Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (44)

44

Също като миналия път, само че сега беше ден, седяхме в кабинета на капитан Ернандес, а шерифът се намираше в Санта Барбара, където откриваше Седмицата на Фиеетата. В кабинета бяхме аз, капитан Ернандес, Бърни Оулз, един следовател, доктор Лоринг, който имаше вид, сякаш са го пипнали, докато е правел аборт, и някой си Лофорд — замест-ник-прокурор, — висок, непохватен, безличен мъж, за чийто брат се носеха смътни слухове, че бил шеф на незаконен тотализатор някъде в района на Централно Авеню.

Пред Ернандес имаше купчина листа, изписани със зелено мастило, в телесно розов цвят, с неизрязани краища.

— Това, което ще си кажем, не е официално — обяви Ернандес, след като се настанихме колкото можехме по-удобно в неудобните твърди столове. — Няма стенограф, няма магнитофон. Говорете свободно. Доктор Вайс представлява следователя и ще реши дали е необходимо разследване на причините за смъртта. Да, доктор Вайс?

Докторът беше дебел, жизнерадостен, с компетентен вид.

— Смятам, че няма нужда от следствие. Налице са всички признаци на отравяне с наркотици. При пристигането на бърза помощ жената все още е дишала едва-едва, но е била вече в кома и реакциите й били негативни. На този етап спасяваме едва един процент. Кожата й беше изстинала и дишането се забелязваше само при обстоен преглед. Прислужникът я взел за мъртва. Умря около един час след това. Доколкото разбрах, дамата е страдала периодически от остри атаки на бронхиална астма. Демеролът бил предписан от доктор Лоринг за в краен случай.

— Имате ли сведения или някакви изводи за количеството погълнат демерол, доктор Вайс?

— Смъртоносна доза — отвърна той с лека усмивка. — Не можем да установим точно колко е поела, без да знаем историята на болестта, придобитата или естествена търпимост към препарата. Според собственото й признание погълнала две хиляда и триста милиграма, което е четири-пет пъти повече от смъртоносната доза за един ненаркоман. — Той погледна въпросително към доктор Лоринг.

— Мисиз Уейд не беше наркоманка — стулено заяви доктор Лоринг. — Предписаната доза беше една-две петдесетмилиграмови таблетки. Най-много й разрешавах три или четири на денонощие.

— Да, ама сте й дали петдесет в шишенцето — сряза го капитан Ернандес. — Не смятате ли, че е опасно да се предписват такива големи количества? Толкова ли беше тежка астмата й?

Доктор Лоринг се усмихна високомерно.

— Пристъпите бяха през нередовни интервали, като при всяка астма. При нея не се стигна до статус астматикус — тежки атаки, при които пациентът сякаш се задушава.

— Какво ще кажете, доктор Вайс?

— Ами — бавно произнесе докторът — ако предположим, че писмото не съществува и ако нямаме други сведения за погълнатото количество, възможно е да е взела свръхдоза и без да иска. Амплитудата за безопасна доза не е много голяма. Утре ще знаем със сигурност. Ернандес, за бога, нали няма да скриете писмото?

Ернандес погледна сърдито към бюрото си.

— Тъкмо се чудех. Не знаех, че астмите се лекуват с наркотици. Човек се учи, докато е жив.

Лоринг почервеня.

— Аз казах — в краен случай, капитане. Лекарят не може да бъде навсякъде. Астматичната атака може да започне много внезапно.

Ернандес само го погледна и се обърна към Лофорд.

— Какво ще кажат в прокуратурата, ако предоставя писмото на пресата?

Заместник-прокурорът ме изгледа с празен поглед.

— Този какво прави тук, Ернандес?

— Аз го поканих.

— А аз откъде да знам, че няма да повтори всичко казано на някой журналист?

— Той много плямпа. Както сам разбрахте, като го пипнахте миналия път.

Лофорд се ухили, после се изкашля.

