Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (32)

32

Такава къща не бях виждал. Голяма сива кутия на три етажа, с мансарден покрив, много стръмен и начупен от двайсет-трийсет двойни капандури с безброй орнаменти като на сватбена торта. Входът беше украсен е двойни каменни колони, но върхът на всичко беше външната вита стълба с каменен парапет, увенчана с наблюдателница, от която сигурно се виждаше цялото езеро.

Дворът беше павиран с камъни. Онова, което може би липсваше на къщата, бе половинкилометрова алея за коли с шпалир от тополи, парк с елени, цветна градина, обширна ливада на тераси, няколко-стотин рози пред прозореца на библиотеката и безкраен зелен изглед от всеки прозорец, завършващ с гора, тишина и спокойна празнота. Това, което имаше, бе едно оградено с каменна стена имение от около шест-седем декара, което е много за нашия пренаселен край. От двете страни на алеята се зеленееха кипариси, подкастрени в кръгла форма. Наоколо имаше безброй декоративни дървета и храсти, които хич не ми приличаха на калифорнийски. Явна вносна стока. Архитектът очевидно се бе опитал да вмъкне в нашите скалисти планини парче от атлантическото крайбрежие. Много се бе старал, но без особен успех.

Възрастният негър шофьор Еймъс спря плавно „Кадилака“ през колонадата на входа, изскочи, заобиколи и отвори вратата на мисиз Лоринг. Изпреварих го и му помогнах да държи вратата. Откак бяхме потеглили, тя почти не бе отворила уста. Имаше изморен и притеснен вид. Може би я подтискаше това идиотско произведение на архитектурата. При вида му и най-големият веселяк би посърнал.

— Кой го е сътворил това? И на кого е имал зъб?

Тя най-сетне се усмихна.

— За пръв път ли го виждате?

— Никога не съм прониквал толкова навътре в Айдъл Вали.

Тя ме поведе към отсрещната страна на алеята и посочи нагоре.

— Човекът, който го построил, скочил от онази наблюдателница и се строполил на мястото, където стоите в момента. Бил е френски граф на име Ла Турел и за разлика от повечето френски графове бил много богат. Оженил се за Рамона Десбъро, а тя също не е била гола и боса. По времето на немите филми е печелела по трийсет хиляди на седмица. Ла Турел построил къщата за тяхното семейно гнездо. Това е миниатюрно копие на замъка Блоа. Сигурно го знаете.

— Като петте си пръста. Сега си спомням. Беше голяма сензация на времето. Тя го остави и той се самоуби. Имаше и някакво много странно завещание, нали?

Тя кимна.

— Оставил на жена си няколко милиона, колкото за трамвайни билети, а останалите поставил под попечителство. Имотът трябвало да запази вида си, нищо да не се променя, всяка вечер тържествено да се нарежда голямата маса в столовата и никой да не се допуска в имението освен слугите и адвокатите. Завещанието било оспорвано, естествено. В крайна сметка поорязали земите и когато се омъжих за доктор Лоринг, татко ми подари имението за сватбата. Трябва да е дал цяло състояние, за да го направи обитаемо. Мразя го. Винаги съм го мразила.

— Че кой ви задължава да живеете тук? Тя сви уморено рамене.

— Трябва, поне част от времето. Редно е едната дъщеря да му покаже, някакви признаци на улегналост. Пък и на доктор Лоринг му харесва.

— Това не ме учудва. Човек, способен да направи онази сцена в Уейдови, сигурно носи черна вратовръзка дори когато е по пижама.

Тя повдигна вежди.

— О, благодаря ви за интереса, който проявихте, мистър Марлоу. Но смятам, че достатъчно вече се каза по въпроса. Хайде да влизаме. Баща ми мрази да го карат да чака.

