Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

14

На другата сутрин тъкмо си слагах стипца на едното ухо, и на вратата се звънна. Отворих й видях насреща си две виолетови очи. Този път костюмът й беше от кафяв лен с керемидено шалче около врата. Малко ми се видя бледа, но не защото са я хвърляли надолу по стълбите. Усмихна ми се колебливо.

— Знам, че не биваше да идвам и да ви безпокоя, мистър Марлоу. Сигурно още не сте закусили. Но не ми се искаше да ходя в кантората ви, а по телефона мразя да говоря за лични работи.

— Да, разбира се. Заповядайте, мисиз Уейд. Чашка кафе?

Тя влезе във всекидневната и седна на дивана, без да огледа обстановката. Седна с плътно прибрани крака и подпря чантичката на коленете си. Държеше се като предвзета стара мома. Отворих прозореца, дръпнах щорите и вдигнах пълния пепелник от масичката пред мен.

— Да, благодаря, без захар.

Отидох в кухнята и постлах една книжна салфетка върху зеления металически поднос. Тя стърчеше като едновремешна колосана яка. Смачках я и извадих друга, платнена, от онези, дето ги продават по шест, за американско сервиране. Бяха от инвентара на къщата, както и цялото обзавеждане. Сложих две чашки от хубавия сервиз, напълних ги и отнесох подноса.

Тя отпи от чашата си.

— Много е хубаво. Умеете да правите кафе.

— За последен път черпих кафе точно преди да ме вкарат в затвора. Предполагам ви е известно, че бях в затвора, мисиз Уейд?

Тя кимна.

— Разбира се. Подозираха, че сте му помогнали да избяга, нали?

— Така и не казаха в какво ме подозират. Намерили телефонния ми номер в едно негово тефтерче. Задаваха ми въпроси, на които аз не отговарях — главно заради начина, по който ги задаваха. Но предполагам, че всичко това не ви е интересно.

Тя постави внимателно чашата върху масата, облегна се назад и се усмихна. Предложих й цигара.

— Благодаря, не пуша. Разбира се, че ми е интересно. Един наш съсед познава Ленъксови. Сигурно е бил откачил. По думите им той изобщо не бил такъв човек.

Натъпках голямата си лула и я запалих.

— Да, сигурно е така. Бил е тежко ранен във войната. Но вече е мъртъв и всичко е приключено. А и не мисля, че дойдохте да си побъбрем за това.

Тя бавно поклати глава.

— Той беше ваш приятел, мистър Марлоу. Вие, изглежда, си съставяте непоклатими мнения. Струва ми се, че и като човек сте непоклатим.

Аз натъпках по-добре тютюна в лулата и пак я запалих. Не бързах да кажа нещо и докато вършех това, я наблюдавах внимателно.

— Вижте, мисиз Уейд — започнах най-накрая. — Моето мнение няма никакво значение. Такива неща се случват всеки ден. Най-невероятните хора извършват най-невероятни престъпления. Мили старици отравят по цели семейства. Деца от най-добри семейства грабят и стрелят. Изведнъж се оказва, че банкови служители с двайсетгодишен безупречен стаж са злоупотребявали от дълго време. А известни, привидно щастливи писатели с голям успех започват да пият и да хвърлят жените си по стълбите. Така че не можем да гарантираме и за най-добрите си приятели.

Очаквах да избухне, но тя само стисна устни и присви очи.

— Не е трябвало Хауард Спенсър да ви го казва. Вината беше изцяло моя. Трябваше да стоя по-надалеч от него. Но оттогава знам, че единственото нещо, което не можеш да искаш от един пиян мъж, е да спре навреме. Вие сигурно сте по-опитен от мен в тези работи.

— Положително не е възможно да го спрете с думи. Ако имате късмет или достатъчно сила, възможно е да му попречите да се нарани или да нарани някой друг. Но и за това трябва късмет.

Тя посегна към чашата и чинийката. Ръцете й бяха прекрасни, както всичко останало. Ноктите й бяха красиво оформени, лакирани и само леко оцветени.

