Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

33

Мина една седмица — от Уейдови нито дума. Времето беше горещо и лепкаво, а смогът, който стигна чак до Бевърли Хилз, щипеше очите. От върха на Мълхоланд Драйв се виждаше как се стеле над целия град като ниска мъгла. Човек, без да иска, го вкусваше, вдишваше миризмата му, а той дразнеше очите. Всички мърмореха и се оплакваха. В Пасадина, където се бяха наврели надутите милионери, след като тълпата от кинаджии им оскверни Бевърли Хилз, направо виеха от яд. Смогът беше виновен за всичко. Ако канарчето не искаше да пее, ако разносвачът на мляко закъснееше, ако кучето хванеше бълхи, ако някой стар глупак с колосана яка получеше сърдечен пристъп на път за църквата — за всичко се обвиняваше смогът. Там, където живеех, рано сутрин обикновено беше ясно, както и през нощта. Понякога, неизвестно защо, се случваше и цял ден да няма смог.

Беше именно такъв ден — един четвъртък, — когато се обади Роджър Уейд.

— Как си? Уейд на телефона.

Звучеше бодро.

— Добре съм, а ти?

— Боя се, че съм трезв. Трудих се да си изкарам хляба. Трябва да поговорим. Дължа ти пари.

— Нищо не ми дължиш.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно? Можеш ли да дойдеш към един часа?

— Предполагам. Как е Канди?

— Канди ли? — Той се озадачи. Явно нищо не помнеше от онази нощ. — А, да, нали ти помогна тогава да ме качиш до стаята.

— Да, голям помощник — в някои отношения. А мисиз Уейд?

— И тя е добре. Днес е в града на пазар.

Разговорът приключи и аз се залюлях във въртящия се стол. Трябваше да го попитам как му върви книгата. Сигурно е редно човек да попита един писател как му върви писането. От друга страна пък, може да им е писнало да ги питат все едно и също.

След малко телефонът пак звънна. Този път непознат глас.

— Казвам се Рой Аштърфелт. Джордж Питърз ме помоли да ви се обадя, мистър Марлоу.

— А, да, благодаря. Познавали сте Тери Ленъкс от Ню Йорк. Тогава се наричал Марстън.

— Точно така. Беше много пиян, но със сигурност става дума за същия човек. Няма начин да го сбъркаш. Тук го срещнах една нощ в един бар. Беше с жена си. Аз пък бях с клиент. Страхувам се обаче, че не мога да ви разкрия името на клиента.

— Разбирам ви. И без това няма значение. Как му беше собственото име?

— Един момент, да си спомня. А, да, Пол. Пол Марстън. И още нещо, ако ви интересува. Носеше значка на британската армия. Тяхната представа за двуглав орел.

— Разбирам. И какво стана с него?

— Не знам. Аз заминах на запад. Следващия път, когато го видях, беше вече тук, женен за вятърничавата дъщеря на Харлан Потър. Но вие знаете всичко това.

— Да, сега и двамата са мъртви. Благодаря ви за информацията.

— Няма защо. Радвам се, ако съм ви помогнал. Разбрахте ли нещо все пак?

— Абсолютно нищо — излъгах. — Аз така и не го разпитах за самия него. Веднъж спомена, че е израснал в приют за сираци. Не допускате да сте сгрешили, нали?

— Какво говорите, с тази бяла коса и нашарено от белези лице? Не бих казал, че съм страшен физиономист, но това лице много се помни.

— А, той видя ли ви?

— Ако ме е видял, не се издаде с нищо. Не бих и очаквал да покаже, че ме е познал. Но не допускам изобщо да ме е запомнил — нали ви казах, че беше много на градус, като се видяхме в Ню Йорк.

Благодарих му още веднъж, той каза „няма защо“ и затворихме. Замислих се над разговора Шумът на колите от улицата акомпанираше доста немузикално мислите ми. Беше прекалено силен. Лятно време, в горещините, всеки шум е прекалено силен. Станах, затворих долната половина на прозореца и се обадих на инспектор Грийн от отдел „Убийства“. Той беше достатъчно мил да вдигне слушалката.

— Слушай — започнах направо, — чух нещо за Тери Ленъкс, което ме озадачи. Един познат го срещнал в Ню Йорк под друго име. Ти провери ли военното му досие?

— Ама кога най-после ще разбереш от дума? — грубо ме отряза Грийн. — Кога ще се научиш да си гледаш своята работа? Това дело е приключено, заключено, овързано с камъни и пуснато на дъното на океана. Ясно ли е?

— Миналата седмица прекарах цял един следобед с Харлан Потър в къщата на дъщеря му в Айдъл Вали. Провери, ако искаш.

— И какво правихте? — кисело попита той. — Ако предположим, че ти вярвам.

— Приказвахме си. Той ме покани. Много ме хареса. Между другото спомена, че е била застреляна с „Маузер“, модел ППК, калибър 7,65 мм. Знаеше ли това?

— Е, и?

— Собственият й пистолет, приятелче. Може би все пак това променя малко нещата? Само не ме разбирай погрешно — не желая да си пъхам носа. Интересувам се по лични причини. Къде е бил ранен?

Грийн помълча. Чух как някъде в дъното се затвори врата. После тихо се обади:

— Може да е от нож, в Мексико.

— О, стига, Грийн, нали му взехте отпечатъците? И както винаги, сте ги изпратили във Вашингтон, и както винаги, сте получили отговор. Попитах те само за участието му във войната — нищо повече.

— Кой казва, че е участвувал?

— Ами например Менди Менендес. Твърди, че Ленъкс му спасил живота и именно тогава го ранили. Попаднал в плен при немците и оттогава ходел с това лице.

— Значи Менендес? И ти му вярваш на това копеле? Май че ти хлопа дъската. Ленъкс няма никакво военно досие. Под никакво име. Сега доволен ли си?

— Щом казваш. Но не виждам защо Менендес ще си прави труда да идва при мен, да ми разправя разни бабини деветини и да ме предупреждава да не се меся, защото Ленъкс му бил приятел — на него и на Ранди Стар във Вегас, а те не искали никой да се бърка. Та нали Ленъкс беше вече мъртъв?

— Кой ги знае как разсъждават тези бандити? — горчиво попита Грийн. — Или защо? Може Ленъкс да е участвувал заедно с тях в някоя афера, преди да се ожени и да стане почтен човек. Нали е работил известно време в заведението на Стар в Лас Вегас? Там именно се е запознал с момичето. Една усмивка, един поклон, черен фрак… Забавлявал клиентите и държал под око играчите — предполагам, че това е била работата му.

— Той имаше чар. Това е нещо, което не се използува в полицейската работа. Много съм ти задължен, сержанте. Как е капитан Григориъс?

— Пенсионира се. Ти не четеш ли вестници?

— Не чета за криминални престъпници, сержанте. Прекалено са гадни.

Започнах да си вземам довиждане, но той ме отряза.

— Какво искаше от теб мистър Големи Мангизи?

— Просто си пихме заедно чая. Бях му на гости. Обеща да ми подхвърли малко работа. Също така намекна — само намекна, не го изрази е думи, — че всеки полицай, който ме погледне накриво, го очаква мрачно бъдеще.

— Той да не е шеф на полицията!

— Признава, че не е. Дори ми каза, че не купувал съдии, нито прокурори. Те просто се гушели в скута му и мъркали, докато си дремел след обяд.

— Върви по дяволите — изръмжа Грийн и ми затвори.

Трудна работа е да си полицай. Никога не знаеш кого можеш да мачкаш до насита.