Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (19)

19

Подкарах колата назад, към Холивуд. Чувствувах се като сдъвкан. Рано беше за вечеря и прекалено горещо. Прибрах се в кантората и пуснах вентилатора. От това въздухът не стана по-хладен, но поне малко се раздвижи. От булеварда се носеше неспирният грохот на движението. А вътре в главата ми мислите залепваха една за друга като мухи върху мухоловка.

Три опита, и трите пъти не улучих. Но поне се нагледах на лекари.

Обадих се у Уейдови. Някой ми отговори с мексикански акцент, че мисиз Уейд не е в къщи. Попитах за мистър Уейд. Гласът отвърна, че и мистър Уейд не си е в къщи. Казах кой съм. Той схвана името ми без особени трудности и на свой ред ми обясни, че бил прислужникът.

Обадих се после на Джордж Питърз в организацията Карн. Може би знаеше още някой лекар. Но го нямаше. Оставих измислено име и правилния си телефонен номер. Часовете се влачеха като болни хлебарки. Бях като зрънце пясък в пустинята на забравата. Бях като каубой, с два пищова, на който току-що са му свършили патроните. Три изстрела, и трите пъти нищо. Много мразя числото три. Отиваш при мистър А — нищо. После при мистър Б — нищо. После при мистър В — пак нищо. И след една седмица научаваш, че бил мистър Д. Само дето не си подозирал за съществуването му, а когато си го открил, клиентът вече е размислил и е прекратил разследването.

Докторите Вуканич и Варли можех да задраскам от списъка. Варли играеше прекалено на едро, за да си губи времето с алкохолици. Вуканич беше пълен боклук — вършеше работата в собствения си кабинет. Медицинските му сестри сигурно знаеха. И поне една част от пациентите също знаеха. Достатъчно беше някой от клиентите да го заболи глава и да се обади в полицията, за да го свърши. Уейд никога не би отишъл при него, дори и мъртво пиян. Той може да не е най-интелигентният човек на този свят — много известни писатели съвсем не са титани на мисълта, — но няма да е толкова тъп, че да рискува с Вуканич.

Единствената възможност беше доктор Веринджър. Той разполагаше с необходимото пространство и уединение. Сигурно беше и достатъчно търпелив. Но Сепълвида Каньон беше много далеч от Айдъл Вали. Къде може да са се срещнали, как са се запознали, пък и щом Веринджър бе собственик на такова имение и му е намерил купувач, значи в скоро време нямаше да си знае парите. Хрумна ми една идея. Реших да звънна на един познат, който работеше в бюро за недвижими имоти, и да разбера нещо за имението. Никой не се обади. Вече бяха приключили.

Аз също приключих за деня и потеглих към Ла Сиенага за „Скарата“ на Руди. Казах името си на главния келнер и зачаках великия момент, седнал на високо столче пред бара с чаша уиски в ръка и валс в ушите. Не след дълго ми разрешиха да мина през плюшения кордон и да изям един от „световноизвестните“ бифтеци на Руди, който не е нищо друго освен опечено на дървени въглища кюфте, гарнирано с картофено пюре, залято със сос от запържено масло, пържен лук на колелца и мешана салата — от онези, дето мъжете ги ядат най-покорно в ресторантите, но не дай си боже, жената да се опита да им я поднесе у дома.

След това се прибрах в къщи. В момента, в който отключих вратата, телефонът започна да звъни.

— На телефона Айлийн Уейд, мистър Марлоу. Търсили сте ме.

— Исках само да разбера дали има нещо ново при вас. Аз целия ден прекарах по лекари, но не се сприятелих с нито един от тях.

— Нима? Жалко. Той все още не се е появил. Много съм разтревожена. Предполагам, че нямате новини — гласът й беше глух, обезсърчен.

— Страната е голяма и многолюдна, мисиз Уейд.

— Довечера ще станат четири денонощия.

— Да, но това не е чак толкова много време.

— За мен е много. — Тя помълча. — Доста мислих днес, все се мъчех да си опомня нещо, — добави след малко. — Трябва да има някакъв намек или спомен. Роджър много приказва, за какво ли не.

— Чували ли сте името Веринджър, мисиз Уейд?

— Не, боя се, че не съм. Трябва ли да ми говори нещо?

— Вие ми споменахте, че мистър Уейд е бил докаран у вас от висок младеж, облечен като ковбой. Ще го познаете ли, ако го видите?

— Предполагам, че ще го позная — колебливо отвърна тя, — ако го видя при същите обстоятелства. Но аз го зърнах само за секунда. Веринджър ли се казва?

— Не, Веринджър е едър, набит мъж на средна възраст, собственик, или по-скоро бивш собственик, на нещо като ранчо за гости в Сепълвида Каньон. При него работи едно издокарано като ковбой момче на име Ърл. А Веринджър нарича сам себе си „доктор“.