— Хауард спомена ли, че този път не можа да се срещне с мъжа ми?

— Да.

Тя допи кафето си и внимателно върна чашата върху подноса. Една-две секунди въртя лъжичката из ръцете си. После заговори, без да вдигне очи към мен.

— Но не ви е казал защо, тъй като самият той не знае. Много обичам Хауард, но мисля, че е прекалено властен, иска веднага да вземе нещата в ръце. Смята, че с всичко може да се справи.

Аз чаках и не се обаждах. Настъпи мълчание. Тя ми хвърли един поглед и веднага извърна очи. После продължи много тихо:

— Съпругът ми изчезна преди три дни. Не знам къде е. Дойдох да ви помоля да го откриете и да го върнете у дома. Това не се случва за пръв път. Веднъж отиде с кола до Портланд и там така се напил, че в хотела му станало лошо и викали лекар. Цяло чудо е, че все пак е стигнал дотам здрав и читав. Три дни не беше ял. После пак изчезна и се оказа, че бил в някаква сауна в Лонг Бийч, а последния път беше в някакъв частен и, изглежда, с не особено добро име санаториум. Оттогава няма и три седмици. Не ми каза името, нито къде се намира, а само че се лекувал там и се чувствувал добре. Но беше много блед и отслабнал. Едва успях да мярна човека, който го докара. Високо младо момче, облечено в свръхелегантен ковбойски костюм като за театър или цветен музикален филм. Остави Роджър на алеята, даде заден ход и веднага изчезна.

— Може да е бил в една от модерните ферми за граждани. Там се обличат като ковбои и яздят коне. Някои си дават всичките пари, за да се издокарат като онова момче. Жените много си падат по такива. Затова и ходят там.

Мисиз Уейд отвори чантата си и извади сгънат лист хартия.

— Ето ви чек за петстотин долара, мистър Марлоу. Ще го приемете ли като предварителен хонорар?

Тя постави сгънатия чек върху масичката. Погледнах го, но не го докоснах.

— Защо? Нали казахте, че от три дни го няма? Нужни са три-четири дни, за да изтрезнее човек и да може да поеме някаква храна. Защо мислите, че няма да се върне? Или имате някакви основания да се съмнявате?

— Той не може да продължава така, мистър Марлоу. Няма да издържи. Интервалите стават все по-кратки. Много съм обезпокоена. И дори нещо повече — страх ме е. Не е нормално. Женени сме от пет години. Роджър винаги си е пийвал, но никога не е бил алкохолик. Нещо се крие зад всичко това. Искам да разбера какво. Снощи не можах да мигна.

— Имате ли представа защо пие?

Виолетовите очи ме гледаха, без да трепнат. Изглеждаше малко крехка тази сутрин, но не и безпомощна. Прехапа долната си устна и поклати глава.

— Освен ако причината не съм аз — каза почти шепнешком. — Случва се мъжете да разлюбват жените си.

— Като психолог съм само любител, мисиз Уейд, но в моята професия и това е необходимо. По-скоро допускам, че е разлюбил книгите, които пише.

— Напълно е възможно — тихо се съгласи тя. — Предполагам, че може да се случи с всеки писател. Вярно е, че нещо все не може да завърши книгата, която започна. Но той не пише за пари. Затова не мисля, че това е достатъчно основание.

— Що за човек е в трезво състояние? Тя се усмихна.

— Е, аз трудно мога да съм безпристрастна. Според мен е много свестен човек.

— А пийнал?

— Ужасен. Заядлив, мъчен и невъздържан. Мисли се за остроумен, а в същност е само зъл.

— Пропуснахте да кажете „буен“. Тя повдигна светлите си вежди.

— Един-единствен път, мистър Марлоу. И се вдигна излишен шум. Аз никога не бих казала на Хауард Спенсър, но Роджър сам му разправил.

