Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (6)

4.

Една сутрин президентството на Инерщат, вътрешния град на Виена, обграден от прочутия Ринг, бе дадено на американската армия със задачата да осигурява цял месец безопасността му. Така че на „Кертнерщрасе“, пред поста на военната полиция един американски войник, родом от Канзас, зае мястото до шофьора. Другите трима мъже от международния патрул — англичанин, французин и руснак — се настаниха отзад.

Колата потегли за четвъртата си нощна обиколка в посока на катедралата „Свети Етиен“, чиито две четириъгълни кули с малки зелени камбанарии вече се очертаваха сред първите лъчи на зората.

Джипът се движеше много бавно по средата на съвсем пустата улица. Беше 19 юни 1945, пет часът и петдесет минути сутринта.

Колата стигна до кея „Франц Йосиф“. На отсрещния дунавски бряг, зад полуразрушените Бани на Диана и все така тъмното море от срутени сгради, черният скелетен кръг на Голямото колело на Пратера се издигаше в розовото небе. Джипът зави наляво. Пресече площад „Морцин“, продължи по „Гонзагагасе“ и се спусна на юг към „Нотр Дам дю Риваж“. Появи се бароковото великолепие на Чешкото министерство на правосъдието.

Появи се и момчето.

Англичанинът пръв го видя и замълча. Беше ядосан. Изпитваше отвращение от острата миризма на опушения френски капрал; ненавиждаше американеца, който го изкарваше от нерви с безкрайните си истории за бейзболни мачове и женски завоевания по време на престоя му в Лондон преди юни 1944; най-сетне напълно мразеше и руснака, който впрочем не беше дори и руснак, понеже имаше дръпнати очи, ясно изразено монголоидно лице и интелектуална пъргавина на олигофрен. Колкото до австрийския шофьор, на всичкото отгоре кореняк виенчанин — постоянният му цинизъм и най-вече отказът му да се смята за победен враг — го правеха съвсем непоносим.

Англичанинът мълчеше, но в следващата секунда американецът вдигна глава и възкликна. Тогава погледите и на петимата мъже се насочиха към фасадата.

Тя беше на частна къща, неголяма, на два етажа и тавански помещения, с по шест прозореца на етаж, с балкони на двете първи нива; най-ниският и централният от тях се намираше над монументалната входна врата, кацнала върху мраморните стълби и обградена с две колони, на които се облягаха атланти; общият стил представляваше доста чист виенски барок; къщата беше построена от ученик на Йохан Лукас фон Хилдебрант — един от архитектите на Хофбург преди близо два века.

Предостатъчно забележителности, но петимата мъже в джипа останаха безразлични. Те гледаха само силуета от ръце и крака под формата на кръст върху фасадата, на височината на втория етаж, на десет-дванадесет метра над улицата и с лице към тях, подобно на разпятие. То се набиваше в очи. Всичко спомагаше за това — невероятната мършавост на високото, разпнато тяло, върху което се вееха панталон и риза, много дълги и много къси, босите крака, изпитото лице, а огромните очи направо пронизваха и бяха толкова светли, та чак изглеждаха бели в яркия сноп на подвижния прожектор, полуотворената в гримаса уста — всичко това издаваше едновременно пароксично усилие и страдание.

Всъщност сцената продължи само няколко секунди. Като си помагаше с ключовия камък на свода и клинообразния камък на един от прозорците и хващайки се за изпъкналостите на стената между два прозореца, силуетът се раздвижи. Прожекторният сноп го улови за последен път в момента, когато изкачваше парапета на балкона. Чу се шум от счупено стъкло, едва доловимото скърцане на френския прозорец, който се затвори. И отново настъпи тишина.

— Крадец — изрече флегматично виенският шофьор. — Но е малко момче въпреки ръста му.

Намекът беше ясен — международният патрул нямаше право да се бърка, щом не е намесен представител на окупационните сили. Обикновените нарушения бяха от компетентността на австрийската полиция. Щяха да предупредят централния комисариат.

Изминаха цели десет минути, преди да пристигне един инспектор с двама агенти.

За Реб Климрод срокът бе напълно достатъчен.

В продължение на двадесет, а може би и тридесет минути той възприемаше шумовете със странна свръхчувствителност.

