Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

13

В единадесет часа вече седях в третото сепаре отдясно, като се влезе от ресторанта. Бях с гръб към стената и виждах кой влиза и излиза. Утрото беше ясно, без мъгла, даже без мараня и слънцето блестеше ослепително върху повърхността на плувния басейн, който започваше непосредствено зад стъклената стена на бара и стигаше чак до другия край на ресторанта. Едно момиче в бял бански от лъскава коприна и с умопомрачителна фигура се изкачваше по стълбата към трамплина. Бях вперил похотлив поглед в ивицата бяло между загорелите бедра и банския. После я изгубих от погледа си — скри я голямата козирка на покрива. Само миг след това тя се стрелна надолу — салто и половина. Пръските вода се издигнаха достатъчно високо, за да отразят слънцето и да образуват дъга, красива почти колкото момичето. След това то изкачи стълбичките, разкопча каишката на гумената шапка и тръсна изрусени коси. Приближи се, като въртеше задник, до малка бяла масичка и седна до един дърварин с бели памучни панталони, тъмни очила и толкова равен тен, че можеше да бъде единствено платеният от хотела спасител. Той се пресегна и я потупа по бедрото. Тя отвори уста колкото кофа и се засмя. С това интересът ми към нея приключи. Смеха й не чух, но дупката в лицето, когато разтвори уста, ми стигаше.

Барът бе почти безлюден. През три сепарета от мен двама тарикати от Холивуд си пробутваха един на друг сценарии, а вместо пари размахваха и двете си ръце. Помежду им имаше телефон и през минута-две ту единият, ту другият се обаждаше да провери дали някому не е хрумнала страхотна идея. Бяха млади, мургави, енергични и жизнени. Физическите усилия, които влагаха в един телефонен разговор, биха ми стигнали да изкача на гръб дебел мъж по стълбите до четвъртия етаж. На едно от столчетата пред бара седеше тъжен мъж и приказваше нещо на бармана, а той бършеше чаша и го слушаше е онази изкуствена усмивка, която хората лепват на физиономията см, когато им иде да крещят. Клиентът бе на средна възраст, елегантен и пиян. Явно му се приказваше и нищо не би могло да му попречи дори и ако в същност не му се говореше. Беше учтив и дружелюбен и като го слушах, ми беше ясно, че въпреки сравнително членоразделната му реч още със ставането сутрин се хваща за шишето и го изпуска от ръце само когато заспи нощем. Щеше да си остане такъв до края на живота си, пък и това бе в същност животът му. Никога няма да разбереш как е изпаднал дотук, защото дори и да ти го разправи, то няма да е истината. В най-добрия случай ще чуеш изопачен спомен за истината така, както той вижда нещата. Във всеки тих бар на света има по един такъв тъжен мъж.

Погледнах часовника си — могъщият книгоиздател закъсняваше вече с двадесет минути. Реших да чакам до половин час и тогава да си тръгна. Никога не бива да оставяш клиентът да ти диктува правилата. Ако може да прави с теб каквото си поиска, ще предположи, че и другите могат същото, а той не те наема за това. Пък и за момента не бях толкова зле с парите, че да позволя на някой тъпанар от източните щати да ме кара да чакам — някакъв си ръководен кадър с кабинет в ламперии на осемдесет и петия етаж, с безброй копчета, вътрешна телефонна централа и секретарка, облечена по последна мода, с големи, красиви, обещаващи очи. Такъв ти нарежда да се явиш точно в девет и ако не седиш тихо, с кротка усмивка, когато пристигне с два часа закъснение, ще припадне от възмущение и ще се наложи да почива пет седмици в Акапулко, докато се оправи.

Старият келнер се плъзна покрай мен и хвърли дискретен поглед към разреденото ми уиски. Аз поклатих глава и той кимна с бялата си коса, но точно в този момент влезе жената мечта. За секунда ми се стори, че заведението затаи дъх, че тарикатите опряха да ръкомахат, а пияният на бара престана да ломоти — все едно, че диригентът чуква с палка по пулта, вдига ръце и ги задържа във въздуха.

