Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (27)

27

Спрях пред вратата на Айлийн и се ослушах. Не чух никакво движение, затова не почуках. Ако се интересуваше от състоянието на мъжа си, щеше сама да попита. Холът беше ярко осветен и празен. Загасих някои от лампите. Отидох до входната врата и погледнах нагоре, към балкона. Средната част на хола се издигаше по цялата височина на къщата и се пресичаше от открити греди, които поддържаха и балкона. Той беше ограден от двете страни със солиден парапет, висок, доколкото можех да видя, близо метър. Горната част на подпорите беше квадратна, за да отива на напречните греди. В столовата се влизаше през двойна врата с щори. Над столовата, изглежда, че бяха стаите на прислугата. Тази част на втория етаж беше отделена със стена, затова предположих, че дотам се стигаше по друга стълба откъм кухнята. Стаята на Уейд беше ъглова, над кабинета му. Светлината на отворената врата на спалнята му се отразяваше във високия таван. Виждаше се също и горната част на вратата.

Изгасих всичко освен един лампион и прекосих хола, за да вляза в кабинета. Вратата беше затворена, но вътре светеха две лампи — един лампион до кожената кушетка и работна лампа върху бюрото. Пишещата машина беше поставена под лампата върху подложка, а до нея имаше разхвърлян куп жълта хартия. Седнах на един тапициран стол и огледах обстановката. Исках да разбера как си бе ударил главата. Преместих се в работния му стол. Телефонът се оказа до лявата ми ръка. Столът беше много нестабилен. Ако се наклоня прекалено силно назад и се прекатуря, главата ми евентуално можеше да се удари в ръба на бюрото. Наплюнчих носната си кърпа и потърках дървото. Нито кръв, нито дявол. Бюрото бе отрупано с вещи, включително цял ред книги, затиснати между два бронзови слона, и старомодна стъклена квадратна мастилница. Проверих ги и тях с кърпичката, но без резултат. Впрочем това, което вършех, беше безсмислено, защото, ако друг го беше ударил, предметът можеше да не е в стаята. А нямаше кой друг да го направи. Станах и запалих централното осветление. Светлината проникна дори и в най-отдалечените ъгълчета и отговорът, разбира се, се оказа много прост. До стената лежеше преобърнато металическо кошче за отпадъци с разпилени наоколо хартии. Нямало е крака, за да иде само дотам, значи е било хвърлено или ритнато. Избърсах острите му ръбове с на-плюнчената кърпичка. Този път по нея останаха червеникавокафяви петънца. Никаква загадка в последна сметка. Уейд бе паднал и се бе ударил на острия ръб на кошчето — най-вероятно съвсем леко, — след което станал и ритнал проклетото нещо в другия край на стаята. Елементарно.

След това пак е пийнал набързо. Алкохолът стоеше на масичката пред канапето: празна бутилка, друга, почти пълна, кана с вода и сребърна купичка, пълна с вода, която е била лед. Имаше само една чаша, от най-големите.

След като си пийнал, се почувствувал по-добре. Забелязал, че слушалката на телефона не е на мястото си и с размътеното си съзнание сигурно не си е спомнил какво е правил с нея. Само прекосил стаята и я сложил върху вилката. По време всичко съвпадаше. Телефонът има странно въздействие върху човека. Ние, децата на техническия век, го обичаме, мразим и се страхуваме от него. Телефонът е един фетиш. Всеки нормален човек ще каже „ало“, преди да затвори, просто за всеки случай. Но не и човек с помрачен от алкохола мозък, който освен това току-що е паднал и се е ударил. Пък и какво значение! Може и жена му да е затворила телефона — ако е чула падането и удара на кошчето в стената, може да е влязла при него да провери какво става. Тъкмо тогава последната глътка вече го е била блъснала в главата и той е излязъл от къщата, залитайки, прекосил е зелената площ и е изгубил съзнание на мястото, където го намерих. Някой е щял да дойде да го прибере. Вече не си е спомнял кой. Може би добрият доктор Веринджър.

Дотук добре! Но какво би направила жена му? Не би могла да се справи с него, да го убеди в каквото и да било, а нищо чудно и да се е страхувала. Най-вероятно е повикала някого на помощ. Прислугата я няма, значи по телефона. Впрочем нали се беше обадила! На милия доктор Лоринг. Бях предположил, че му е позвънила по телефона след пристигането ми. Тя обаче не спомена такова лещо.

Но оттук нататък нещата вече не се връзваха. Редно е било да го потърси, да го намери и да се увери, че е добре. Нищо е нямало да му се случи, ако полежи на земята в такава топла лятна нощ. Не би могла да го пренесе. Аз трябваше да вложа всичките си сили в тази работа. Но в никой случай не би трябвало да стои до отворената врата, да пуши и да има съвсем смътна представа къде се намира в момента мъжът й. Или грешах? Откъде можех да знам какво е изживяла с него, доколко бе опасен в такова състояние, дали не се е страхувала да се доближи до него. „Аз не мога повече — бяха думите й, когато пристигнах. — Вие го намерете.“ После влезе вътре и припадна.

Нещо продължаваше да ме гложде, но престанах да мисля. Да предположим, че ако често е изпадала в подобна ситуация и е знаела със сигурност, че няма какво да направи, освен да остави нещата, както си бяха, то именно така и би постъпила. Именно така. Нищо да не прави. Да го остави да лежи на земята, докато се появи някой с физически възможности да се справи с него.

Това все още ме тревожеше. Тревожеше ме и фактът, че ни заряза и се прибра в стаята си, а ние с Канди го качихме и го сложихме да си легне. А твърдеше, че го обичала. Той бе неин съпруг, били женени от пет години, бил много добър в трезво състояние — това бяха нейни думи. Пиян бил друг човек — трябвало да се пази от него, защото ставал опасен. Добре де, Марлоу, стига вече.

Но то продължаваше да ме тревожи. Ако наистина бе наплашена, нямаше да стои до отворената врата и да пуши. А ако беше само огорчена, отчуждена и отвратена, нямаше да припадне.

Имаше нещо друго. Може би друга жена. И тя точно днес го бе открила. Линда Лоринг? Защо не? Това бе мнението на доктор Лоринг и той го изрази по един много публичен начин.

Спрях да мисля за тези неща и свалих калъфката на пишещата машина. Написаното беше там — няколко листа жълта хартия, които трябваше да унищожа, за да не попаднат в ръцете на Айлийн. Взех ги, седнах на кушетката и реших, че съм заслужил една чашка, докато чета. До кабинета имаше тоалетна стаичка с умивалник. Изплаквах голямата чаша, сипах си и седнах да чета. А това, което прочетох, беше направо идиотско. Ето го: