Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (20)

18.

Зби повдигна глава и каза на високия мъж:

— И ти си бил поляк?

— Никога не съм казвал подобно нещо — равнодушно отговори високият мъж на полски.

— Но говориш полски.

— И аз имам абсолютно същото чувство — рече високият мъж.

Зби се изплю на земята и поклати глава:

— Никой не говори полски, ако не е поляк. На никой и света няма да му хрумне мисълта да учи полски, освен ако не е принуден.

Мълчание.

— И седни най-после, по дяволите! Там, на стълбите. Човек не може да разговаря с теб, когато очите ти са на такава височина. Как викаш, че се казваш?

— Реб.

— Реб кой?

— Реб.

Трима мъже и една жена последователно се спряха пред сергията на открито и купиха вестници и списание. Единият от мъжете попита Зби какво му се е случило и той отговори, че метрото минало през него, но че това е нищо и че той трябва да отиде да вади метрото, което било още по-зле. Зби наистина страдаше ужасно, дори само като стоеше, от време на време се задъхваше, а небесносините му полски очи се разширяваха.

— Съгласен, Реб — рече той. — Гошиниак ми каза, че с теб всичко е наред, а той няма навика да говори такива неща за когото и да е. Продавал ли си някога вестници?

— Никога.

— Въобще нещо продавал ли си?

— Цигари.

Отново клиенти и отново болки, които обзеха Зби. Не толкова от ударите, които бе получил по лицето — те придаваха страховито изражение на физиономията му, но с тях можеше да се свикне. Гърдите го боляха така, че му идеше да закрещи, също и гърбът, и лявата ръка, върху която ония трима веселяци дълго време бяха скачали трупешката. Изобщо не можеше да си служи с лявата ръка дори само за да връща рестото. Продължи:

— Добре. Ще трябва да се оправиш някак си. Аз ще отсъствам ден или два, не повече. Знаеш ли да четеш?

— Доста добре. — И понеже отгатна следващия въпрос, предварително отговори: — Да, и на английски също.

— Откъде познаваш Гошиниак?

— Брат му кара камион и пътувахме заедно от Мемфис, Тенеси, до Ню Йорк. Мога ли да те наричам Зби? Не знам името ти.

Зби произнесе името си, истинското и официалното, което подлудяваше имиграционните агенти преди доста години. Високият мъж повдигна вежди и се усмихна:

— И как се пише?

— Както се произнася — отговори Зби. — Слушай, момчето ми…

Спря и замижа няколко секунди, понеже гърдите му се разкъсваха от болка. После отново отвори очи.

— Надявам се, че Гошиниак не се е излъгал в теб. Много бих искал отново да видя сергията си, когато изляза от болницата…

Заби поглед в светлосивите очи, издържа няколко секунди, но после обърна глава, уж заради една млада жена, която искаше „New Jorker“.

— Добре — рече той. — Добре, Реб.

Въпреки подутите устни, отеклата буза, избитите зъби той се усмихна — не на младата жена, която впрочем си беше отишла, нито на високия мъж, а сякаш на себе си. Но бързо се предаде, предаде се на изтощението (очевидно цяла нощ не бе могъл да затвори очи), на натрупаната болка, на нервното напрежение от ужасния побой, който му бе нанесен. Нечии пръсти докоснаха лявата ръка, после гърдите му.

Високият мъж каза с бавния си и спокоен глас:

— Ръката ти е счупена и ще трябва да се гипсира. Със сигурност имаш счупени ребра и отпред, и отзад. Плюс избита кост на бузата. Да не говорим за зъбите. Оттука трябва да запрашиш направо към болницата.

— За да ми свият мястото, така ли?

Но протестът на Зби издаваше последната му съпротива. Тресеше се и дори за малко да изгуби съзнание.

— Ще те заведа в болницата — чу далечния глас на високия.

— И да оставя сергията без човек?

— Синът на Гошиниак ще ме замести, докато отида и се върна от болницата. Хайде, тръгвай.

— Тези малки мръсници, които разбиха физиономията ми, ще се върнат утре или след няколко дни. Казаха ми го.

— Ще се заема и с това — отговори високият мъж на много чист, академичен английски. — Ще се заема много внимателно.

