Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (19)

17.

— Един господин — каза метрдотелът на Дейвид Сетиниац — желае да говори с господина.

Дори в гласа на прислугата се долавяше малката буква при първата и голямата при втората дума „господин“. На 16 юли 1950 година Дейвид Сетиниац се готвеше да отпразнува две големи събития в живота си — двайсет и седмия си рожден ден и най-вече сватбата си, чествана същия ден. Беше девет часът сутринта и той привършваше тоалета си. Вчера бе пристигнал при тъщата и тъста си в Ню Йорк. Петнадесет дни по-рано блестящо защити докторската си диплома в Харвардския бизнесуниверситет.

— И как се казва?

— Господинът не пожела да съобщи името си — отговори метрдотелът.

— Помолете го да ме изчака няколко минути, ако обичате.

Телефонът иззвъня за стотен път и сега беше Кристофър Пейдж, шестнадесетгодишният му бъдещ шурей, когото тази първа сватба на една от сестрите му го вълнуваше извънредно много, а на всичкото отгоре трябваше на следващия ден да замине за Прованс, Франция, заедно със Сюзън Сетиниац, бабата на Дейвид, която щеше да се прибере вкъщи след приключването на сватбената церемония.

— Да — рече Сетиниац, — наистина баба ми има басейн в Екс. Да, можеш да яздиш. Не, съвсем не ме притесняваш. Доскоро виждане, Крис.

Имаше още телефонни обаждалия, още посещения — голямата къща на тъста му жужеше като кошер. Най-после Сетиниац успя да облече проклетата жилетка и се добра до превърнатия в цветна изложба партер. Друг прислужник си спомни, че „господинът, който-не-иска-да-си-каже-името“ сигурно се намира в библиотеката, във всеки случай преди четвърт час е бил там. Сетиниац превъзмогна новата вълна от нападатели, състояща се този път от шаферки и шафери. Влезе в библиотеката, в първия момент не видя никого, но почувства някакво присъствие, един поглед върху себе си и в следващата секунда разпозна момчето от Маутхаузен.

— Съвсем очевидно е, че пристигам в много неподходящ момент и ви моля да ме извините — каза Реб Климрод със спокойния си глас.

За единствения си внук Сюзан Сетиниац имаше навика да казва, че той притежава напълно задоволителна интелигентност, безукорна вежливост, безгранична любезност, че беше привързан, нежен и предан дори повече на приятелите си, отколкото на семейството, и че в крайна сметка той е идеалният внук, но с две уговорки: почти изцяло бе лишен от чувство за хумор и освен това му липсваше агресивността, да не кажем жестокостта, които водят към големите успехи. Всъщност Сюзан Сетиниац не се безпокоеше кой знае колко от липсата му на жестокост — от баща си, майка си, дядо си и баба си Дейвид Сетиниац вече притежаваше или щеше да притежава едно доста солидно богатство; а и Дайна Пейдж, за която той се ожени през юли 1950, му донесе десет милиона зестра и възможности за унаследяване на още богатства. Що се отнасяше обаче до липса на чувство за хумор, Сюзан Сетиниац никога не успя напълно да се утеши.

— Обадих се в Бостън — рече Реб Климрод — на номера, който баба ви ми беше дала. Оттам ми казаха, че бих могъл да ви намеря тук, на Парк Авеню, и нищо повече не ми обясниха. Щях да си тръгна, но една млада жена настоя да ви изчакам. Наистина съжалявам.

Сетиниац го гледаше изненадан и дори смаян. Пет години бяха изминати от Маутхаузен, от Линц, от войната и откакто момчето, което в крайна сметка съвсем бегло познаваше, бе излязло на сцената.

— Не знаех, че сте в Ню Йорк — най-сетне успя да изрече. — Нито дори че сте в Съединените щати.

— Тук съм съвсем отскоро. Просто дойдох да ви благодаря за това, което сторихте за мен. Сега си тръгвам. Ще ми разрешите ли да ви поднеса искрените си пожелания за щастие?

Беше облечен със синя, но избеляла платнена риза, каквато носят моряците, платнен панталон и сандали. Косата му беше късо и небрежно подстригана, а през челото му минаваше странна, по-светла от останалия цвят на кожата му черта. Но силуетът си бе съвсем същият, макар че изглеждаше по-висок: измършавял, кокалест, истинска върлина, от която обаче се излъчваше нещо заплашително.

— Все пак — каза той — имам един въпрос, по който вие вероятно бихте могли да ме осведомите — известно ми е само името: Джордж Тарас. Знаете ли къде бих могъл да го намеря?

— Сега са университетските ваканции, значи не е в Харвард и вероятно е в Мейн, където има къща. Ще ви запиша адреса и телефонния му номер…

След почти четири години и на същото предложение Реб пак така усмихнат отговори:

— Не е нужно. Ще го запомня, благодаря.

С три крачки само, и вече беше до вратата.

— Вижте — бързо изрече Сетиниац, — не си тръгвайте така. Когато научих от баба ми за посещението ви при нея, много съжалявах, че не се е сетила да вземе адреса ви.

— Нямах — каза Реб и се усмихна.

— А в Ню Йорк?

— Все още нямам.

— Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?

— Наистина не. Но ви благодаря още веднъж.

— Бих могъл да ви заема… — започна Сетиниац притеснено.

Климрод поклати глава. Дори очите му се смееха.

— Трябва да замина на сватбено пътешествие — каза смело Сетиниац. — Ще отсъствам петнадесетина дни. После сигурно ще прекарам известно време в Бостън при майка ми. Но от първи септември започвам работа в кантората „Уитейкър & Коб“ на Медисън. Ако по това време все още се намирате в Ню Йорк, ще бъда много щастлив да се срещнем отново. Не го нравя просто от учтивост. Ще дойдете ли?

Климрод кимна, като в дъното на очите му продължаваше да проблясва весела искрица. Хвана с пръсти медната дръжка на вратата и точно в този момент тя се отвори. Дейвид Сетиниац видя бъдещата си балдъза. Младата жена влезе и се озова лице в лице с Реб Климрод, като почти го докосваше.

— Михаел Климрод, мой австрийски приятел. Чармиан Пейдж — моя балдъза след няколко часа.

— Вече сме се срещали — каза Чармиан, а очите й не се отделяха нито за миг от тези на Реб.

— Госпожицата направо ме затвори тук, за да не избягам — прибави Реб и също не преставаше да я гледа.

Ръцете им се докоснаха. Дори Сетиниац почувства, че нещо се случи.