— Та това е чудесно — разпали се тя. — Попаднали сте на добра следа.

— Засега нямам такова чувство. Ще ви се обадя, щом науча нещо. Исках само да проверя да не би Роджър да се е прибрал или да сте си спомнили нещо.

— Страхувам се, че не можах да ви помогна — каза тя тъжно. — Моля ви, звънете ми по всяко време, колкото и да е късно.

Обещах и затворих. Този път взех със себе си пистолет и фенерче с три лампички. Пистолетът беше надежден, с късо дуло, калибър 32 и патрони с плосък връх. Момчето на доктор Веринджър — Ърл, можеше да има и друга играчка освен бокса и достатъчно беше откачен, за да поиграе с нея.

След малко отново бях на шосето и карах като бесен — доколкото смеех. Нощта беше безлунна и докато стигнех до имението на доктор Веринджър, щеше съвсем да се стъмни. А аз имах нужда от тъмнина.

Портата беше все така заключена с верига и катинар. Отминах я и паркирах доста встрани от пътя. Под дърветата още не беше достатъчно тъмно, но нямаше да е за дълго. Изкатерих се през портата и тръгнах нагоре по хълма, като се опитвах да попадна на пътека. Някъде в долината изкряка яребица. После гургулица се оплака от живота. Нямаше пътека, или поне не можех да я открия, така че се върнах обратно на пътя и тръгнах отстрани по чакъла. След евкалиптите се заредиха дъбове; скоро преминах хребета и съзрях в далечината някакви светлинки. Трябваха ми четиридесет и пет минути, за да заобиколя басейна и тенис-корта, така че да имам поглед към главната постройка в дъното на пътя. Беше осветена и отвътре се чуваше музика. Между дърветата се виждаше още едно осветено бунгало. Навсякъде имаше малки тъмни бунгала. Най-после излязох на пътека, ала в този момент откъм гърба на главното бунгало светна прожектор. Замръзнах. Но прожекторът не търсеше нищо. Беше насочен право надолу и обливаше със светлина задната веранда и земята около нея. После с трясък се отвори врата и от бунгалото излезе Ърл. И аз разбрах, че съм достигнал целта си.

Този път се беше издокарал като ковбой от Дивия Запад, а именно такъв бе довел Уейд у дома му предишния път. Ризата му беше тъмна, с бели тегели, а около врата си имаше небрежно вързано шалче на точки. Коланът му беше широк, кожен, целият обкован в сребро, с два кожени кобура, от които стърчаха пищови с дръжки от слонова кост. Елегантни бричове за езда и чисто нови ботуши, обшити с бяло, допълваха тоалета му. Беше килнал на главата си бяло сомбреро, от което висяха свободно връзки, изплетели от нещо като сребърна нишка.

Стоеше сам в ярката светлина на прожектора и въртеше едно ласо около себе си — актьор без публика, висок, строен, красив псевдоковбой, който сам си изнасяше представление и безкрайно се забавляваше. Ърл Двата пищова, Ужаса на Кочайска област. Мястото му беше в някое ранчо за гости от града, където така откачат на ковбойска тема, че и телефонистката ходи на работа с ботуши за езда.

Изведнъж той чу нещо, или се престори, че чува.

Ласото се отпусна, ръцете му светкавично измъкнаха пищовите и докато ги насочи, пръстите му вече бяха на спусъците. Той се взираше в тъмнината. Не смеех да шукна. Проклетите пистолети може да бяха и заредени. Но прожекторът го заслепяваше и той нищо не виждаше. Върна пищовите обратно в кобурите, вдигна ласото, нави го хлабаво и се прибра в къщата. Светлините изгаснаха и аз се размърдах.

Минах отстрани покрай дърветата и се приближих до бунгалото с осветените прозорци. Отвътре не се чуваше нито звук. Доближих единия прозорец и надникнах вътре. Светлината идваше от нощна лампа, поставена на шкафче до легло, върху което лежеше отпуснат по гръб един мъж. Ръцете му, в ръкави на пижама, бяха извадени от постелята, а широко отворените му очи се взираха в тавана. Сигурно беше висок. Лицето му бе донякъде в сянка, но все пак виждах колко е блед и брадясал — не се беше бръснал около четири дни. Разперените пръсти на дланите му лежаха безжизнено отпуснати извън леглото. Имах чувството, че не е помръднал от часове насам.

От другата страна на бунгалото се чуха стъпки, Изскърца врата и след малко се показа едрата фигура на доктор Веринджър. В ръцете си носеше голяма чаша доматен сок. Той запали един лампион и хавайската му риза стана още по-ярка. Мъжът на леглото дори не го погледна.

Докторът постави чашата на нощното шкафче, придърпа един стол до леглото и седна. Посегна и взе едната ръка на мъжа да измери пулса му.