Станах и взех да се разхождам из стаята. Денят обещаваше да бъде горещ. Вече беше горещо. Пуснах щорите, за да не влиза слънце в стаята. После направо й казах всичко:

— Още вчера следобед проверих какво пише за него в справочника за знаменитости „Кой какъв е“. Четиридесет и две годишен, единствен брак, деца нямате. Родът му е от Нова Англия, учил е в Андоумър и Принстън. През войната се е проявил добре. Написал е дванадесет тлъсти полуисторически-полупорнографски романа и всички до един са били бестселъри. Явно е направил големи пари от тиража. Ако е разлюбил жена си, по всичко личи, че би й го казал в очите и би поискал развод. Ако има замесена друга жена, сигурно щяхте да научите, пък и не е необходимо да се напива, за да докаже сам на себе си колко е гузен. Щом сте женени от пет години, значи тогава е бил на тридесет и седем. Достатъчно си е походил и доста добре е опознал жените. Казвам доста, защото никой не знае всичко за тях.

Млъкнах, погледнах я, а тя ми се усмихна. Явно не засягах чувствата й. Така че продължих:

— Хауард Спенсър изказа предположение, макар да не знам кое му дава основание за това, че при чината може да е някаква случка от миналото на Уейд, отпреди да се ожените, и че сега е изплувала по някакъв начин и го е цапардосала като мокър парцал. Спенсър подозира изнудване, какво мисли те за това?

Тя бавно поклати глава.

— Ако питате дали Роджър е давал на някого големи суми — отговорът е: не зная. Не му се меся в сметките. Може да даде на някого много пари и аз изобщо да не разбера.

— Добре тогава. Без да познавам мистър Уейд, не мога да предположа как би реагирал, когато някой вземе да го изнудва. Ако е буен по характер, вероятно би строшил нечия глава. А ако тайната, каквато и да е тя, може да навреди на общественото му или професионално положение или, да допуснем най-лошото, заинтригува блюстителите на реда, възможно е да се съгласи да плаща — поне за известно време. Но всичко това нищо не обяснява. Искате да го открия и сте разтревожена, дори много повече от разтревожена. Но откъде да започна да го търся? Парите ви не ми трябват, мисиз Уейд, поне засега.

Тя бръкна отново в чантата си и извади два листа жълтеникава хартия. Имаха вид на втори копия, единият беше сгънат, а другият — смачкан. Тя ги разглади и ми ги подаде.

— Първия намерих на бюрото му. Беше късно през нощта, или по-скоро рано сутринта. Знаех, че се беше запил и че не се бе качил в спалнята си. Към два часа слязох да видя дали е добре, или поне относително — например да е заспал на пода или на кушетката. Но го нямаше. Вторият лист беше в кошчето за боклук, по-точно, беше се закачил на ръба му.

Погледнах първия лист, дето не беше смачкан. Върху него имаше написан на машина малък параграф и повече нищо.

„Нямам сили да обичам себе си и вече нямам кого да обичам. Подпис: Роджър (Ф. Скот Фицджералд) Уейд.

ПП. Ето защо така и не довърших «Последният магнат»[1].“

— Това говори ли ви нещо, мисиз Уейд?

— Просто позира. Винаги е бил голям почитател на Скот Фицджералд. Казва, че той е най-големият писател пияница след Коулридж, който е вземал наркотици. Но забележете как е написано, мистър Марлоу. Чисто, равно, без грешки.

— Забелязах. Повечето хора, като се накъркат, не могат да си напишат и името без грешка.

Разтворих смачкания лист. Пак на машина, равно и без грешки: „Не ми харесвате, доктор В. Но само вие ще ми помогнете сега.“

Тя заговори още докато четях:

— Нямам представа кой е този доктор. Не познавам нито един, чието име да започва с В. Предполагам, че е от онова място, където Роджър беше последния път.

— Когато го доведе ковбоят ли? Съпругът ви не спомена ли някакво име, дори на местност?

Тя поклати глава.

— Не. Прегледах целия телефонен указател. Има десетки доктори на В, но инициалът може да не е на фамилно име.