Отново прекосихме алеята, изкачихме се по каменните стъпала и едното крило на голямата двойна врата безшумно се отвори. Някакъв скъпо платен и високомерен тип се отдръпна настрани, за да ни направи място да минем. Входното антре беше по-просторно от целия ми апартамент. Подът бе мозаечен, а прозорците в дъното бяха рисувани. Ако през тях проникваше светлина, може би щях да видя какво друго имаше в антрето. Минахме през още една двойна врата, цялата в дърворезба, и влязохме в мрачна стая, дълга не по-малко от двайсет метра. Вътре мълчаливо чакаше някакъв мъж, който ни изгледа студено.

— Закъснях ли, татко? — попита припряно мисиз Лоринг. — Това е мистър Филип Марлоу. Мистър Харлан Потър.

Мъжът само ме погледна и мръдна ченето си надолу с около един сантиметър.

— Позвъни да донесат чай — нареди той. — Седнете, мистър Марлоу.

Седнах и го загледах. И той ме загледа, както ентомолог разглежда бръмбар. Никой нищо не каза. До внасянето на чая цареше пълна тишина. Поставиха го на китайската масичка върху огромен сребърен поднос. Линда седна и започна да го налива в чашите.

— Две, чаши — обади се Харлан Потър. — Ти. Линда, ще пиеш твоя чай в друга стая.

— Да, татко. Как предпочитате чая си, мистър Марлоу?

— Няма значение.

Гласът ми сякаш отекна в далечната стена и ми прозвуча малък и самотен.

Тя подаде по една чаша първо на стария, после на мен. След което безмълвно стана и излезе от стаята. Гледах подире й. Сръбнах си от чая и извадих една цигара.

— Ще ви помоля да не пушите. Страдам от астма.

Върнах цигарата обратно в пакета. Загледах го изучаващо. Не знам как трябва да изглежда един притежател на сто милиона, но той нямаше вид на човек, който се радва на живота. Беше огромен, не по-нисък от метър и деветдесет и два и със съответното телосложение. Сивият му костюм беше без подплънки. Раменете му не се нуждаеха от подобно нещо. Освен това носеше бяла риза и тъмна връзка, а от малкото му джобче не се показваше носна кърпичка. Вместо нея се подаваше калъфка за очила, черна като обувките му. Косата му също беше черна, без нито един бял косъм, сресана на една страна. Заподозрях го, че под нея черепът му бе гол. Веждите му бяха гъсти и черни. Гласът му сякаш идваше отдалече. Пиеше чая, сякаш го беше гнус.

— Ще спестим време, мистър Марлоу, ако направо ви изложа становището си. Имам подозрението, че се бъркате в моите работи. Ако това се окаже така, възнамерявам да му сложа край.

— Не съм достатъчно в течение на работите ви, за да се бъркам в тях, мистър Потър.

— Не съм съгласен с вас.

Той отпи още от чая и бутна чашата настрана. Облегна се във фотьойла и ме разглоби на съставните ми части с проницателните си сиви очи.

— Аз, естествено, знам всичко за вас. И как си печелите препитанието — ако изобщо го печелите, — и как сте се забъркали с Тери Ленъкс. Докладвано ми беше, че сте му помогнали да се измъкне от страната, че храните съмнения относно вината му и че междувременно сте влезли във връзка с един човек, когото покойната ми дъщеря е познавала. С каква цел, не можаха да ми обяснят. Това вие ще ми обясните.

— Ако въпросният човек има име, кажете ми го. Той се подсмихна, но не както ако ме бе харесал.

— Уейд. Роджър Уейд. Писател, доколкото разбрах, на доста непристойни романи, които никога не бих прочел. Научих също, че бил опасен алкохолик. Може би именно това ви е подсказало невероятната идея.