Най-напред истинските шумове от влизащите в къщата полицаи, които я претърсваха от горе до долу, отваряха и затваряха врати, крачеха по мраморните плочи на партера или по паркета с унгарски фигури по етажите, някога тъй грижливо лъскан; после говора на техния приятен и небрежен немски с познати идиолекти. Както бе предвидил, те се подведоха по следата, която им бе оставил, влагайки в това последните си сили — най-сетне откриха отпечатъците от разкървавения му крак, следвайки ги, стигнаха до третия, таванския етаж, видяха отвореното прозорче, направиха, естествено, заключение, че е избягал през него по покривите, слязоха отново, като говореха по-силно, извършиха последен оглед и си отидоха…

… Тези шумове, а после и другите, въображаемите, изплуваха от паметта му с острота, която го разтрепера: топуркането на Мина, която тичаше или скачаше по коридорите, пианото на Катарина, която свиреше Шуберт, гласът на майка им Ханна, обагрен с полски акцент, който тя никога не изгуби напълно, спокойният глас на Ханна, успокоителният глас на Ханна, подобен на хвърлен в блато камък, който последователно разпространява концентрични кръгове; и този глас, който казва вечерта във вторник на 2 юли 1941: „Йохан, аз и децата отиваме в Лвов благодарение на паспортите, които получихме от Ерих. Ще бадем в Лвов утре вечер и ще останем до понеделник. И във вторник отново ще бъдем във Виена. Йохан, баща ми и майка ми никога не са виждали внучетата си…“

Реб Михаел Климрод имаше очите на майка си Ханна Ицкович-Климрод, родена през 1904 в Лвов, където баща й беше лекар. И тя мечтаеше да го наследи, но имаше две препятствия — беше жена и еврейка. Записа филология в Прага, където квотата на еврейските студенти не беше толкова ограничена, и за да завърши, под мъглявия претекст за свой чичо, търговец във Виена, отиде там, за да започне право. Йохан Климрод — с петнадесет години по-възрастен от нея — й беше преподавател в продължение на две години. Професорският му поглед не можеше да се откъсне от степните й очи; а изключителната интелектуална живост и хумор на галицийката довършиха останалото. Ожениха се през 1925, Катарина се роди през 1926, Реб в 1928, Мина в 1933…

Два етажа по-надолу се чу хлопването на тежката входна врата, която полицаите затвориха на излизане. После до него достигнаха неразбираемите думи, разменени между австрийците и международния патрул. След това — бученето на запалените мотори, чийто шум постепенно отслабна. В къщата отново настъпи тишина. Реб започна да се разгъва. Трябваше да се извива много бавно, сантиметър по сантиметър. Стотици пъти като дете се бе свивал по този начин в убежището си, извличайки тайнственото удоволствие от доброволното си затворничество; в началото бе принуден да се бори с непреодолимия страх, който не преставаше да усеща, докато не го победи, заставяйки се да се опре на стената от голи камъни, леко влажни и студени, по които пълзяха някакви белезникави неща. Най-малкото си ги представяше белезникави понеже си бе забранил всякаква светлина, за да съхрани тайнството и най-вече да не позволи то да го уплаши, следователно: да се владее.

Най-после дъската под пръстите му поддаде. Мушна единия си крак, след това рамото, плъзна се през отвора, озова се в гардероба и оттам в стаята, която някога бе негова, а сега изпразнена от всичките му мебели. Излезе в коридора. Вдясно — стаята на Мина, по-нататък — на Кати. Стаите бяха също така празни — не бе останало буквално нищо. Както и в стаята за игра, салона за музика и тази, която Ханна бе определила като негов, на Реб, кабинет.

… А също и трите стаи за гости, двете на френската гувернантка, откъдето бяха свалени дори гравюрите, изобразяващи Плас дьо Вож и Пон дез-Ар в Париж, изглед от Лоара в околностите на Вандом (където Мадмоазел бе родена), друга — на бретонска улица и накрая Пиренеите.

На следващия етаж само една от стаите, на прислужниците, подсказваше, че все още е обитавана или че доскоро е била обитавана. Откри две походни легла и грижливо подредено снаряжение. Във въздуха се носеше лек мирис на тютюн. Долно бельо цвят каки бе проснато да се суши на въже в банята.

Слезе на първия етаж.

Там винаги бяха живели родителите му. Широкият коридор с мраморни плочи означаваше издигнатата от Ханна граница, която деца и прислужници не се осмеляваха да прекосят без нейното изрично разрешение. На единия бряг — този, чиито прозорци гледаха към улицата — се намираха общите стаи: двата салона, трапезарията, удължена под прав ъгъл с голямо помещение, и кухнята, а от другата страна срещу служебните помещения се простираше библиотеката — толкова огромна, че стигаше и до двата бряга и като че ли ги обединяваше.