Беше стройна, доста висока, с бял ленен костюм и бяло шалче на черни точки около шията. Косата й бе златисторуса като на приказна фея. На главата си имаше малка шапчица и златистата й коса се гушеше в нея като птичка в гнездото си. Очите й бяха с цвят на метличина, много необикновен оттенък, а миглите й бяха дълги и малко прекалено светли. Тя отиде до отсрещната масичка, като си сваляше дългите бели ръкавици, а старият келнер вече бе издърпал масичката, както никой келнер никога няма да я издърпа за мен. Тя седна, пъхна ръкавиците си под каишката на чантичката и му благодари с такава мила, изумително чиста усмивка, че той едва не се парализира. После много тихо му каза нещо. Той забърза към бара, леко приведен напред, като човек, който има важна мисия в живота си.

Аз я гледах като втрещен. Тя видя, че я зяпам. Едва-едва повдигна поглед и мен вече ме нямаше. Но където и да се намирах, дъхът ми бе спрял.

Има блондинки и блондинки, пък и думата вече много се изтърка. Те всички си имат своите хубави страни освен може би изрусените до бяло, които са толкова блондинки, колкото и населението на Централна Африка, а пък по отношение на характера са меки като павета. Има дребни, миловидни блондинки, които гукат и чуруликат, и други — едри като статуи, които набързо те поставят на мястото ти с леденосиния си поглед. Или да вземем блондинката, дето те поглежда морно изпод мигли, мирише на хубаво, увисва ти се на ръката, а като я заведеш у дома, винаги е много, много уморена. Тя вдига, длан към челото си с такъв един безпомощен жест, ах, това ужасно главоболие, и на теб ти идва да я фраснеш, но все пак си доволен, че научаваш за главоболието, преди да си вложил в нея излишно много време, пари и надежди. А и номерът с главоболието е класически — оръжие, което никога не се изхабява и е не по-малко смъртоносно от камата на наемен убиец или отровата на Лукреция Борджия.

Или сърдечната, винаги навита и пиеща като смок блондинка, на която не й пука как е облечена, стига да е визон, и къде ще я заведеш, стига да е в първокласно заведение с реки от сухо шампанско. Има освен това дребни наперени блондинки, които са ти добро другарче, много държат да платят своята част от сметката, винаги са лъчезарни и разумни, тренират джудо от деца и могат да метнат през рамо някой шофьор на камион, без това да попречи на основното им занимание в момента. Има и едни бледи, бледи блондинки, болни от анемия — не смъртоносна, но все пак неизлечима. Те са много отпуснати, движат се като сенки, едва-едва отварят уста и не можеш ги разбра какво представляват, първо, защото не изпитваш никакво желание, и, второ, защото все четат я „Опустошената земя“[1], я Данте, Кафка или Киркегард в оригинал. Такава една блондинка обожава музиката и като отидете на концерт на Нюйоркската филхармония, тя ви информира коя от шестте виоли изостава с четвърт такт. Тосканини също познавал, така че с нея стават двама.

И най-накрая има разкошни парчета като за изложба, които надживяват трима главатари на гангстерски шайки, женят се за двама-трима милионери, прибират при разводите по милион на глава и накрая притежават бледорозова вила на Антилските острови, „Алфа-Ромео“ за градско ползуване с двама шофьори и цяла свита от поизвехтели аристократи, с които се държат мило и разсеяно, както застарял херцог пожелава лека нощ на иконома си.

Мечтата на отсрещната маса не спадаше към нито един от изброените типове. Беше ми невъзможно да я класифицирам — неземна и чиста като планински поток, неуловима като цвета на водата му. Все още се блещех, когато чух до ухото си:

— Извинявайте за закъснението. Ей това е виновно. Името ми е Хауард Спенсър, а вие, разбира се, сте Марлоу.