— Може би ще ми позволите да имам някои идеи, мистър Потър? Те, естествено, не са нищо особено, но аз друго си нямам. Първо, не вярвам, че Тери е убил жена си, поради начина, по който е било извършено убийството, и защото не мисля, че беше такъв човек. Второ. Не съм се свързвал с Уейд. Помолиха ме да живея известно време в къщата му и да се грижа да не пие до завършването на книгата. Трето, ако той е опасен алкохолик, то с нищо не го е показал в мое присъствие. Четвърто. Първият ми контакт с него бе осъществен по искане на нюйоркския му издател и тогава нямах представа, че изобщо е познавал дъщеря ви. Пето, отказах да се заема с тази работа, но мисиз Уейд ме помоли да открия съпруга й, който беше някъде на лечение. Намерих го и го върнах у дома му.

— Много сте педантичен — сухо забеляза той.

— И още не съм свършил. Шесто, вие или някой друг по ваше нареждане изпрати един адвокат на име Сюъл Ендикът да ме измъкне от затвора. Той не ми каза кой го изпраща, но нямаше кой друг да бъде. Когато излязох от затвора, един гангстер на име Менди Менендес дойде да ме сплаши и ме предупреди да не си пъхам носа в тази работа, разказа ми някаква неправдоподобна история за това, как Тери му спасил живота — на него и на един собственик на казино в Лас Вегас на име Ранди Стар. Историята може и да е вярна. Менендес се направи на много обиден, задето Тери не се обърнал към него за помощ при бягството си в Мексико, а помолил едно нищожество като мен. Той, Менендес, можел да свърши тази работа само като си помръднел малкия пръст, при това много по-добре.

— Надявам се — подхвърли Харлан Потър с хладна усмивка, — не сте останали с впечатлението, че мистър Менендес и мистър Стар са мои познати.

— Откъде да знам, мистър Потър? Човек не може да спечели пари като вашите по някой от известните ми начини. След това бях предупреден от вашата дъщеря, мисиз Лоринг, да не газя тревата на съдилищата. Срещнахме се случайно в един бар и се заприказвахме, защото и двамата пиехме „гимлети“ — любимия коктейл на Тери, който е нещо необичайно за този край. Не знаех коя е, докато тя самата не ми каза. Споделих с нея някои свои мисли по повод на историята с Тери и тя ми намекна, че ме очаква кратка и злополучна кариера, ако имам неблагоразумието да ви ядосам. Вие ядосан ли сте, мистър Потър?

— Когато се ядосам — студено ми отвърна той, — няма да има нужда да ме питате. Защото няма да има съмнение по въпроса.

— Така си и помислих. Аз общо взето, отдавна очаквам появата на наемните убийци, но те още не са дали признак на живот. Полицаите също не са ме безпокоили напоследък. А можеха. Можеха да ми дадат да се разбера. Изглежда, че единственото, което искахте, мистър Потър, бе да не се вдига шум. Затова какво именно съм сторил, че сте се разтревожили толкова?

Той се ухили. Малко кисело, но все пак се ухили. Сплете дългите си жълти пръсти, кръстоса крак върху крак и се облегна удобно назад.

— Доста интересен разказ, мистър Марлоу. А сега вие ще ме изслушате. Познахте, като казахте, че единственото, което искам, е да няма шум. Напълно възможно е връзката ви с Уейдови да е най-случайна. Нека си остане такава. Аз съм глава на семейство във времена, когато това вече почти нищо не значи. Голямата ми дъщеря се омъжи за един надут пуяк от Бостън, другата сключи няколко идиотски брака, последния от тях с един приятен бедняк, който й позволяваше да живее безцелно и безпътно, докато внезапно и без никаква смислена причина него го прихванаха и я уби. Вие не вярвате в това поради зверския начин, по който го е извършил. Грешите. Първо я застрелял с автоматичен „Маузер“ — същия пистолет, който взел със себе си в Мексико. И след като я застрелва, прави всичко останало, за да замаскира раната от куршума. Признавам, че е направо зверство, но не забравяйте, че се е бил на фронта, бил е тежко ранен, много е страдал и се е нагледал на чужди страдания. Може да не е искал да я убие. Може да са се сбили, защото пистолетът принадлежеше на дъщеря ми. Беше малък, но много мощен. Куршумът е минал през главата и се е забил в стената зад пердето. Не го откриха веднага, затова този факт не е известен. А сега нека обсъдим положението. — Той млъкна и ме погледна. — Толкова ли ви се пуши?