Отвори вратите отдясно. Тук беше личният апартамент на Ханна, забранена територия. А сега напълно празен. Дори стенната тапицерия бе грижливо изтръгната. Голямото легло на Ханна се намираше там, между двата прозореца, които гледаха към вътрешния двор. В това легло беше роден Реб, както и сестрите му. Продължавайки успоредно на коридора, той влезе в будоара. Празен. После — в кабинета на Ханна, където между собственото му раждане през 1928 и това на Мина през 1933 Ханна подготвяше, очевидно успешно, докторат по философия. Също празен.

Следващата стая, след междинната баня, беше на баща му. Тя бе изцяло мебелирана. Но той не познаваше мебелите. Впрочем леглото не ставаше на баща му, то бе прекалено високо и недъгав човек не можеше да легне в него без чужда помощ.

Отвори едно чекмедже, после друго. В тях имаше много униформи, на всичките пришити звезди и ордени. Бельо и грижливо изгладени ризи бяха подредени на правилни купчини върху етажерките. Видя всякакви видове обувки, някои ниски и с връзки. Върху две закачалки за дрехи висяха и цивилни дрехи. Той ги докосна…

… но погледът му вече бе насочен към последната врата — на библиотеката.

Натисна дръжката, но не отвори веднага вратата. За пръв път, откакто бе влязъл в къщата, лицето му изразяваше нещо. Зениците му се разшириха, устните се полуотвориха, сякаш внезапно не му достигаше въздух. Долепи слепоочието, а после и бузата си на касата на вратата. Затвори очи, с лице, сгърчено от отчаяние. Чу, несъмнено много по-ясно, като че ли звукът бе действителен, познатия и мил шум от тихо съскащите каучукови колела на инвалидната количка — краката на Йохан Климрод се бяха парализирали през пролетта на 1931 година — Реб Михаел бе тогава на три години. Чу гласа на баща си, който говореше по телефона или се обръщаше към съдружника си Ерих Щайер, или към един от четиримата си помощници, или към една от трите секретарки. Чу подрънкването на малкия асансьор, с който баща му изкачваше етажа от адвокатския си кабинет на партера до библиотеката или личния си апартамент.

… Чу баща си Йохан Климрод да казва на Ерих Щайер: „Ерих, страхувам се от това пътуване до Лвов. Въпреки паспортите, които си им осигурил…“

Отвори очи, бутна вратата и влезе. В стаята, дълга осемнадесет и широка осем метра, имаше всичко на всичко дълга лъсната дъбова маса, която той отдавна помнеше, стар килим и кривокрак стол. По облицованите с тъмночервена коприна стени над ламперията все още личаха следите от окачените върху тях картини. Дори бяха изтръгнати някои от рафтовете, които на места достигаха четири метра височина и се поддържаха от дъбови стълбчета. Нямаше нито една от петнадесетте или двадесетте хиляди книги, които Йохан Климрод в продължение на четиридесет години бе събирал, а преди него — четири или пет поколения Климродови, единият от които е бил висш служител при Йозеф II, император на Германия и Австрия, крал на Чехия и Унгария. Нищо не беше останало и от великолепната колекция мадони от многоцветно дърво — грациозни, усмихнати, облечени с брокат — отпреди четири века и половина…

В ограбената библиотека, където сега всеки звук кънтеше, денят започна да се процежда през спуснатите капаци на прозорците. Той отиде до малкия асансьор така, както се отива към последна опора…

За да стигне до Виена в това утро на 19 юни, Реб бе извървял пеша шестстотинте километра между Маутхаузен и столицата, като се придвижваше само нощем, а денем спеше, крадеше от фермите, за да яде, пресече Дунав при Сен Полтен и най-сетне прекоси виенската гора; последните тридесет и пет километра измина на един дъх и към два часа сутринта мина много близо до парка и замъка Шьонбруп. Години по-късно, когато Дейвид Сетиниац го попита какви са били причините за това бясно и самотно препускане — след като и Сетиниац, и Тарас със сигурност биха му помогнали да стигне до Виена, — той съвсем просто отговори с обичайния си отсъствуващ израз: „Исках да открия баща си и да го открия сам.“

Когато построиха асансьора, за да го прикрият, срещу решетка върху обикновено дървено пано сложиха крило от дарохранителница — schrein, — произхождащо от някоя енорийска тиролска или чешка черква; то датираше от XV век и тези, които са ограбвали къщата до последния ценен предмет, не са се излъгали — крилото бе изчезнало и бе останало само паното от ясен.

Той отвори асансьора. Металната клетка беше тясна, според размерите на инвалидната количка. А количката стоеше там. Празна.

Изведнъж Реб Климрод разбра, че баща му е мъртъв. Заплака пред празния стол.