Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (52)

52

Той седна в стола за клиенти и кръстоса крак връз крак.

— Разбрах, че желаете да получите някаква информация за сеньор Ленъкс.

— Интересува ме само последната сцена.

— Аз бях там през цялото време, сеньор. Работех в хотела. — Той сви рамене. — Работата ми беше незначителна и, разбира се, временна. Бях на регистрацията, дневен дежурен. — Английският му беше безупречен, но интонацията беше леко испанска, искам да кажа, латиноамериканска: гласът му се издигаше и спадаше на места, които за американското ухо бяха крайно неуместни. Също като бученето на океана.

— Нямате вид на такъв — забелязах.

— Човек изпада в затруднени положения.

— Кой пусна писмото му до мен?

Той отвори кутия цигари и ми я поднесе.

— Опитайте една от моите. Но аз поклатих глава.

— Прекалено са ми силни. Колумбийските ми харесват, но тези, кубинските, са направо смърт.

Той се усмихна едва-едва, запали една от отровите си и изпусна дим. Беше толкова изискан, че започваше да ме дразни.

— Знам всичко за писмото, сеньор. Мосото се страхуваше да се качи в стаята на сеньор Ленъкс, след като поставиха quarda. Кука или ченге, както го казвате. Така че аз лично отнесох писмото в пощата. Това стана след изстрела — нали разбирате?

— Трябвало е да надникнете в плика — вътре имаше една голяма банкнота.

— Писмото беше запечатано — хладно ми отвърна той. — El honor no se mueve de lado como los con-grejos. Това значи: честта не се движи настрани като раците, сеньор.

— Извинете. Моля ви да продължите.

— Когато влязох в стаята и затворих вратата в лицето на ченгето, сеньор Ленъкс държеше в лявата си ръка една банкнота от сто песос. А в дясната — пистолета. На масичката пред него имаше писмо и друг лист хартия, който не съм чел. Отказах да взема банкнотата.

— Ами да, толкова много пари — обадих се аз, но той не реагира, на саркастичната ми забележка.

— Той обаче настоя, така че накрая се съгласих, взех я и по-късно я дадох на мосото. Изнесох писмото под салфетката на подноса, с който му бяха занесли предишната поръчка кафе. Ченгето ме изгледа, но нищо не каза. Бях стигнал почти до средата на стълбата, когато чух изстрела. Скрих моментално писмото и изтичах пак догоре. Ченгето се мъчеше да разбие вратата с ритници. Аз я отключих. Сеньор Ленъкс беше мъртъв. — Той леко прекара пръст по ръба на бюрото и въздъхна. — Останалото сигурно ви е известно.

— Хотелът беше ли пълен?

— Не, само пет-шест стаи бяха заети.

— С американци?

Имаше и двама североамериканци. Ловджии.

— Истински грингос^[1], или натурализирани мексиканци?

Той бавно започна да чертае фигури по бежовия плат на панталона си, малко над коляното.

— Единият може би беше от мексикански произход. Говореше испански на граничен диалект, който е ужасно просташки.

— Доближавали ли са изобщо стаята на Ленъкс? Той рязко вдигна глава, но зелените очила скриваха погледа му.

— Защо да я доближават, сеньор?

Аз кимнах.

— Много мило, че дойдохте да ми разкажете всичко, сеньор Майоранос. Предайте на Ранди, че съм му признателен за това.

— No hay de que, senor.^[2]

— А по-нататък, ако има време, нека ми изпрати някой, който знае какво говори.

— Сеньор? — Гласът му прозвуча меко, но ледено-студено. — Нима поставяте думите ми под съмнение?

— Абе вие, латиноамериканците, само за чест говорите. А честта е прикритие за мошениците — понякога. Не се ядосвайте. Седете си спокойно и аз ще ви го разкажа по друг начин.

Той се облегна назад с надменен вид.