 

 

Точно тридесет и две години по-късно, през пролетта на 1982 година, Дейвид Сетиниац поиска от информационната си служба пълен списък на всички дружества и предприятия, във всички области и под каквато и да е форма, които принадлежаха на Краля, независимо дали е пълновластният им собственик, или участва с капитал от петдесет и един до сто процента. Компютърът започна да работи и часове наред бълваше изброяване, което направо можеше да слиса човек. Списъкът като цяло сигурно беше по-дълъг от шест километра. Имаше точно хиляда шестстотин осемдесет и седем дружества.

Измежду стотиците мъже и жени, чиито услуга Краля в един или друг момент беше използвал като доверени собственици, комисионери или подставени лица, едно име се появи десетина-петнадесет пъти, цитирано от компютъра за годините 1950–1960, и естествено привлече вниманието на Сетиниац.

Първо, защото името беше напълно непознато…

… После, защото самото име бе доста екстравагантно.

Въпросното име се изписваше ЗБИНВ ЦЗБЛЗУСК. Напълно непроизносимо и сякаш измислено. Според сведенията, получени от един преводач в Обединените нации, първата група от букви би трябвало да означава името Збигаев, а втората Цибулски — доста често срещано полско фамилно име.

 

 

— Остава един долар и осемдесет и три цента.

Високият мъж положи парите върху леглото на Зби.

— Взех един долар за себе си, както се бяхме разбрали.

— Благодаря — каза Зби с неочаквано свито гърло.

Бивш миньор от Силезия, емигрирал в Америка, той беше набивал нюйоркските павета, без да очаква помощ от никого; придобиването му на собственост — правото му да използва будка за вестници, която всъщност нямаше никаква конструкция освен платнения навес, предпазващ го от лошото време — бележеше върха на социалното му издигане.

— Разкажи ми за хората, които те биха — рече Реб.

— Няма да се занимаваш с тях, момчето ми. Ако дойдат отново, кажи им, че само ме заместваш и че нищо не знаеш. Аз ще се заема с тях, след като изляза от тази курвенска болница.

Усмивка.

— Разкажи ми за тях, моля те.

— Бяха трима — започна Зби. — Жабари, дошли от Мълбъри или „Елизабет Стрийт“. Млади. Двадесет-двадесет и две годишни. С ножове, с разните му железарии, с шипове, които се надяват на ръцете. За първи път дойдоха преди две или три седмици. И аз не съм първият поляк, продавач на вестници, когото са посетили. Гошиниак също. И Ковалски, който е на Пето. И братята Алтман на „Юниън Скуеър“.

Зби изброи още доста имена.

— Искат на ден по долар от всеки като мен. По два — от едрите риби като Гошиниак. Мама му стара, та ние сме повече от двеста! Само в Южен Манхатън. Това прави най-малко триста долара дневно за тези лайнари!

Някои продавачи се съгласили да плащат.

— Има и такива, които правят по осем-десет долара на ден! Лесно е, когато си на „Таймс Скуеър“ или пред „Грейнд Сентръл“. Ама ние, ако кихнем по един долар, потъваме, остава ни само да пукнем. С този долар и петдесет, който ни взема Ирландеца…

— Какъв Ирландец?

— Хората, която ни доставят вестниците. Хората на Финеган.

Три от най-големите нюйоркски всекидневници бяха групирали системите си за разпространение и точно ирландците стояха начело на изнудването.

— И нямаме избор, Реб. Или плащаш, или няма доставки. Всички плашат. И заради тона не можем да се съгласим да плащаме още. Ще станат два долара и половина на ден…

Беше 17 юли 1950 година. Младият Ърни Гошиниак, а после и самият стар Зби, щом излезе от болницата, бяха привилегированите свидетели на това, което се случи по-късно.

 

 

— Не се нрави на шмекер. Поляк ли си?

— Не съвсем — отговори Реб. — Всъщност съм патагонец. От Севера.

Двамата юначаги го гледаха с едва забележима нерешителност в черните си очи. След това по-дребният каза:

— Какво си мислиш? Да шмекеруваш? Ако шмекеруваш, скоро ще ти избием това желание от главата. Може да ти се случи нещо. Поляк ли си, или не си поляк?

— Точно в момента съм поляк — отстъпи Реб. Обърна глава и се усмихна на младия Ърни, който тогава беше на четиринадесет години и седеше на стъпалото до него. Лицето му отново се обърна към двамата млади мъже и много приятелски им се усмихна. — В момента съм стопроцентов поляк — прибави той.

— Ама хич не обичаме типове, които си правят майтап с нас — каза по-дребният. — На последния, който се будалкаше, му се случиха неприятности. А също така не обичаме и поляците. Ти си продавач на вестници, нали?