Обърнах се и го погледнах. Беше на средна възраст, възпълен, облечен доста небрежно, но гладко избръснат, с грижливо сресана на тила рядка коса. Сакото му беше ярко, двуредно, каквито в Калифорния носят само дошлите от Бостън. Очилата му бяха без рамки и в момента потупваше една изтъркана чанта, която очевидно беше „това“.

— Три чисто нови ръкописа за книги. Художествена литература. Неудобно е да ги изгубя, преди да съм имал възможността да ги отхвърля. — Той махна на стария келнер, който тъкмо бе сложил пред моята мечта висока чаша с нещо зелено. — Имам слабост към джин с портокалов сок. Глупаво питие, но какво да се прави. Да ви поръчам ли и на вас? Добре.

Аз кимнах и старият келнер се понесе към бара. Посочих към чантата и попитах:

— Откъде знаете, че ще ги отхвърлите?

— Ако струваха нещо, нямаше да ми бъдат оставени в хотела лично от авторите. Някой нюйоркски агент щеше вече да ги е отмъкнал.

— Тогава защо изобщо ги вземате?

— Отчасти, за да не засегна хората, отчасти заради нищожната надежда да попадна на нещо, на което разчита всеки издател. Но най-вече — защото по коктейлите се запознавам с разни хора, някои от които се оказва, че са написали романи, и когато съм си пийнал порядъчно, ставам великодушен и любвеобилен и изявявам желание да прегледам нещо готово. Тогава романът се донася в хотела с такава главоломна бързина, че, щеш не щеш, трябва да го изчетеш. Но да не ви додявам с издателски проблеми.

Келнерът донесе чашите. Спенсър сграбчи своята и отпи една огромна глътка. Не беше забелязал златното момиче на отсрещната маса. Цялото му внимание бе погълнато от мен.

— Защо, това е част от работата ми — възразих аз. — От време на време и аз прочитам по някоя книга.

— Един от най-големите ни автори живее тук — небрежно додаде той. — Може да сте чели нещо от него. Роджър Уейд.

— Аха.

— Явно не се интересувате от исторически романи — тъжно се усмихна той. — Но се продават като топъл хляб.

— Не ме разбрахте, мистър Спенсър. Веднъж ми попадна негова книга. Голям боклук. Или не биваше да го казвам?

Той се усмихна.

— Не, защо, това е не само вашето мнение. Но важното е, че щом се появи в книжарниците, се разпродава. А на всеки издател му трябват поне двама такива, като имате пред вид колко скъп стана животът.

Хвърлих поглед към златното момиче. Беше си изпила лимонадата и сега поглеждаше към миниатюрното си часовниче. Барът се бе позапълнил, но все още не беше шумно. Двамата тарикати още ръкомахаха, а самотният пияница вече си имаше двама другари. Погледнах отново към Хауард Спенсър.

— Има ли нещо общо с проблема ви? — попитах. — Имам пред вид този Уейд.

Той кимна. После много внимателно ме огледа.

— Разкажете ми нещо за себе си, мистър Марлоу. Ако нямате нищо против, разбира се.

— Какво да ви разкажа? Вече от доста време съм частен детектив. Сам съм, без семейство, наближавам средна възраст, не съм богат. Неведнъж съм бил в затвора и не се занимавам с бракоразводни дела. Обичам алкохола, шаха, жените и още едно-две неща. Полицията много-много не си пада по мен, но с един-двама от тях се разбирам добре. Тукашен съм, роден съм в Санта Роза, и двамата ми родители са починали, братя и сестри нямам и ако един ден ме претрепят в някоя тъмна уличка, а това може да се случи на всеки от моя бранш и на много хора с друга професия или изобщо без никаква професия, никой няма да заплаче за мен.

— Разбирам, но това не беше съвсем отговор на въпроса ми.

Допих джина с портокаловия сок. Не ми хареса.

— Пропуснах нещо, мистър Спенсър. В джоба си имам портрет на Мадисън.