— А може и дори и да не е доктор — добавих. — И тук изниква въпросът за парите. Един истински лекар ще приеме чек, но шарлатанинът ще иска в брой. Това може да се окаже следа. Нещо повече — един такъв мошеник взема скъпо. Пълен пансион в къщата му ще струва много, да не говорим за иглата.

Тя се озадачи.

— Каква игла?

— Всички тези мошеници бият наркотици на пациентите си. Така най-лесно се оправят с тях. Съборят ги в леглото за десет-дванадесет часа, а като дойдат на себе си, са кротки като агънца. Но използуването на наркотици без разрешително може да им спечели пълен пансион на държавна сметка при Чичо Сам, което още повече покачва цената.

— Разбирам. Роджър винаги държи в бюрото си няколкостотин долара. Не знам защо. А сега чекмеджето е празно.

— Добре. Ще се опитам да открия доктор В. Не знам как, но ще направя всичко, което е по силите ми. Вземете си чека, мисиз Уейд.

— Но защо? Нали …

— Като го намеря — тогава. И предпочитам да го получа от мистър Уейд. От всяко положение онова, което ще направя, няма да е по вкуса му.

— Да, но ако е болен и безпомощен…

— Можеше да се обади на своя лекар или да помоли вас за това. Което показва, че не е искал.

Тя прибра чека в чантата си и стана. Имаше много отчаян вид.

— Нашият лекар отказа да го лекува — каза е горчивина.

— Освен него има стотици други, мисиз Уейд. И всеки незабавно би го приел, а повечето от тях ще стоят до него неотлъчно. Конкуренцията в медицината нарасна неимоверно.

— Разбирам. Прав сте, естествено.

Тя бавно се запъти към изхода. Последвах я и услужливо й отворих вратата.

— Можехте да повикате лекар, без да искате съгласието му. Защо не го направихте?

Тя се обърна към мен. Очите и горяха. Може би заради влагата, която долових. Страшно маце, без грешка.

— Защото обичам мъжа си, мистър Марлоу. Бих направила всичко, за да му помогна. Но освен това го и познавам много добре. Ако всеки път, когато се напие, започна да викам лекари, няма да имам съдруг още дълго време. Не можещ да се отнасяш към възрастен мъж като към малко дете с ангина.

— Можете, ако е алкохолик. А често сте и задължена.

Беше съвсем близо до мен. Усетих парфюма й. Или поне така ми се стори. Защото не беше изсипан отгоре й с шишето. А може да е било и от летния ден.

— Да предположим, че в миналото му наистина има някаква срамна тайна — започна тя, като едва-едва изговаряше думите, сякаш й горчаха в устата. — Дори някакво престъпление. За мен е без значение. Не желая обаче аз да съм тази, която ще го разкрие.

— Но ако Хауард Спенсър ме наеме да го разкрия, тогава всичко е наред, така ли?

Тя бавно се усмихна.

— Допускате ли, че съм очаквала да дадете на Хауард различен отговор от онзи, който му дадохте? От човек, който е предпочел да влезе в затвора, отколкото да издаде приятел?

— Благодаря за комплимента, но не това бе причината за затварянето ми.

Тя помълча една минута, после кимна с глава, каза ми довиждане и заслиза по секвоените стълби. Проследих я с поглед как влиза в колата си — елегантен сив „Ягуар“, чисто новичък. Подкара го към края на улицата и там обърна. Махна ми с ръкавицата си, когато започна да се спуска по хълма. Малката кола се мярна на завоя и изчезна.

Пред къщата растеше голям червен зокум. Като минавах покрай него, нещо изшумоля и отвътре записука новоизлюпен присмехулник. Открих го с поглед, вкопчан в едно от горните клончета. Пърхаше с крилца, сякаш му беше трудно да пази равновесие. От кипарисите до стената се дочу предупредително остро изсвирване. Писукането веднага секна и малкото тлъсто птиче се закова на място.

Влязох в къщата и затворих вратата. Нека си учи урока по летене. И птиците трябва да се учат.

Бележки

[1] „Последният магнат“ — недовършен роман на Скот Фицджералд. Б. Пр.