— Как се чувствувате, мистър Уейд? — Гласът му беше мил и загрижен.

Мъжът в леглото нито му отговори, нито го удостои с поглед. Продължи да зяпа в тавана.

— Хайде, хайде, мистър Уейд, няма защо да сме унили. Пулсът ви е съвсем малко по-ускорен от нормалното. Леко сте отпаднал, но иначе…

— Теги — проговори внезапно легналият мъж. — Кажи му на този, че след като му е известно как се чувствувам, няма защо да ме пита.

Гласът му беше приятен, ясен, но в тона се усещаше горчивина.

— Кой е този Теги? — търпеливо попита доктор Веринджър.

— Моят официален говорител. Ей го там горе, в кьошето.

Докторът погледна нагоре.

— Виждам само едно малко паяче. Престанете да се занасяте, мистър Уейд. На мен тия не ми минават.

— Тегенария доместика, или обикновен скачащ паяк — продължи мъжът. — Обичам паяците. Те никога не носят хавайски ризи.

Докторът облиза устните си.

— Нямам време за шеги, мистър Уейд.

— Теги не може да се нарече шегаджия. — Уейд бавно обърна главата си, сякаш му тежеше, и презрително се втренчи в доктора. — Теги е много сериозен. Той бавно се приближава и щом не го гледате, скача безмълвно към вас. И така, малко по малко се е доближил и прави последния скок. И ви изсмуква до капка, докторе. До последната капка. Не, Теги не ви изяжда. Той просто ви изсмуква, докато остане само кожата. Ако имате намерение още дълго да носите тази риза, докторе, боя се, че това може да стане много по-рано от предполагаемото.

Доктор Веринджър се облегна назад.

— Трябват ми пет хиляди долара — спокойно каза той. — Кога мога да ги получа?

— Нося със себе си шестстотин и петдесет — отвърна Уейд злобно — и малко дребни. Вашият бардак повече и не заслужава, дявол да го вземе.

— Това е нищо — продължи докторът: — Нали ви казах, че таксата ми много се качи.

— Но не казахте, че се е изкачила на Чомолунгма.

— Стига приказки, Уейд! — сряза го докторът. — Във вашето положение шегите са неуместни. Освен това сте злоупотребили с доверието ми.

— Не знаех, че имате доверие.

Доктор Веринджър тупна по облегалките за ръце.

— Извикахте ме посред нощ, отчаян, заплашихте, че ако не дойда, ще се самоубиете. Не исках да се заемам с тази работа и вие много добре знаете защо. Нямам разрешително да практикувам медицина в този щат. Опитвам се да се отърва от имението, без да загубя всичко. Трябва да се грижа за Ърл, а той всеки момент може да влезе в един от лошите си периоди. Предупредих ви, че ще струва много пари. Но вие въпреки това настояхте и аз дойдох. Трябват ми пет хиляди долара.

— Не бях на себе си от много пиене. В такова състояние човек какво ли не обещава. Но и така ви платих достатъчно добре.

— А освен това — бавно продължи доктор Веринджър — сте споменали името ми пред жена си. Казали сте й, че идвам да ви взема.

Уейд се изненада.

— Не съм правил нищо подобно. Дори не я видях. Тя спеше.

— Тогава друг път сте го споменали. Тук идва един частен детектив и разпитваше за вас. Няма начин да знае, ако някой не му е казал. Отпратих го, но може пак да дойде. Трябва да си вървите у дома. Но преди това си искам петте хиляди долара.

— Вие май не сте от най-съобразителните, а, докторе? Ако жена ми знаеше къде съм, защо й е детектив? Можеше да дойде самата тя — при положение, че толкова много я интересувам. Можеше да доведе и Канди — прислужника. Канди ще накълца вашето позьорче на кайма, докато онзи решава коя филмова роля ще изиграе днес.

— Много остър език имате, Уейд. И изобщо сте злобен.

— И петте хиляди ли са злобни? Хайде, опитайте се да ги вземете.

— Ще ми напишете чек — твърдо заяви докторът. — Сега, веднага. После ще се облечете и Ърл ще ви закара у дома.

— Чек ли? — Уейд почти се засмя. — Ама, разбира се, ще ви напиша чек. И как ще го осребрите?

Доктор Веринджър се усмихна.

— Мислите, че ще можете да предотвратите плащането му, но няма да го направите. Уверявам ви, че няма да го направите.

— Тлъст мошеник! — изкрещя Уейд. Докторът поклати глава.

— В някои отношения, да. Но не във всички. И аз като всеки човек си имам добрите и лошите страни. Ърл ще ви закара.

— И дума да не става. Като го видя само, и ми настръхва косата.

Докторът се надигна спокойно, пресегна се и потупа легналия мъж по рамото.