— Портрет на Мадисън ли? Боя се, че не ви…

— Банкнота от пет хиляди долара. Винаги я нося, за късмет.

— Боже господи — прошепна той. — Но това е ужасно опасно.

— Кой беше казал, че от определен момент нататък всички опасности са еднакви?

— Мисля, че Уолтър Бейджхот. Но той имаше пред вид алпинистите. — Спенсър се усмихна. — Извинете, но книгоиздателят си е книгоиздател. Вие сте прав, Марлоу. Ще рискувам и ще ви се доверя. Ако не го направя, ще ме пратите по дяволите, нали?

Аз също му се усмихнах. Той повика келнера и поръча още по едно.

— Ето каква е работата — започна Спенсър, ка то внимателно подбираше думите си. — Имаме големи неприятности с Роджър Уейд. Напоследък взе да пише зле и зад това се крие нещо. Типична де пресия. Безумни пиянства и нервни кризи. От време на време изчезва по за няколко дни. Наскоро блъсна жена си по стълбите и я вкара в болницата с пет счупени ребра. В обикновения смисъл на думата отношенията им не куцат ни най-малко. Но като се напие, направо откача. — Спенсър се облегна назад и ме загледа мрачно. — Ние трябва да получим книгата му завършена. Много ни трябва. Донякъде от това зависи работата ми. Обаче искаме и нещо повече. Искаме да спасим един много способен автор, който обещава да напише по-хубави неща от досегашните. Но нещо не е наред. Сега, откакто съм тук, дори не пожела да се видим. Знам, че трябва да се обърна по-скоро към някой психиатър. Но мисиз Уейд не е съгласна. Тя е убедена, че той е напълно с всичкия си, но нещо го гнети. Например някой изнудвач. Те са женени от пет години. Може да има нещо в миналото му, от което да се бои. Може — това, разбира се, е само предположение, — може да е ударил човек с колата и да е избягал и някой случаен свидетел сега да го изнудва. Нямаме представа какво може да е. Но искаме да разберем. Готови сме да платим, за да оправим нещата. Ако работата се окаже медицински случай, няма какво да се прави. Ако не, тогава трябва да има някакъв отговор. А междувременно е необходимо да се погрижим за безопасността на мисиз Уейд. Той може да я убие следващия път. Всичко се случва.

Поръчката пристигна. Не се докоснах до моята чаша и го наблюдавах как преполовява своята на един дъх. Запалих цигара и го загледах.

— На вас не ви трябва детектив, а магьосник. Какво мога да направя? Как си ги представяте тези работи? Ако съм там, когато пак го прихване, и ако успея да се справя с него, има вероятност да го надвия и да го сложа да си легне. Но трябва да съм там. Шансът е едно на сто. Много добре знаете.

— На ръст сте горе-долу еднакви, но вие сте в по-добра форма. Освен това можете да сте около него по всяко време.

— Едва ли. Освен това пияниците са много коварни. Той ще изчака, когато ме няма, и тогава ще се развихри. А аз не мога да се цаня за медицинска сестра.

— Медицинска сестра не може да ни свърши работа. Роджър Уейд няма никога да се съгласи. Той е просто едно талантливо момче, излязло от релсите. Прекалено много пари направи от глупостите, които написа. Но писането е единственото спасение за писателя. Тогава изплува всичко хубаво в него.

— Добре, направо е чудесен и аз много го харесвам — уморено казах аз. — Но той е и много опасен. Явно си има някаква тайна и се опитва да я удави в алкохол. Това не е по моята част, мистър Спенсър.

— Разбирам. — Той погледна часовника си, лицето му се сбръчка от тревога, което го състари и някак си смали. — Е, поне се помъчих да ви убедя.

Спенсър посегна към натъпканата си чанта. Аз хвърлих поглед към златното момиче. Готвеше се да става. Беловласият келнер пърхаше около нея със сметката в ръка. Тя му даде някакви пари с една чудна усмивка и той засия, сякаш се бе ръкувал с дядо господ. Момичето начерви устните си, сложи белите ръкавици, а келнерът издърпа масичката едва ли не до средата на залата, да й направи място да мине.