— Аз съм продавач на вестници и абсолютно истински поляк — отговори Реб с възхитителна пленителност.

— Тогава ще плащаш по един долар, за да те защитаваме. За да не идват други хора и да те търсят. Ще плащаш по долар на ден, всеки ден. И по долар и двадесет в неделя, понеже неделното издание е по-скъпо и вие вземате повече от продажбата му. Плащаш и си защитен, никой повече няма да те търси. Ако не плащаш, ще ти се случи нещастие, разбираш ли? Всеки ден плащаш само по един долар и по долар и двадесет в неделя, ясно ли е? Дори един поляк може да го разбере.

— Струпа ми се, че почвам да разбирам — каза Реб. — Макар и да съм поляк. Трябва да ви плащам шест долара, плюс долар и двадесет. (Замисли се.) Това общо прави седем долара и двадесет. Поне така мисля.

Двамата мъже са захилиха: точно така. В крайна сметка за един поляк не е чак толкова глупав. Прави точно седем долара и двадесет. Плаща ги и е защитен, няма да идват други типове, които да му досаждат, ще бъде защитен и ще е един добър, спокоен поляк.

— Много би ми се искало — рече Реб. — Винаги съм си мечтал да бъда един добър, спокоен поляк. Само че има един проблем…

— Какъв проблем? — попитаха тогава те.

— Не ме е страх от вас — каза той. — Ама никак не ме е страх. Двама сте, но дори и да приложите сила, пак не ще мога да се изплаша. Не е моя вината. Може би защото сте само двама. Може би ще станете трима. Тогава — да, може би ще се изплаша. Но от двама, не.

Ножът се появи в ръката на един от двамата мъже. Реб поклати глава със съжаление:

— Не става и не става! — рече той. — Дори и така не мога да изпитам страх. А се опитвам. Ей богу, наистина се опитвам.

Дългата му костелива ръка се стрелна с невероятна бързина. Пръстите му обхванаха въоръжената китка, дръпнаха я и приближиха към себе си върха на острието. Дръпна още и острието навлезе в плътта му, като се заби на два сантиметра между делтовидния и големия гръден мускул. Чертите на лицето му не трепнаха, а бледите му очи имаха същия замечтан израз. Изрече със забит в гърдите си нож:

— Дори и така изобщо не изпитвам страх. Станете ли трима, това вече ще промени всичко.

Отблъсна китката. Острието излезе, кръвта потече и образува ореол върху избелялата синя риза.

— Трима, да. Сигурно ще ме изплашите. Върнете се, когато ви е удобно.

Върнаха се. Час и половина по-късно, точно когато минаваше камионетката и събираше непродадените вестници и списания и когато Реб и младият Ърни затваряха будката, около осем часа вечерта. И бяха трима.

Реб повдигна глава. Каза:

— Така, сега вече е добре! Виждате ли? Нали ви казах. Трима променят всичко. Сега вече ме е страх.

Тримата мъже се спогледаха. Единият каза на италиански:

— Този е луд. Този тип е напълно побъркан.

— И мисля, че ще платя един долар — добави Реб. — Сега, когато ме е страх, ще платя. Но все пак е жалко. Някакъв си нещастен долар на ден — вие наистина се задоволявате с малко, а така богатство не се трупа. Но от момента, в който казвате, че ви е достатъчен, оттук нататък проблемът си е ваш. Жалко е да се задоволявате с взимането само на един мизерен долар от тези кретени, поляците, които добре ви преметнаха, макар че можехте да им вземате много повече. Но няма да ви се бъркам в работата. Ето, дръжте си долара.

И естествено те надуто го попитаха какво иска да каже с това, че е жалко, и в крайна сметка какво искате да каже? Че са глупаци? Той ги взима за глупаци, така ли? Какво иска? Да го претрепят като старото поляче, което държеше будката преди него?

— Ако това искаш, кажи си го. А между другото, какъв е този твой бизнес да се взема повече от поляците?

Реб и малкият Ърни свършиха с товаренето на списанията в камионетката, която потегли, изкачи „Уест Стрийт“ на север и продължи по Хъдзън и кейовете. Реб тръгна с голямата си крачка. Момчето го последва, а по силата на обстоятелствата и другите трима.

— Какво става, ей? Наистина ли искаш някой да те претрепе? Това ли искаш?

