Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (6)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Long Goodbye, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър
ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ
Превод от английски Жечка Георгиева, 1983
Редактор Людмила Харманджиева
Художник Николай Пекарев
Художествен редактор Христо Жаблянов
Технически редактор Маргарита Воденичарова
Коректор Емилия Кожухарова
Американска. Първо издание, ЛГ VI.
9С360/2241Г
Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83
Дадена за набор на 27.IX.1982 година.
Подписана за печат на 3.I.1983 година
Излязла от печат на 13.II.1983 година.
Поръчка 139. Формат 84×108/32.
Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.
Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Благоев“
София, 1983
RAYMOND CHANDLER
The Long Goodbye
Ballantine Books, New York, 1972
Издание:
Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец
Романи
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985
Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева
Редактор: Елена Матева
Художник: Николай Пекарев
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Елена Млечевска
Коректор: Галя Луцова
Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.
Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.
Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.
Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София
Ч–820
Raymond Chandler
The Long Goodbye
Ballantine Books, New York, 1972
The High Window
Ballantine Books, New York, 1973
© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985
История
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).
Дългото сбогуване | |
The Long Goodbye | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1953 г. Великобритания |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | По-малката сестра (1949) |
Следваща | Плейбек (1958) |
ISBN | ISBN 9544260145 |
Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.
В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.
В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс
През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]
Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.
Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]
Бележки
- ↑ Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
- ↑ Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010
Външни препратки
- WRITING THE LONG GOODBYE Архив на оригинала от 2012-03-13 в Wayback Machine.
- „Дългото сбогуване (1973)“ в Internet Movie Database
|
51
Сюъл Ендикът ме осведоми по телефона, че работел до късно и нямал нищо против да се отбия при него към седем и половина вечерта.
Кабинетът му беше ъглов, със син мокет, махагоново бюро с дърворезба по ъглите, очевидно старо и много ценно, обичайните библиотечни шкафове със стъклени витрини, с подредени в тях правни книги с бозови корици. По стените бяха окачени обичайните шаржове от Спай на знаменити английски съдии, а на южната стена висеше само голям портрет на съдията Оливър Уендър Холмз. Столът на Ендикът беше тапициран с черна кожа на баклавички. Съвсем наблизо, подръка, имаше шкаф, натъпкан с книжа.
Беше без сако и имаше уморен вид, но лицето му и без това винаги изглеждаше уморено. Пушеше една от блудкавите си цигари. Част от пепелта беше паднала по разхлабената му вратовръзка. Правата му черна коса беше разпиляна и му падаше в очите.
След като седнах, той мълчаливо се вторачи в мен. После каза:
— Голям инат сте, не съм срещал втори като вас. Нима продължавате да ровите из онази каша?
— Има едно-две неща, които ме смущават. Сега мога ли да очаквам отговор на въпроса си, дали ме посетихте в пандиза от името на Харлан Потър?
Той кимна. Докоснах леко бузата си. Раните бяха зараснали и подутината се беше разнесла, но изглежда, че един от ударите ми беше засегнал някакъв нерв. Все още усещах част от бузата си като схваната. Непрекъснато, без да се усещам, я опипвах с ръка. С течение на времето щеше да мине от само себе си.
— И че по време на пътуването си в Отатоклан сте бил временно упълномощен като представител на прокуратурата?
— Да, но престанете да ги говорите тези неща. За мен връзката с мистър Потър беше от голямо значение. Може би съм си придал излишна важност.
— Нима вече не е?
Той поклати глава.
— Не, той си урежда юридическите въпроси чрез адвокатските фирми в Сан Франциско, Ню Йорк и Вашингтон.
— Предполагам, че страшно ме мрази — ако изобщо си спомня за мен.
Ендикът се усмихна.
— Колкото и да е странно, той за всичко обвинява зет си, доктор Лоринг. Човек като Харлан Потър трябва да обвинява някого. Няма начин той самият да има вина. Според него, ако Лоринг не бил давал на мисиз Уейд опасни наркотици, нищо нямало да се случи.
— Греши. Вие нали видяхте тялото на Тери Ленъкс в Отатоклан?
— Видях го. В задната стаичка на една дърводелска работилничка. Нямаха дори морга. Дърводелецът тъкмо правеше ковчега. Тялото беше ледено-студено. Видях раната в слепоочието. Няма никакво съмнение, че беше той, ако в това именно се съмнявате.
— Не, мистър Ендикът, не съм се съмнявал в това, защото с лице като неговото трудно може да стане грешка. Макар че е бил леко дегизиран, нали?
— Лицето и ръцете бяха потъмнени, а косата беше боядисана черна. Но белезите все така си личаха. Пък и отпечатъците от пръстите много лесно ги сравнихме с оставените в къщата му.
— Какво ще кажете за полицията в Отатоклан?
— Примитивна. Шефът им е полуграмотен. Но знаеше как се снемат отпечатъци от пръсти и всичко останало. Времето беше горещо, дори прекалено. — Той се намръщи, извади цигарата от устата си и я хвърли небрежно в олромен базалтов пепелник. — Трябваше да донесат лед от хотела. И то много. Никакво балсамиране. Всякакво бавене беше недопустимо.
— Говорите ли испански, мистър Ендикът?
— Само няколко думи. Управителят на хотела ми превеждаше. — Ендикът се усмихна. — Голямо конте и тарикат. Имаше вид на мошеник, но беше много учтив и услужлив. За нула време приключихме с цялата работа.
— Получих писмо от Тери. Предполагам, че мистър Потър знае за него, защото споменах пред дъщеря му, мисиз Лоринг. Даже й го показах. Вътре имаше портрет на Мадисън.
— Какво имаше?