Погледнах към Спенсър. Той гледаше намръщено към празната чаша до ръба на масата. Чантата лежеше на коленете му.

— Вижте какво — рекох. — Ще се срещна с този човек и ще го преценя, щом настоявате. Ще говоря и с жена му. Предполагам обаче, че ще ме изхвърли от къщата си.

Един глас, но не на Спенсър се намеси:

— Не, мистър Марлоу, няма да ви изхвърли. Напротив, мисля, че ще му харесате.

Вдигнах поглед към две виолетови очи. Беше застанала до нашата маса. Станах и се подпрях на стената в онази неудобна полунаклонена поза, от която не можеш нито да се изправиш, нито да се измъкнеш от мястото си.

— Моля ви, не ставайте — продължи тя с глас като лятно облаче. — Знам, че трябва да ви се извиня, но за мен беше много важно да ви видя, преди да се представя. Аз съм Айлнйн Уейд.

Спенсър се обади нацупено:

— Нашата работа не го интересува, Айлийи. Тя се усмихна мило.

— Не съм съгласна.

Посъвзех се. Не можех да стоя повече на един крак със зяпнала уста като гимназистка. Тя беше страхотна. Отблизо ефектът беше почти парализиращ.

— Не съм казал, че не ме интересува, мисиз Уейд. Казах, или по-скоро исках да кажа, че едва ли ще мога да направя нещо, а ако опитам, боя се да не стане по-лошо.

Тя вече не се усмихваше.

— Много прибързано решавате. Не съдете за хората по постъпките им. Ако изобщо ще ги съдите, нека бъде според характера им.

Кимнах неопределено. Именно така си мислех и за Тери Ленъкс. Ако се съди по фактите, не беше кой знае какво с изключение на краткотрайното геройство в дупката — стига човек да вярва на Менендес. В случая обаче фактите не изчерпваха всичко. Той беше човек, когото не можеш да не харесаш. А колко такива хора срещаме в живота си?

— Но за това трябва да ги опознаете — добави мисиз Уейд тихо. — Довиждане, мистър Марлоу. Ако промените решението си… — Тя отвори бързо чантичката си и извади една визитна картичка. — И благодаря ви, че дойдохте.

Кимна на Спенсър и бързо се отдалечи. Наблюдавах я как излиза от бара, минава през остъкления коридор и прекосява ресторанта. Каква походка! После я проследих как минава под арката към фоайето. Бялата й пола се мярна за последен път при завоя. Чак тогава се отпуснах на стола и грабнах чашата с джина и портокаловия сок.

А Спенсър наблюдаваше мен. Очите му бяха много сурови.

— Добре го изработихте — забелязах, — но трябваше все пак от време на време да поглеждате към нея. Не е възможно да седиш половин час срещу такава жена и изобщо да не я забележиш.

— Глупаво беше, нали? — Той се опитваше да се усмихне, но малко насила. Начинът, по който я гледах, не му бе харесал. — Все пак хората имат по-особено мнение за частните детективи. Само при мисълта, че може да остане известно време в къщата им…

— Аз обаче няма да остана в къщата им. Но както и да е, измислете набързо някаква друга история. Можехте да се постараете малко, а не да ми разправяте, че някой си, бил той трезв или пиян, ще блъсне такова фантастично маце по стълбите и ще му счупи пет ребра.

Той почервеня. Ръцете му стискаха здраво чантата.

— Мислите, че лъжа?

— Какво значение има? Изиграхте си ролята. Вие самият май сте й мераклия.

Той скочи.

— Не ми харесва тонът ви. Не съм убеден, че вие ми харесвате. Направете ми тази услуга и забравете за нашия разговор. Смятам, че толкова стига за изгубеното ви време.