— Прочетох тъй нареченото признание — заговори той, като подбираше внимателно думите си. — И не вярвам на нито една дума. Трябва да се има пред вид душевното й изтощение, изживяната мъка, употребата на наркотици, напрежението от прекараната в Европа война, бомбардировките, тайната женитба, появата на мъжа й тук и така нататък. Няма съмнение, че е била развила комплекс за вина и се е опитала да се пречисти с нещо като поемане на вината. — Той замълча и се огледа, но лицата около него бяха безизразни. — Не мога да говоря от името на прокурора, но лично на мен ми се струва, че това признание няма да е никакво основание за подвеждане под отговорност, дори ако жената беше останала жива.

— И след като вече повярвахте на едно признание, никак няма да ви е приятно да обявите, че вярвате на друго, противоречащо на първото — язвително допълни Ернандес.

— Я спокойно, Ернандес. Всяко учреждение, което се занимава с поддържането на обществения ред, трябва да зачита общественото мнение. Ако вестниците отпечатат това признание, ще загазим с двата крака. В това няма съмнение. У нас бъка от реформаторски групи, които само чакат да им пъхнем пръст в устата, за да ни изядат с парцалите. Съдебните заседатели и без това са достатъчно изнервени, особено откак преди десет дни обработиха на улицата онзи лейтенант от отдела за борба с порока.

— Добре, вие му мислете тогава. Подпиши ми разписката.

Ернандес побутна към него изписаните на ръка листа и Лофорд се наведе да подпише някакъв формуляр. После взе розовите хартийки, сгъна ги, сложи ги в малкото си джобче и излезе.

Доктор Вайс също стана. Той беше жилав, добродушен, невъзмутим.

— Последното ни разследване по повод семейство Уейд го претупахме набързо — каза той. — Предполагам, че този път няма изобщо да си правим труда да насрочваме друго.

Той кимна на Оулз и Ернандес, ръкува се официално с Лоринг и излезе. Лоринг стана да си хода, но се поколеба.

— Доколкото разбирам, мога да информирам известни лица, че няма да има по-нататъшно разследване по това дело? — надуто попита той.

— Извинявайте, че ви отнехме толкова ценно време, докторе.

— Не ми отговорихте на въпроса — остро настоя Лоринг. — Държа да ви предупредя, че…

— Я изчезвай — каза Ернандес.

Доктор Лоринг за малко да се строполи от шока, които получи. После се обърна и едва намери вратата. След като я затвори, никой не продума поне половин минута. Ернандес изтръска една цигара от пакета си и ме погледна.

— Е?

— Какво „е“?

— Какво чакаш?

— Значи това е краят? Точка? Капут?

— Я ти му кажи, Бърни.

— Разбира се, че това е краят — започна Оулз. — Аз вече бях решил да я привикам на разпит. Уейд не се е застрелял. Алкохолното съдържание в мозъка му е прекалено високо. Но нали ти бях споменал, че не виждахме каква може да е подбудата. Признанието й на места може да не е вярно, но доказва, че го е следила. Познавала е разположението на къщата за гости в Енсино. Тази Силвия й е била отнела и двамата мъже. Какво се е случило в къщата за гости, можем само да предполагаме. Ти обаче забрави да зададеш на Спенсър един въпрос. Имал ли е Уейд „Маузер“ ППК? Да, имал е малък автоматичен „Маузер“. Ние вече разговаряхме със Спенсър по телефона. Уейд е губел съзнание след силно пиянство. Нещастникът или е мислел, че е застрелял Силвия Ленъкс, или наистина я е застрелял, или е имал причини да мисли, че жена му е свършила това. Но независимо какъв е бил случаят, рано или късно щеше да проговори. Той и преди това е пиел, но откак се оженил за това красиво нищо… Мексиканецът знае всичко. Тя е жена-мечта — част от нея сега е тук, но другата част е там, тогава. И ако някога е имала чувства към мъж, това не е бил собственият й съпруг. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Не му отговорих.

