Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (25)

25

Една седмица мина без произшествия. Работех си както винаги, само дето нямаше работа. Една сутрин ми се обади Джордж Питърз от организацията Кари й каза, че ходил по посока на Сепълвида Каньон и от любопитство надзърнал да види имението на доктор Веринджър. Но той вече не бил там. Заварил пет-шест екипа земемери, които размервали мястото. Онези, с които говорил, не били чували за доктора.

— Метнали са го, горкия, по параграфа за доверената собственост — продължи Питърз. — Аз проверих — бутнали са му хилядарка, за да се откаже от всякакви претенции и права, колкото да спестят време и разноски, а сега някой ще направи милиони само от това, че ще размери мястото на отделни жилищни парцели. Ето каква е разликата между престъпността и бизнеса. За бизнес ти трябва капитал. Май че това е единствената разлика.

— Забележката ти е доста цинична, но трябва да ти кажа, че и едрата престъпност не може без капитал.

— А откъде го вземат, приятелче? Не от хлапетата, дето обират лавките. Хайде, довиждане.

Един четвъртък, в единадесет без десет през нощта, се обади Уейд. Гласът му беше дрезгав, сякаш си правеше гаргара, но аз успях да го позная. Освен това го чувах как диша — тежко и начесто.

— Много съм зле, Марлоу. Много. Пак закъсвам. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Мога, но първо ми дай да говоря с жена ти.

Той не отговори. Чу се трясък, последван от мъртва тишина, а след още малко — някакви тъпи удари. Изкрещях в слушалката, но отговор не получих.

Времето минаваше. Накрая се чу щракването на поставената на място слушалка и сигнал свободно.

След пет минути бях на път. Стигнах там за малко повече от половин час — и аз не знам как. Прелетях през прохода, излязох на булевард „Вентура“ полузаслепен от насрещното движение, едва успях да направя ляв завой, промуших се между камиони и, общо взето, се правих на глупак. Минах през Енсино с деветдесет километра в час и с насочен към паркираните коли фар, за да пресека всякакво желание някой да изскочи внезапно. Имах късмет — като всеки път, когато не ми пука. Нито полицай, нито сирени, нито слънчогледи. Само някакви видения какво може да се е случило в Уейдови, и то много неприятни: тя сама в къщата с полудял алкохолик, тя под стълбата със счупен врат, тя зад заключена врата, а някой крещи и се опитва да разбие вратата, тя тича по осветената от луната алея боса, гонена от огромен негър със сатър в ръката.

Нищо такова нямаше. Когато завих в тяхната алея, заварих къщата окъпана в светлина, а тя стоеше до отворената врата с цигара в устата. Слязох и тръгнах по плочите към нея. Беше с панталони и разкопчана на врата риза. Погледна ме най-спокойно. Ако изобщо имаше някаква тревога, тя бе внесена от мен.

Първите ми думи бяха безумни като цялото ми поведение:

— Нали не пушите?

— Моля? Не, по принцип не пуша. — Тя извади цигарата от устата си, погледна я, хвърли я на земята и я настъпи. — Много рядко. Той се обади на доктор Веринджър.

Гласът й беше спокоен, сякаш отдалеч, без никакво напрежение.

— Няма начин, доктор Веринджър не е вече там. На мен се обади.

— Нима? Аз само чух, че върти телефона и моли някого да дойде веднага. Помислих, че е доктор Веринджър.

— Къде е сега?

— Падна. Изглежда, прекалено силно е наклонил стола си назад. И друг път го е правил. Ударил си е главата. Има кръв, но не много.

— Това вече е добре. Много кръв е лошо нещо. Попитах ви къде е сега.

Тя ме погледна тържествено. После посочи с ръка.

— Някъде там. Край пътя или в храстите до оградата.

Аз се наведох и я загледах втренчено.

— Боже мой, нима не проверихте къде е?

Бече ми беше ясно, че е в шоково състояние. Погледнах назад, към ливадата. Нищо не се виждаше, но до оградата имаше някаква плътна сянка.

— Не, не проверих — спокойно ми отвърна тя. — Вие го намерете. Аз не мога повече. Дори и толкова не мога. Вие го намерете.

Обърна се и влезе в къщата, като остави вратата отворена. Но не отиде далеч. На около метър от вратата просто се свлече на пода и там си остана. Вдигнах я и я сложих да легне на едно от канапетата, разположени от двете страни на дълга масичка от светло дърво. Пулсът й не беше прекалено слаб или несигурен. Очите й бяха затворени, а клепачите имаха синкав цвят. Оставих я да лежи и пак излязох.