Той хвърли една двайсетачка на масата и добави още за келнера. После се изправи и ме загледа. Очите му мятаха мълнии, а лицето му беше все така червено.

— Аз съм женен човек с четири деца — възмутено добави той.

— Поздравявам ви.

В гърлото му нещо изклокочи, той се обърна и си тръгна. Много забързано. Гледах подире му известно време, после си допих питието, извадих пакетчето с цигарите, изтръсках една, забучих я в устата си и я запалих. Старият келнер се приближи и погледна парите.

— Желаете ли още нещо, сър?

— Не. Парите са ваши.

Той бавно ги вдигна от масата.

— Но това е банкнота от двайсет долара, сър. Господинът е сгрешил.

— Грамотен е. Парите са ваши, нали ви казах.

— Много съм ви благодарен. Ако сте сигурен, сър …

— Сигурен съм.

Той наклони глава и си тръгна, но видът му беше все така обезпокоен. Барът се пълнеше с народ. Две стройни полудевственици изчуруликаха покрай мен, каго размахваха ръце. Познаваха двамата тарикати в по-долното сепаре. Въздухът се изпълни с алени нокти и нежни обръщения.

Допуших си цигарата до половината и станах да си ходя. Когато се обърнах да прибера пакета с цигарите, усетих силен удар в гърба. Само това ми липсваше. Рязко се извърнах и в следващия миг съзерцавах профила на широкоплещест красавец в широки панталони. Беше вдигнал ръка за поздрав и се хилеше с широката усмивка на човек, който навсякъде се чувствува като у дома си.

Сграбчих вдигнатата ръка и го извъртях към себе си.

— Какво става бе, мой човек? Пътеките са неща тесни за богатата ти душевност?

Той грубо изтръгна ръката си.

— Я по-кротко, да не ти разхлабя ченето.

— Ха-ха! Та ти не можеш да вкараш гол от пет метра в празна врата.

Красавецът стисна месест юмрук.

— Недей, скъпи, ще си повредиш маникюра — добавих.

Той се овладя.

— Я се разкарай, друг път ще се заема с теб, че сега нямам време.

— Леле, че сме заети.

— Хайде, мърдай. Остроумието може да ти струва нов златен мост.

Ухилих му се.

— Обади ми се някой път. Но оправи диалога. Изразът му се смени. Той се засмя.

— Ти май си също от киното?

— Моите филми се прожектират само пред отбрана публика.

— Е, значи пак ще се видим. — И си тръгна, все така захилен.

Всичко това беше ужасно глупаво, но ме разтовари. Тръгнах към изхода на хотела. Навън спрях, за да си сложа слънчевите очила. И чак в колата се сетих да погледна картичката на Айлийн Уейд. Беше луксозна, с адреса и телефонния номер. Мисиз Роджър Стърнз Уейд, Айдъл Вали Роуд № 1247, телефон Айдъл Вали 5–6324.

Айдъл Вали ми беше добре известна, но знаех, че се е изменила много от времето на големия портал и частната полиция, казиното на брега на езерото и момичетата по за петдесет долара. След затварянето на казиното в играта влязоха анонимни пари. А те направиха чудеса. Сега езерото бе собственост на един клуб и само членовете му можеха да се къпят в него. Клубът беше с ограничен достъп в онзи единствен смисъл на думата, който не означава просто много скъп.

И аз толкова се връзвах с Айдъл Вали, колкото чесън с мелба.

Следобеда се обади Хауард Спенсър. Беше му минал ядът и искаше да се извини, да каже, че объркал нещата, без да иска, и да ме попита дали ие съм размислил.

— Ако той пожелае, ще отида да го видя. Иначе — не.

— Разбирам. Допълнителното възнаграждение ще бъде значително.

