Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (10)

10

Извадих от джоба си второто копие на описа на личните ми вещи, подадох го и се разписах на първото. Напъхах си нещата обратно по джобовете. В дъното до бюрото на регистрацията седеше сгърбен някакъв човек. Когато се запътих към вратата, той се изправи и ме заговори. Беше дълъг около един и деветдесет и слаб като глист.

— Да ви закарам ли до вас?

Мътната светлина го правеше да изглежда като младолик старец, изморен и скептичен, но нямаше вид на мошеник.

— Колко ще ми струва?

— Гратис. Аз съм Лони Морган, репортер от „Джърнал“.

— А, отразявате значи новините от полицията?

— Само за тази седмица. Иначе съм прикрепен към кметството.

Излязохме и потърсихме колата му на паркинга. Погледнах към небето. Имаше звезди и светлината им ми се стори ослепителна. Нощта бе прохладна и приятна. Поех си дълбоко въздух. После се качих в колата и потеглихме.

— Живея чак на Лоръл Каньон. Затова можете да ме оставите някъде по пътя.

— Когато е да ви приберат, идват с кола, но как ще се върнете после, хич не ги интересува. Това дело ми е интересно, по един такъв нездрав начин.

— Оказа се, че няма да има дело. Тери Ленъкс се е застрелял днес следобед. Поне така разправят.

— Колко удобно — забеляза Лони Морган, загледан напред. Колата му тихо се носеше по утихналите улици. — Сега още по-лесно ще си построят стената.

— Каква стена?

— Някой издига стена около делото Ленъкс, Марлоу. Достатъчно сте умен, за да го забележите и вие. Изобщо не се вдигна шумът, който заслужаваше. Прокурорът замина тази вечер за Вашингтон. На някаква сесия. Напусна града по средата на най-сладкото дело, което щеше да му направи реклама за години наред. Защо?

— Мен не ме питайте. Аз бях прибран на топло.

— Защото някой му е намазал достатъчно ръката. Нямам предвид най-просташкото — пачка банкноти, но са му обещали нещо голямо, а в това дело само един човек е в състояние да направи това. Бащата на момичето.

Облегнах си главата в ъгъла.

— Не ми звучи много правдоподобно. А пресата? Харлан Потър е собственик на няколко вестника, ами другите?

Той ми хвърли развеселен поглед и отново се съсредоточи в шофирането.

— Работил ли сте като репортер?

— Не.

— Вестниците се притежават и издават от богати хора. А те всички членуват в един и същ клуб. Конкуренция съществува, и то много остра, за тираж, пикантни заглавия, големи новини. Но само дотолкова, доколкото това не засяга авторитета и общественото положение на собствениците. В случай на нещо такова веднага спускат похлупака. А делото Ленъкс, момчето ми, вече е под похлупак. Ако го бяха раздухали, както си му е редът, щеше страхотно да надуе тиражите. В него има всичко необходимо. Процесът щеше да привлече журналисти от цялата страна. А ето че процес няма да има. Защото Ленъкс взел, че излязъл от играта, преди тя да е започнала. Както ви споменах вече — по един много услужлив за Харлан Потър и семейството му начин.

Изправих се и го загледах.

— Нима намеквате, че самоубийството е скалъпено?

Той сви саркастично устни.

— Възможно е някой да му е помогнал да се самоубие. Например ако се е поопънал при арестуването. Мексиканските полицаи много ги сърбят пръстите на спусъка. Ако сте съгласен на малък облог, бас държа, че никой не е преброил дупките от куршумите.

— Мисля, че грешите. Познавах Тери Ленъкс доста добре. Той отдавна се бе отписал. Ако го бяха докарали жив, щеше с готовност да им играе по свирката. Адвокатът му можеше да пледира непредумишлено убийство.

Лони Морган поклати глава. Знаех какво щеше да каже и той го каза:

— Изключено. Ако я беше застрелял или й беше пръснал черепа, имаше някакви шансове. Но тя е убита по изключително жесток начин. Лицето й е на кайма. Най-много убийство в нетрезво състояние, но и това трудно щеше да мине.

— Може би сте прав. Той отново ме погледна.

— Казвате, че сте го познавали. Как ви се струва цялата тази история?

— Изморен съм. Просто не съм в състояние да мисля.

Дълго мълчахме. После Лони Морган тихо се обади:

— Ако бях някой умен човек, а не жалък драскач, щях да си помисля, че той изобщо не я е убил.

— Интересна мисъл.

Той забучи цигара в устата си, драсна клечка в таблото на колата и запуши мълчаливо, с намръщено лице. Стигнахме Лоръл Каньон и аз му посочих къде да свие от булеварда и къде да хване за моята улица. Колата се изкачи по хълма и спря точно пред моите стълби от секвоя. Слязох.

— Благодаря ви, Морган. Какво ще кажете за една чашка?

— Друг път ще се възползувам от поканата. Сега сигурно предпочитате да останете сам.

— Имам време да стоя сам. Даже прекалено.

— Трябва да се сбогувате с приятеля си. Явно ви е бил близък приятел, щом заради него сте се оставили да ви пъхнат в дранголника.

— Кой казва? — Той се усмихна едва-едва.

— Това, че не мога да го напиша във вестника, не значи, че не съм наясно. Хайде довиждане. Пак ще се видим.

Затворих вратата на колата. Той обърна и се спусна надолу по хълма. Изпратих го с поглед, докато светлините на стоповете му изчезнаха зад ъгъла, изкачих се по стъпалата, прибрах вестниците, отключих и влязох в празната къща. Светнах всички лампи и отворих прозорците. Беше доста задушно.

Направих си кафе, изпих го и извадих петте стотачки от буркана. Бяха навити на руло и пъхнати в самото кафе. Разходих се напред-назад с чашата в ръка, пуснах телевизора, изключих го, седнах, станах, пак седнах. Изчетох вестниците, насъбрали се през тези дни отпред, на площадката. Случаят Ленъкс бе започнал с големи букви, но този ден вече бе отишъл на заден план. Имаше снимка на Силвия, но нито една на Тери. Имаше и моя моментална снимка, за която дори не знаех, че съществува. „Частен детектив от Лос Анджелиз задържан за разпит.“ Имаше и голяма снимка на къщата на семейство Ленъкс в Енсино. Беше в псевдоанглийски стил, с островърх покрив и само измиването на прозорците й едва ли струваше по-малко от сто долара. Построена беше на леко възвишение и заобиколена с десетина декара земя, което е много за района на Лос Анджилиз. Имаше снимка и на къщата за гости — миниатюрно копие на голямата къща, заобиколена от дървета. И двете снимки очевидно бяха правени от разстояние, а после увеличени и ретуширани. Нямаше снимка на „стаята на смъртта“, както я бяха кръстили вестниците.

Всичко това вече го бях видял в затвора, но сега го четях и изучавах с други очи. Не научих нищо повече от факта, че е било убито богато красиво момиче и че пресата не е била допусната. Значи влиянието на бащата е било задействувано много отрано. Драскачите, специализирали се по убийствата, сигурно са скърцали със зъби, и то напразно. Всичко се връзваше. Ако Тери е разговарял с тъста си през нощта на убийството, около имението вече е имало десетина пазачи още преди да бъде известена полицията.

Но едно нещо никак не се връзваше: начинът, по който бе убита. Никой не можеше да ме убеди, че това бе работа на Тери.

Загасих лампите и седнах до отворения прозорец. Един присмехулник изчурулика няколко пъти в храста и възхитен от изпълнението си, се прибра да спи. Засърбя ме вратът, така че се избръснах, взех един душ, легнах по гръб и се заослушвах, сякаш очаквах някакъв глас от далечината — спокоен и разсъдлив, който да ми обясни всичко. Не го чух и знаех, че няма да го чуя. Никой не можеше да ми обясни случая Ленъкс. А и нямаше нужда от обяснение. Убиецът си бе признал и беше мъртъв. Нямаше да има дори разследване на причините за смъртта.

Както бе отбелязал Лони Морган от „Джърнал“ — много услужлива работа. Тери Ленъкс убил жена си и туйто. За какво да го съдим — ще изплуват много неприятни подробности. А ако не я е убил — също няма какво да се прави. Мъртвият е най-добрата изкупителна жертва. Защото нищо не може да опровергае.