— Извинете, мистър Потър. Съвсем механично съм я извадил. По силата на навика. — За втори път прибрах цигарата обратно в пакета.

— Значи Тери току-що е убил жена си. От ограничената полицейска гледна точка за това има достатъчно основания. Но в съда би имал и чудесна защита — пистолетът е бил в ръцете й и той се опитал да й го отнеме, не успял и тя сама се застреляла. Един добър адвокат би могъл да използува това чудесно. Сигурно щяха да го оправдаят. Ако ми се беше обадил тогава, щях да му помогна. Но след като превърна убийството в такава зверщина, за да прикрие следите от куршума, той си отряза този път. Затова се е наложило да бяга, но също го прави много неумело.

— Така е, мистър Потър, но първо ви се е обадил в Пасадина. Знам го от него.

Големият мъж кимна.

— Казах му да изчезва и че ще видя какво мога да направя въпреки всичко. Не исках да ми казва къде отива. Налагаше се. Аз не мога да укривам престъпник.

— Звучи добре, мистър Потър.

— Правилно ли долавям саркастичната нотка? Впрочем какво значение има. След като научих подробностите, нищо не можех да направя. Не можех да допусна дело по подобно убийство. Искрено казано, зарадвах се, като разбрах, че се е застрелял в Мексико и оставил пълни признания.

— Разбирам ви, мистър Потър.

Той помръдна сърдито вежди.

— Внимавайте, млади човече. Не обичам иронията. Разбирате ли сега защо не мога да допусна каквото и да било по-нататъшно разследване от когото и да било? И защо използувах всичкото си влияние проведеното разследване да бъде възможно най-кратко и възможно най-безшумно?

— Разбира се — ако сте убеден, че той е убиецът.

— Естествено, че е той. Доколко предумишлено, това е вече друг въпрос. Но аз не обичам да бъда на показ пред обществото и нямам намерение да бъда. Винаги съм правил всичко възможно да избягна какъвто и да било шум около името си. Аз имам силно влияние, но не злоупотребявам с него. Главният прокурор на окръга Лос Анджилиз е амбициозен мъж, достатъчно разумен да не рискува кариерата си заради моментната слава. Виждам една лоша искрица в очите ви, Марлоу. Изгасете я. Ние се наслаждаваме на така наречената демокрация — управление на по-голямата част от народа. Прекрасен идеал, ако можеше да се осъществи. Хората избират, но кандидатурите се издигат от партийните машини, а за да се задействуват те, са нужни много пари. Някой трябва да им ги даде и този някой независимо дали е индивид, финансова групировка профсъюз, или нещо друго, очаква в отплата някакво внимание. Това, което аз и хората като мен очакват, е да ни оставят да си живеем живота в прилично уединение. Аз съм собственик на вестници, но не ги обичам. За мен те са една постоянна заплаха за личното ни уединение, колкото ни е останало. Неспирният им вой за свобода на печата означава, с няколко достойни изключения, свобода да ни пробутват скандали, престъпления, секс, сензации, омраза, намеци, политическа и финансова пропаганда, Вестникът е бизнес, който печели чрез приходи от рекламите. Той зависи от тиража, а вие знаете тиражът от какво зависи.

Станах и заобиколих стола си. Той ме наблюдаваше с хладно внимание. Пак седнах. Имах нужда от малко късмет. Божичко, имах нужда от страшно много късмет.

— Добре, мистър Потър, какво следва от всичко това?

Но той не ме чу. Мръщеше се на собствените си мисли.