— Банкнота от пет хиляди долара.
Той повдигна вежди.
— Брей! Е, можел е да си го позволи. Жена му, като се оженили втория път, му броила на ръка четвърт милион. Имам сведения, че е възнамерявал, така или иначе, да се прехвърли да живее в Мексико — независимо от случилото се. Какво е станало с парите, нямам представа. По този въпрос не бях осведомен.
— Ето го писмото, мистър Ендикът, ако желаете да го прочетете.
Извадих го и му го подадох. Той внимателно го изчете, така както адвокатите четат всичко — от край до край. После го сложи на бюрото, облегна се назад и се загледа в празното пространство.
— Прилича ми на литературно есе — тихо се обади след малко. — Чудя се защо го е направил.
— Защо се самоуби, защо остави признание или защо ми е написал това писмо?
— Защо призна и се самоуби, разбира се — рязко поясни той. — Писмото с ясно. Но поне сте получили добро възнаграждение за всичко, което направихте за него — включително и след това.
— Смущава ме моментът с пощенската кутия. Нали пише, че на улицата под прозореца му имало пощенска кутия и келнерът от хотела щял да вдигне писмото, преди да го пусне — за да можел Тери да се увери, че е пуснато.
Очите на Ендикът изведнъж придобиха сънлив вид.
— Е, та? — попита безразлично. Извади от квадратна кутия още една от своите цигари с филтър. Аз се пресегнах със запалката през бюрото.
— Ами в градче като Отатоклан едва ли има пощенска кутия — поясних аз.
— Продължавайте.
— В първия момент това ми убягна от вниманието. Но после проучих що за място е. Най-обикновено селце. Десет-дванайсет хиляди жители. Една улица, и то наполовина павирана. Шефът на полицията използува за служебна кола един „Форд“ от най-първите модели. Пощата се намира на единия край на помещението, където е магазинът. Има хотел, едно-две кафенета. Пътищата са в окаяно състояние, но имат съвсем малко летище, защото в планините наоколо гъмжи от дивеч и пристигат много ловци. Та единственият що-годе удобен начин да се стигне дотам е но въздуха.
— Продължавайте, за ловуването там ми е известно.
— Та значи на улицата имало пощенска кутия? Както и хиподрум, игрища за голф, тенис-кортове, парк с фонтани и естради за оркестъра?
— Значи е сбъркал — студено ме сряза Ендикът. — Може да му е заприличало на пощенска кутия — ако е било например кошче за отпадъци.
Станах. Взех си писмото, сгънах го и го прибрах в джоба си.
— Кошче за боклук, казвате? Сигурно това е било. Боядисано в цветовете на мексиканското знаме — зелено, бяло и червено — и отгоре е пишело с едри букви — ПАЗЕТЕ ЧИСТ СВОЯ ГРАД. На испански, разбира се. А наблизо са се излежавали седем крастави кучета.
— Стига остроумия, Марлоу.
— Извинявайте, ако е проличало колко съм интелигентен. И още нещо, което вече изтъкнах пред Ранди Стар. Как е станало, че писмото изобщо е било пуснато по пощата? Ако се съди по съдържанието, всичко е било предварително уредено. Значи някой му е казал за пощенската кутия. Тоест някой е излъгал. И някой въпреки всичко е пуснал писмо с пет хилядарки вътре. Любопитно, не ви ли се струва? Той изпусна дим от устата си и старателно го проследи с поглед как се вие из въздуха.
— И какво е заключението ви — и защо сте се обадили на Стар?
— Стар и едно лайно на име Менендес, което за момента не е сред нас, са били заедно с Тери в английската армия и се сприятелили. В някои отношения не са редовни граждани — бих казал даже във всяко едно отношение, — но все още са запазили дълбоко в себе си някакво чувство за лично достойнство. Поради очевидни причини тук, в Лос Анджилиз, историята беше старателно потулена. Но и в Отатоклан е имало потулване по съвсем други причини.
— Та какво е заключението ви? — отново попита той доста по-остро.
— А вашето?
Ендикът не ми отговори. Така че му благодарих за времето, което ми отдели, и си тръгнах.
Лицето му беше намръщено, като отварях вратата, но реших, че това е признак на искрена озадаченост. А може да се е опитвал да си припомни как е изглеждала улицата пред хотела и дали е имало пощенска кутия.
Пуснах още едно колелце в действие и това беше. Но то се въртя цял месец, преди да се задвижи машината.
И тогава, един петък сутринта, заварих в чакалнята пред кабинета си някакъв непознат. Беше елегантен мексиканец или просто латиноамериканец. Седеше до прозореца и пушеше кафява цигара с много силен аромат. Беше висок, строен и много елегантен, със спретнати черни мустаци и черна коса, малко по-дълга, отколкото се носи у нас, и светлобежов костюм от някаква рехава материя. На очите си имаше зелени слънчеви очила. Като ме видя, учтиво стана от стола.
— Сеньор Марлоу?
— На вашите услуги.
Той ми подаде сгънат лист хартия. — Un aviso de parte del Senor Starr en Las Vegas, senor. Habla Usted espanol?[1]
— Да, ако не говорите бързо. Но предпочитам на английски.
— Тогава на английски. За мен това е без значение.
Взех листчето и го разгънах.
„Представям ви Сиско Майоранос, мой добър приятел. Струва ми се, че има какво да ви разкаже. С.“
— Да влезем вътре, сеньор Майоранос.
Отворих вратата и му направих път да мине. Като мина покрай мен, ме лъхна на парфюм. И веждите му бяха ужасно изискани. Но изглежда, че не беше чак толкова изискан, колкото изглеждаше, защото и на двете му бузи имаше белези от удари с нож.