в зелено, означава, че актовете за собственост вече са придобити и че по принцип не са оспорвани от никого; жълтото означава покупката, но тя не може да бъде смятана за окончателна поради различни причини; виолетовото са покупките в момента, но които евентуално ще изискват повече или по-малко време и пари; накрая червеното — това са териториите, които по принцип не се продават също поради различни причини. Което не означава, че сме се отказали да ги купим.

Дейвид Сетиниац много добре си спомняше точните думи. Осемнадесет месеца по-рано в малкия бял кабинет, който гледаше към Ийст Ривър и Манхатън, Реб беше казал: „Преди известно време купих няколко парцела.“

Няколко парцела!

— Реб, нима искате да кажете, че сте купили всичко това?

— Да.

Сивите зеници бяха непроницаеми. Никаква следа от ирония или дори най-бегла усмивка.

— Купили сте всичко това по вашия обичаен начин, с подставени лица?

— Да.

— И никой освен хората, на които сте се доверили, не знаят, че само един човек стои зад покупките?

— Никой.

— Дори и сред заинтересованите правителства?

— Дори и там.

— Използвали сте пълномощници?

— Сто и единадесет.

— А самите те ръководени от синдици?

— Трима, или поне бяха трима: Емерсон Коело, Жорж Сократес — бразилци, и Жаим Роша — аржентинец. Емерсон наскоро почина и синът му го замести. Жорж е с най-голямо значение от тримата и той ръководи цялата операция.

„Значи Човекът на Краля тук се нарича Жорж Сократес, помисли си Сетиниац, само дето нямам никакво досие за него.“

— Когато се приберете в Ню Йорк, пратеник на Джетро ще ви предаде досиета за всичките тези хора, най-вече за Жорж. Впрочем досиетата са почти празни, горе-долу като вашето.

Гласът на Реб бе все така спокоен и вежлив, но несъмнено вече я нямаше тази сдържаност и равнодушие, с която от 1950 година ръководеше дружествата си и обявяваше създаването им.

Само това откритие, само то бе достатъчно, за да вцепени Сетиниац и светлината на всичко, което знаеше — повече, отколкото всеки друг освен Джордж Тарас и Хаас — за мъжа срещу него. Но имаше и още нещо — странните разноцветни изрезки, сред които зеленото доминираше.

И, разбира се, Сетиниац запита:

— Реб, каква е общата площ?

— На всичко ли?

Сетиниац кимна с глава и добави:

— Направо се обърквам сред толкова много цветове…

— Зеленият — рече Реб, — само зеленият: четиридесет и седем хиляди квадратни километра. Към него трябва да прибавим и жълтия: двайсет и седем хиляди. За виолетовия, като имаме предвид, че процентът за успех е около четиридесет, въпреки че ми се струва малко вероятно — още четиринадесет хиляди квадратни километра допълнително. Синият по всяка вероятност заема седем хиляди и петстотин. И понеже вярвам в невъзможното, Дейвид, бих прибавил още две-три хиляди в червените зони. Или общо — деветдесет и осем хиляди квадратни километра.

Отвикнал от френските мерки, Сетиниац се опита да ги прехвърли в квадратни мили, дори — което бе още по-налудничаво — в акри.

Реб се усмихна:

— Дейвид, струва ми се, че имате нужда от някаква ориентировъчна мярка за големина. Вместо да се занимавате с изчисления, което сигурно правите в момента, знайте, че тази територия по плот ще бъде почти еднаква с щатите Масачузетс, Върмънт, Ню Хемпшир, Роуд Айлънд и Ню Джърси, взети заедно. С малко повече късмет сигурно ще мога да прибавя към тях и площта на Делауер и може би на Хаваите. В европейски или световен мащаб площта ще е по-голяма от Португалия или Австрия, или същата като на Тунис. Или едно последно сравнение, ако желаете, тя ще е еквивалентна, а след две години вероятно и по-голяма от Швейцария, Белгия и Холандия, взети заедно.