Намерих го, където тя посочи. Лежеше на една страна в сянката на хибискуса. Пулсът му беше бърз, думкащ, дишането неестествено често. На тила си имаше нещо лепкаво. Извиках го по име и леко го разтърсих. Ударих му един-два плесника. Той промърмори нещо, но не дойде на себе си. Придърпах го да седне, сложих едната му ръка върху рамото си и се помъчих да го изправя, като почти го бях качил на гърба си и същевременно се опитвах да докопам единия му крак. Не успях. Беше тежък като чувал цимент. Седнахме и двамата на тревата, отдъхнах си малко и отново започнах. Най-сетне успях да го преметна през раменете си и се заклатушках през поляната към отворената врата. Стори ми се като околосветско пътешествие. Имах чувството, че двете стъпала към площадката са по един метър високи. Стигнах със залитане до канапето, коленичих и го претърколих. Изправих се с чувството, че гръбнакът ми е строшен поне на три места.

Айлийн Уейд не беше там, където я оставих. Освен нас с Уейд в стаята нямаше никой. Но бях толкова капнал, че ми беше все едно. Седнах и го загледах, като междувременно се опитвах да си възстановя нормалното дишане. После огледах главата му. Цялата беше в кръв. Косата му лепнеше. Раната нямаше вид на много тежка, но човек не знае какво да очаква от тези рани в главата.

Изведнъж до мен се появи Айлийн, загледана в мъжа си с някакъв отвлечен поглед.

— Извинете ме за припадъка. Не мога да си го обясня.

— Добре ще е да извикате лекар.

— Обадих се на доктор Лоринг. Той е моят лекар. Не искаше да идва.

— Тогава опитайте някой друг.

— А, ще дойде. Но не искаше. Каза, че ще пристигне веднага щом се приготви.

— Къде е Канди?

— Днес е почивният му ден. Четвъртък. Готвачката и Канди почиват в четвъртък. Тук така е прието. Можете ли да го качите в спалнята му?

— Сам не мога. Донесете завивка или одеяло. Нощта е топла, но в такова състояние лесно се пипва пневмония.

Тя обеща да донесе завивка. Помислих си колко мило от нейна страна. Но мислите ми не бяха много ясни. Бях направо капнал от пренасянето му.

Завихме го с леко одеяло. След около четвърт час пристигна доктор Лоринг с колосаната си яка, очилата без рамки и израза на човек, когото са накарали да почисти повърнатото от кучето.

Той прегледа главата на Уейд.

— Повърхностна рана и натъртено. Сътресение няма. Дъхът му говори красноречиво за състоянието му.

Посегна да си вземе шапката. Вдигна лекарската си чанта от пода.

— Да стои на топло. Може леко да измиете главата му, колкото от кръвта. Като се наспи, нищо няма да му има.

— Сам не мога да го кача догоре, докторе.

— Тогава го оставете тук. — Той ме изгледа равнодушно. — Лека нощ, мисиз Уейд. Както знаете, не лекувам алкохолици. А дори и да лекувах, съпругът ви нямаше да е сред пациентите ми. Надявам се, че ме разбирате.

— Никой не ви кара да го лекувате — намесих се аз. — Помолих ви да ми помогнете да го кача в спалнята му, за да мога да го разсъблека.

— Вие пък кой сте? — Гласът му целеше да ме смрази на място.

— Казвам се Марлоу. Бях тук миналата седмица. Жена ви ме представи.

— Интересно. Откъде познавате жена ми?

— Какво значение има, дявол да го вземе? Само ви помолих…

— Вашите молби не ме интересуват — отряза ме той. Обърна се към Айлийн, кимна й с глава и тръгна да си ходи. Застанах между него и вратата и дори се облегнах на нея.

— Минутка, докторе. Сигурно много отдавна не сте поглеждали малкото произведение в проза, наречено „Клетвата на Хипократ“. Този човек ме повика по телефона, а аз живея много далече. Разбрах, че е зле, и наруших всички правила на движението, за да пристигна незабавно. Намерих го паднал на земята, пренесох го тук и, вярвайте ми, тежи повече от перце. Прислужникът има почивен ден и няма кой да ми помогне да го кача.

— Махнете се от пътя ми — процеди той през зъби. — Ако не, ще се обадя в полицията и ще помоля да изпратят човек. Като лекар…

— Като лекар вие сте една дрисня — прекъснах го аз и се отместих от вратата.

Той почервеня — бавно, но определено. Задави се в собствената си жлъч. После отвори вратата и излезе. Внимателно я затвори след себе си. А докато я затваряше, не откъсна поглед от мен. Това бе най-злобният поглед, с който са ме удостоявали, и най-злобното лице, което съм виждал.

Когато се обърнах, видях, че Айлийн се смее.

— Какво смешно има? — изръмжах.

— Ами вие самият. Май не ви пука какво ще кажете на хората. Знаете ли кой е доктор Лоринг?

— Да, и знам какво представлява.

Тя погледна часовника на ръката си.

— Канди трябва да се е прибрал вече. Ще отида да проверя. Стаята му е зад гаража.

Тя излезе, а аз седнах и се загледах в Уейд. Великият писател хъркаше. Лицето му беше изпотено, но го оставих завит. След минута-две Айлийн се върна, придружена от Канди.