— Според мен Ърл е напълно безвреден, мистър Уейд. Аз умея да го контролирам.

— Как например? — чу се нов глас и в стаята влезе Ърл, издокаран във филмовия си тоалет. Доктор Веринджър се обърна усмихнат към него.

— Махнете го този психопат — изкрещя Уейд и за първи път изглеждаше уплашен:

Ърл сложи ръце на декоративния си колан. Лицето му беше напълно безизразно. През стиснатите му зъби излизаше свирещ звук. Той бавно тръгна към средата на стаята.

— Не биваше да казвате това — бързо изговори докторът и се обърна към Ърл. — Добре, добре, Ърл. Аз сам ще се оправя с мистър Уейд. Ще му помогна да се облече, докато ти докараш колата пред вратата. Мистър Уейд е много отпаднал.

— След малко съвсем ще отпадне — закани се Ърл със свирещ глас. — Махай се от пътя ми, шишко.

— Слушай, Ърл… — Веринджър се пресегна и сграбчи ръката на красавеца. — Нали не искаш да те върна в Камарильо? Една дума да кажа и…

Но не можа да продължи. Ърл тръсна ръката си и я освободи, а в другата му ръка нещо проблесна. В следващия миг бронираният му юмрук се стовари върху ченето на доктор Веринджър. Той се строполи като пронизан в сърцето. Цялото бунгало се разтърси. Аз се втурнах, стигнах вратата и рязко я отворих. Ърл се обърна светкавично и се втренчи в мен, но не ме позна. От гърлото му излизаше някакво бълбукане. После се хвърли към мен.

Бързо измъкнах пистолета и му го показах. Но това не го впечатли. Или пищовите му не бяха заредени, или изобщо ги беше забравил. Смяташе, изглежда, че ще се оправи с бокса. Затова продължи да се носи към мен.

Аз стрелях през затворения прозорец над леглото. В малкото пространство на стаята изстрелът прогърмя по-силно от обикновено. Ърл замръзна на място. Главата му бавно се извърна и той загледа дупката в мрежата за комари. После пак се обърна да ме погледне. Лицето му бавно се оживи и той се ухили.

— Кио става? — попита ме жизнерадостно.

— Хвърляй бокса — заповядах аз, без да го напускам от очи.

Той наведе изненадан поглед към ръката си. После свали бокса и го захвърли небрежно в ъгъла.

— А сега колана с пищовите — продължих. — Без да се докосваш до тях, само разкопчай токата.

— Те не са заредени — усмихнат обясни той. — Дори не са истински.

— Колана. Хайде, бързо.

Ърл хвърли поглед към късото дуло на пистолета.

— Ама този истински ли е? Ами да, разбира се — мрежата.

Човекът в леглото вече не беше в него. А зад гърба на Ърл. Бързо се пресегна и измъкна единия от лъскавите пищови. На Ърл това не му хареса. И си пролича по лицето му.

— Не го закачайте — сърдито му се скарах. — Върнете го обратно.

— Той не лъже — обади се Уейд. — Не са истински. — Отстъпи назад и сложи лъскавия пищов върху масата. — Боже, колко слаб се чувствувам.

— Сваляй колана — наредих за трети път. Като започнеш нещо с такъв като Ърл, трябва да го довършиш докрай. Твърдо и без много-много приказки.

Той най-сетне изпълни нареждането ми, при това е готовност. После с колана в ръка отиде до масата, взе си втория пищов, върна го в кобура и пак си сложи колана. Не го закачих; И чак тогава той забеляза доктор Веривджър, скупчен на пода до стената. Зацъка загрижено, прекоси бързо стаята, влезе в банята и донесе стъклена кана с вода. Изсипа я всичката върху главата на доктора. Той се задави и се обърна на другата си страна. После изстена. После се хвана за ченето. После взе да се надига. Ърл му помогна да стане.

— Извинете ме, докторе. Ударил съм ви, без да видя кой е насреща ми.

— Добре, добре, няма нищо счупено — махна с ръка докторът. — Докарай колата, Ърл. И не забравяй ключа за катинара.

— Колата, да я докарам, да, добре. Веднага. Ключа за катинара. Разбрах. Тръгвам, докторе.

И той излезе от стаята, като си подовиркваше. Уейд беше приседнал на крайчеца на леглото и имаше доста немощен вид.

— Вие ли сте детективът, за когото спомена докторът? Как ме открихте?

— Като задавах въпроси на хора, дето разбират от тези работи. Ако искате да се приберете у дома, почнете да се обличате.

Доктор Веривджър се беше облегнал на стената и си разтриваше ченето.

— Аз ще му помогна — обади се той с надебелял глас. — Цял живот помагам на хората и за благодарност получавам крошета в зъбите.

— Представям си какво ви е — отвърнах. Излязох и ги оставих да се обличат.