— Ти самият за една бройка да я свалиш, нали?

Пак не му отговорих.

Оулз и Ернандес се усмихнаха.

— Абе ние не сме съвсем тъпи — продължи. Оулз. — Ясно беше, че има нещо вярно в онази история за нейното разсъбличане. Ти го надприказва и той се поддаде, защото беше обиден и объркан. Освен това е обичал Уейд и е искал сам да разбере имало ли е нещо, или не. Ако беше повярвал, че говори истината, щеше да използува ножа си. За него това е въпрос на уреждане на лични сметки. Той не е следил Уейд. Следила го е жена му и умишлено е объркала всичко, та Уейд да не знае какво е станало в последна сметка. Всичко сочи натам. А към края предполагам, че се е изплашила от него. И още нещо — Уейд изобщо не я е бутал надолу по стълбите. Случайно е станало — препънала се и той се опитал да я хване. Канди и това видял.

— Всичко това не обяснява защо искаше да ме наеме.

— Веднага мога да ти измисля няколко причини. Едната е стара като света. Всеки полицай се натъква на нея стотици пъти. Ти си помогнал на Ленъкс да избяга, значи си му приятел и има вероятност да ти се е доверил. Какво е знаел и какво ти е казал? Той взел пистолета, с който е била убита, и видял, че с него е било стреляно. Може би е помислила, че се е жертвувал заради нея. Откъдето следва, че е знаел кой е стрелял. И когато той се самоубива, тя вече е сигурна в това. Но ти? Ти си една въпросителна. Тя решава да те издои за сведения и пуска в ход всичкия си чар. Използува една ситуация, създадена като по поръчка, за да се сближи с теб. А в случай, че й потрябва изкупителна жертва, ето те подръка. Тя изобщо си е колекционирала изкупителни жертви.

— Прекалено много знания й приписваш — обадих се аз.

Оулз счупи на две една цигара и започна да дъвче половинката. Другата половинка пъхна зад ухото си.

— Друга причина е, че й е трябвал мъж — голям, силен мъж, който да я смачка в прегръдките си и тя отново да може да мечтае.

— Не можеше да ме трае. Тук не позна.

— Разбира се, че не те е траела, — сухо се обади Ернандес. — След като си я отблъснал. Но е щяла да го преживее. А ти да вземеш, че да й хвърлиш всичко в лицето, при това пред Спенсър.

— Вие двамата били ли сте скоро на психиатър?

— Господи, ама ти не знаеш ли? — изпъшка Оулз. — Сега имаме двама щатни психиатри и постоянно ни следват по петите. Това вече не е полиция. Постепенно се превръщаме в клон от медицината. Те са непрекъснато в затвора, в съда, в стаите за разпит. Пишат доклади по петнайсет страници защо някой малолетник е обрал магазин за алкохол или е изнасилил ученичка, или е продавал марихуана на по-горните класове. След десет години, помни ми думата, такива като Ернандес, вместо да се упражняват в стрелба и маршировка, ще правят тестовете на Роршах и ще пишат асоциативни думички. И като тръгнем по някое дело, ще си носим портативни детектори на лъжата и ампули със серума на истината. Жалко, че не хванахме четиримата горили, дето разкрасиха Големия Уили Магун. Изпуснахме една възможност да ги приобщим към обществото и да ги научим да обичат майките си.

— Свободен ли съм вече?

— Кое те кара още да се съмняваш? — попита Ернандес и опраска един кръгъл ластик.

— Не се съмнявам. Случаят е приключен. Тя е мъртва, всичко е наред. Остава ни само да се приберем у дома и да забравим, че изобщо се е случило. Точно това и ще направя.

— Ама какво си се разкиснал? — попита Ернандес. — Ако не беше привършила пищовите, можеше и теб да те опатка.

— Освен това — мрачно допълни Оулз — телефонът вчера не беше повреден.