— Имайте пред вид, че моето ще бъде само една импровизация. Може и да греша. Но може и да съм прав. Двамата американци не са били там случайно. Пристигнали са със самолет. Престрували са се на ловци. Единият се казвал Менендес, комарджия. Може да се е записал в хотела под друго име, не знам. Ленъкс е знаел, че са там. Знаел е и защо са там. Писмото до мен е в резултат на угризения на съвестта. Защото ме изигра като пръв балама, но беше прекалено свестен, за да не му е неудобно след такова нещо. Банкнотата от пет хиляди долара е сложил в плика, защото е носел много пари в себе си, а знаеше, че аз съм я закъсал… Освен това ми прати в писмото един смътен намек, който можех и да не разбера. Той беше от хората, които винаги имаха най-добри намерения, но неизбежно оплескваха нещата накрая. Казвате, че сте пуснали писмото в пощата. А защо не в пощенската кутия пред хотела?

— Каква кутия, сеньор?

— Пощенска. Cajon cartero мисля, че се казва на испански.

Той се усмихна.

— Отатоклан не е Мексико Сити. То е едно много затънтено селце. Пощенска кутия на улицата в Отатоклан? Та там никой няма да разбере за какво служи. А и няма кой да събере пощата.

— Добре, оставете кутията. Но вие не сте занесли кафе в стаята на сеньор Ленъкс, нито сте влезли вътре под носа на ченгето. Затова пък двамата американци са влезли. Ченгето е било техен човек, естествено. Както и много други. Единият от американците ударил Ленъкс изотзад с някакъв тежък предмет. После взел пистолета, извадил едната гилза, извадил патрона от гилзата, върнал я обратно в пистолета, допрял го до слепоочието на Ленъкс и дръпнал спусъка. Получила се грозна рана, но съвсем не смъртоносна. След това го отнесли на носилка, добре увит, за да не се вижда. Когато адвокатът от Америка го видял, той е бил упоен с наркотици, целият ограден с лед в един тъмен ъгъл на carpinteria-та^[3], а дърводелецът ковял ковчега. Адвокатът го видял леденостуден, в безсъзнание, а на челото му имало почерняла кървава рана. Видът му бил много умрял. На другия ден ковчегът бил заровен — пълен с камъни. Американският адвокат се прибрал у дома е отпечатъците от пръстите и някакъв документ, пълен фалшификат. Как ви се харесва моят разказ, сеньор Майоранос?

Той сви рамене.

— Не е невъзможно, сеньор. Нужни са пари и влияние. Би било възможно, ако този сеньор Менендес е близък роднина на важни личности в Отатоклан — например на alcalde^[4], на съдържателя на хотела и така нататък.

— Това също е възможно. Предположението ви не е лошо. То обяснява защо са избрали такова от далечено място като Отатоклан.

Той се усмихна напрегнато.

— Тогава не е изключено сеньор Ленъкс да е все още жив?

— Разбира се. Самоубийството е било инсценирано, за да подкрепи признанието. Трябва да е било достатъчно правдоподобно, за да заблуди един адвокат, който известно време е служил като прокурор, но е щяло да има ужасни последствия за настоящия прокурор, ако нещо изплува наяве. Този Менендес не е страшният гангстер, за който се мисли, но е достатъчно корав, за да ме пребие с пистолета си, задето не си трая. Трябва да е имал уважителни причини. Ако номерът се беше разкрил, Менендес би се оказал в центъра на голям скандал от международен мащаб. Мексиканците мразят корумпираната полиция не по-малко от нас.

— Всичко това е възможно, сеньор, но вие ме обвинихте в лъжа. Казахте, че не съм влизал в стаята на сеньор Ленъкс, за да прибера писмото.

— Ами че ти, приятелю, вече си бил там — и си го пишел въпросното писмо.

Той се пресегна и свали тъмните си очила. Нищо не е в състояние да промени цвета на очите.

— Струва ми се, че е още рано за „гимлети“ — каза той.