— Вижте, мистър Спенсър — нетърпеливо го прекъснах аз. — На съдбата не можете да платите никакво възнаграждение. Ако мисиз Уейд се страхува от него, тя може да отиде другаде. То си е лично нейна работа. Никой не е в състояние да я охранява денонощно от собствения й съпруг. Такава охрана не съществува. А и не това искате. Искате да разберете защо, кога и как Роджър Уейд е излязъл от релсите, а после да направите така, че втори път подобно нещо да не му се случи — поне докато допише книгата. Което вече си е негова работа. Ако много държи да напише книгата, ще остави шишето, докато я свърши. Много искате от мен.

— Всички тези неща са взаимно свързани. Проблемът е един. Но струва ми се, че разбирам какво искате, да кажете. Прекалено е тънко за начините, по които обикновено действувате. Довиждане тогава. Довечера се връщам в Ню Йорк.

— Приятно пътуване.

Той ми благодари и затвори. Забравих да му кажа, че двайсетачката я дадох на келнера. Поколебах се дали да не му се обадя, но после реших, че и без това сигурно достатъчно го е яд.

Заключих бюрото и тръгнах към „Виктор“ за един „гимлет“, както ме молеше Тери в писмото си. Но размислих. Не бях настроен достатъчно сантиментално. Затова отидох „При Лаури“ и си поръчах мартини, пържола и пудинг.

Прибрах се у дома, включих телевизора и погледах малко бокс. Хич не ги биваше — балетмайстори. Мястото им бе в трупата на Артър Мъри. Само подскачаха нагоре-надолу и размахваха ръкавици. Нито един от тях нямаше да събуди с удар задрямалата си стара баба. Тълпата ги освиркваше, а съдията постоянно пляскаше с ръце и ги подканяше към активна игра, но те продължаваха да подскачат и едва-едва да посягат. Превключих на друг канал и попаднах на някакъв криминален филм. Действието се развиваше в дрешник, актьорите бяха прекалено познати, уморени и грозни, а диалогът толкова скован, че ме хвана срам. Полицаят имаше прислужник негър за внасяне на комична нотка, но и това бе излишно — той самият беше достатъчно комичен. А от рекламите направо ми се доповръща.

Спрях телевизора и изпуших една дълга, натъпкана цигара. Пушекът приятно погъделичка гърлото ми. Тютюнът беше великолепен. Забравих да погледна марката. И тъкмо щях вече да си лягам, когато се обади сержант Грийн от отдел „Убийства“.

— Предположих, че ще ви интересува — преди два дни погребаха приятеля ви Ленъкс в мексиканския град, дето умря. Един адвокат представляваше семейството и се погрижи за всичко. Този път ви провървя, Марлоу, но следващия път като решите да помогнете на някой приятел да избяга от страната — недейте.

— Колко куршума имаше в тялото му?

— Това пък какво е? — излая той. После помълча. И най-накрая каза, като грижливо подбираше думите си: — Един-единствен стига, когато е в главата. Адвокатът ще донесе отпечатъците от пръсти и всичко, намерено в джобовете. Още нещо да ви интересува?

— Да, но вие не можете да ми отговорите. Интересува ме кой е убил жената на Ленъкс.

— Боже мой, Гренц не ви ли каза, че той написа пълно признание? Дори вестниците го публикуваха. Вие не четете ли пресата?

— Благодаря ви, че се обадихте, сержанте. Много мило от ваша страна.

— Вижте какво, Марлоу — изскърца той. — Ако имате оригинални хрумвания във връзка с това дело, може да си навлечете големи неприятности, като ги споделяте наляво-надясно. Делото е приключило и е посипано с нафталин. За голям ваш късмет. За съучастие в нашия щат дават пет годинки. И още нещо. Доста време съм вече полицай и знам със сигурност, че няма особено значение какво си направил, за да легнеш в дранголника. Достатъчно е какво ще скалъпят за пред съда. Лека нощ.

И ми тресна телефона. Аз също затворих и си помислих, че честният полицай с гузна съвест винаги се държи грубо. Като всеки човек, включително н аз.

Бележки

[1] Поема от Т. С. Елиът (1888–1965). Б. пр.