— Ами да, разбира се — щяхте да дотърчите и какво щяхте да заварите? Една объркана история, от която само се разбира, че е послъгала. А тази сутрин разполагате, както ми се струва, с пълни признания. Не ми дадохте да ги прочета, но нямаше да повикате човек от прокуратурата, ако беше някакво любовно писмо. Ако още на времето бяхте разследвали делото Ленъкс, както се полага, щяхте да изровите и военното му досие, и къде е бил ранен, и всичко останало. И щяхте да се натъкнете, рано или късно на връзката му с Уейдови. Роджър Уейд е знаел истинската самоличност на Пол Марстьн. Както и един друг частен детектив, на когото се натъкнах.

— Възможно е — съгласи се Ернандес, — но полицията не работи по този начин. Ние не можем да чоплим ясни като бял ден дела, дори и да не упражняват върху нас никакъв натиск да ги приключим незабавно. Аз съм разследвал стотици убийства. Едни бяха безспорни, прегледни, прозрачни от начало до край. Други отчасти бяха ясни, отчасти не. Когато разполагаме с подбуда, средства, възможност, бягство и писмено признание, последвано от самоубийство — какво още да направим? Няма полиция на този свят, която да разполага със средства и хора за разследване на очевидното. Единственото, което противоречеше на факта, че Ленъкс е убиец, беше мнението на някой си, че бил прекалено свестен човек, за да извърши такова нещо, и че имало и други хора, които можели да я убият със същия успех. Ама другите не хукнаха да бягат, не си признаха и не си пръснаха черепите. За разлика от него. А колкото до това, че бил свестен човек, трябва да ти кажа, че шейсет-седемдесет процента от убийците, които свършват в газовата камера, на електрическия стол или увисват на въжето, са били такива мили хора, че съседите им са ги смятали за не по-опасни от детски учителки. Не по-безвредни, тихи и възпитани от мисиз Роджър Уейд. Искаш ли да прочетеш какво е написала? Добре, чети. А аз имам малко работа в коридора. — Той стана, издърпа чекмеджето и сложи на бюрото някаква папка. — Тук има пет фото копия, Марлоу. Внимавай да не те хвана, като ги четеш. — После тръгна към вратата, но по пътя се обърна и каза на Оулз: — Искаш ли да отидем за едно при Пешорек?

Оулз кимна и го последва. Щом останах сам, отворих папката и като докосвах само ръбовете, преброих фотокопията. Бяха шест, всяко от по няколко страници, закрепени с кламери. Взех един, навих го на руло и го пъхнах в джоба си. После зачетох едно от останалите в папката. Когато свърших, седнах пак на стола и зачаках. След около десет минути Ернандес се върна сам. Седна на мястото си, преброи фотокопията в папката и я прибра в чекмеджето. После вдигна очи и ме погледна безизразно:

— Доволен ли си?

— Лофорд знае ли, че си направил фотокопия?

— Ако знае, не го е чул нито от мен, нито от Бърни. Бърни сам ги направи. Защо?

— Ами ако се изгуби някое? Той се усмихна неприятно.

— Няма. Но дори и да изчезне, няма да е оттук. И в прокуратурата имат машина за фотокопия.

— Ти, капитане, не го траеш прокурора Спрингър, признай си!

Той се изненада.

— Кой, аз? Аз обичам всички, дори и теб. Я се разкарай. Имам работа.

Станах да си ходя. Изведнъж той попита:

— Да носиш пистолет напоследък?

— От време на време.

— Големия Уили Магин носеше цели два. Интересно защо не ги е пуснал в действие.

— Според мен защото смяташе, че държи всички в страх.

— Възможно е. — Той взе едно ластиче и започна да го разтяга между пръстите си. И още, и още. Докато се спраска. Ернандес разтри палеца си, където се бе ударил скъсаният край. — Всеки може да бъде разтеглен, докато се спраска. Колкото и да е врял и кипял. Е, хайде, пак ще се видим.

Бързо излязох и напуснах сградата. Веднъж като те нарочат, няма отърваване.