Излязоха на „Мъроу Стрийт“, стигнаха до един склад, Реб влезе първи и се отправи към дъното. Складът бе почти празен освен няколко счупени щайги и торби, от които бяха изтекли три-четири ливри зърно, може би пшеница. Чуваше се топуркането на мишки, а някои от тях дори се показваха, без изобщо да се плашат, като предизвикваха мъжете и оголваха острите си зъби.

— Гледайте — каза Реб. — Гледайте и всичко ще разберете.

Лявата му ръка като че ли опипа раната, която преди час и половина самият той си бе направил, забивайки ножа в гърдите си; пъхна ръка под ризата и извади нещо много дълго, почти петдесет сантиметра, подобно на тръбичка. Поднесе я към устните си, като преди това промърмори:

— Третата от ляво на дясно.

Веднага след това се чу много лек шум, почти като дъх. Улучена от малката стреличка, мишката направи две бързи, после две бавни крачки, после падна, превивайки се, а малките й ужасени очички вече бяха застинали от смъртта. Реб каза:

— Така. Това се нарича кураре и е смъртоносно. В Амазония с нея, ние, индианците, убиваме всичко. И сме много ловки. И много бързи. Ако някой от вас тримата направи само една крачка, в следващите две секунди ще бъде мъртъв…

Вдигна тръбата и я насочи към тримата мъже.

— Не знам кого първи да убия — изрече той със смразяваща благост. — Още не съм решил. Ще ви се стори смешно, но аз още не съм решил дали да ви убия и тримата или само двама от вас. Очевидно, ако помръднете, ако един от вас започне да тича например, това много би ме улеснило. Тогава вече няма да има нужда да избирам.

Усмихна се:

— Никой от вас ли не иска да се затича?

Мълчание. После най-дребният преглътна и успя да каже:

— Ти наистина си луд. Ти наистина си един луд поляк.

— Сега вече не съм поляк — отговори Реб. — Преди малко бях поляк, но вече не. Сега съм индианец от племето гуахарибо шаматари и съм много жесток.

Бавно обикаляше около тримата мъже и по този начин им отрязваше всякакъв път за бягство.

— Не се обръщайте, ако обичате. Видяхте ли? Сложих три нови стрелички. Три. И мога да изстрелям и трите за по-малко от четири секунди.

Върхът на тръбичката докосна тила на най-ниския от тримата мъже и той сподавено изкрещя.

— Но в крайна сметка може би няма да ви убия. Само че в замяна на това трябва да легнете на земята. Така… НЕ!… Ако обичате, да не пипате ножа…

Той се наведе, голямата му ръка изтръгна оръжието, като мимоходом смачка китката, и го прибра.

— По корем, ако обичате. С разтворени ръце и крака, ако нямате нещо против… Реших да не ви убивам. Но следващия път, когато ви видя, разбира се, със сигурност ще го направя. Аз съм шаматари, разбирате ли? Ако не ви убия следващия път, моят брат Жауа и цялото ми семейство ще се срамуват от мене, всички ще бъдем опозорени и ще дойдат да ви убият вместо мен…

Постави върха на ножа върху горната част на ръката — понеже дланта му бе обърната към пода — на най-дребния от тримата мъже.

— Следващия път, когато застанете пред мен дори само за да си купите вестник, аз пръв ще ви забележа и вие ще сте мъртви преди още да сте видели лицето ми…

Натисна дръжката. Острието прободе ръката между двете стави на показалеца и средния пръст. Изправи се, постави крак върху дръжката и внезапно натисна. Острието прободе цялата ръка и се заби в земята. Ревът отекна звънко в големия склад.

С една дъска успя да залости вратата на склада, където тримата мъже все още лежаха по корем и не смееха да помръднат.

Навън той се усмихна на Ърни:

— Ърни, гладен ли си? При всички положения вече трябваше да си се прибрал. Майка ти ще се притеснява.

Момчето го гледаше със сините си очи. Попита:

— Наистина ли могат да се сложат три стрелички наведнъж?

Реб се засмя:

— Не, Ърни, естествено, че не може. Ти си интелигентно момче, Ърни. Наистина те обичам. Може би един ден ще работим заедно, ако искаш…

И прокара ръка през русите коси на момчето.

Малко по-далече Реб захвърли бамбуковата тръбичка, която бе отрязал предишната нощ в Сентръл Парк. А дървената клечка за зъби, която втория път бе пъхнал в тръбичката, и тури в устата си и започна да я дъвче.

Но кибритената кутийка, в която беше увитото листо кураре, внимателно постави в платнената си чаша при двете книги, проядени от влагата и почти неизползваеми.