— Има нещо много особено в парите — продължи Харлан Потър. — Когато са в големи количества, те живеят свой собствен живот, дори имат собствена съвест. Човекът винаги е бил продажно животно. Нарастването на населението, огромните разходи по време на войните, непрекъснатият натиск, упражняван чрез данъците — всичко това го прави още по-продажен. Средният гражданин е уморен и уплашен, а уплашеният уморен човек не може да си позволи да има идеали. Той трябва да осигурява храна на семейството си. В наши дни наблюдаваме шокиращо спадане на обществения и личния морал. Не можете да искате качество от хора, чийто живот е подчинен на липсата на качество. Не може да има качество в масовото производство. Не се и стремим към него, защото качествените стоки са прекалено дълготрайни. Затова го заместваме с модата, която е търговска хитрост, целяща изкуствено остаряване. Масовото производство не би могло да пласира стоките си идната година, ако тазгодишната продукция не стане старомодна. Ние имаме най-белите кухни и най-блестящите бани в целия свят. Но в прекрасната си бяла кухня американската домакиня не може да сготви свястно ядене, а прекрасната блестяща баня е по-скоро склад за дезодоранти, разхлабителни, приспивателни и всякакви измишльотини на козметичната индустрия — този мошенически бизнес, който злоупотребява с доверието на хората. Ние произвеждаме най-красивите опаковки в света, мистър Марлоу. Но стоката вътре е главно боклук.

Той извади една голяма бяла кърпа и си избърса челото. А аз седях с отворена уста и се чудех за какво живее този човек — та той мразеше всичко.

— Тук е прекалено топло за мен — оплака се той. — Свикнал съм на по-прохладен климат. Май почнах да говоря като уводна статия, която е забравила какво в същност е искала да каже.

— Много добре разбрах какво искате да кажете, мистър Потър. Не ви харесва накъде върви светът и затова използувате всичката си власт, за да си оградите едно частно кътче и да живеете в него по възможност както си спомняте, че се е живеело преди около петдесет години, преди ерата на масовото производство. Имате сто милиона долара и единственото, което сте си купили с тях, е хронически лошо настроение.

Той хвана носната си кърпичка за двата противоположни края, опъна я, после я смачка на топка и я прибра в джоба си.

— Е, и? — попита кратко.

— Ами това е, друго няма. В същност вас не ви интересува кой е убил дъщеря ви. Вие отдавна сте я били отписали като разхайтена. На вас не ви пука дори, ако Тери Ленъкс не я е убил и убиецът се разхожда на свобода. Не искате да бъде хванат, защото това ще раздуха наново скандала, ще трябва да има дело и неговият адвокат ще вдигне уединението ви във въздуха. Освен, разбира се, ако и той не се окаже достатъчно услужлив да се самоубие, преди изобщо да има дело. За предпочитане в Таити или Гватемала, или най-добре насред Сахара. Където и да е, стига на окръжния съд да не му се дават пари да праща човек, който да провери какво в същност е станало.

Внезапно той се усмихна — широка ръбеста усмивка, изпълнена с доста голяма доза дружелюбие. — Какво искате от мен, мистър Марлоу?

— Ако имате пред вид пари, нищо. Не съм искал да идвам тук — мен ме докараха. Казах ви истината за това, как се запознах с Роджър Уейд. Той действително е познавал дъщеря ви и е имал една-две необуздани прояви, макар че аз лично не съм бил свидетел на нишо такова. Снощи направи опит да се застреля. Мъчи го комплекс за голяма вина. Ако случайно търсех кого да заподозра, бих се спрял на него. Знам, че е един от многото, но все пак единственият, когото познавам.

Харлан Потър се надигна и прав се оказа наистина огромен. И суров. Приближи се и застана до мен.

— Едно телефонно обаждане, мистър Марлоу, и ще загубите разрешителното си. Не ми се пречкайте. Няма да допусна такова нещо.

— Две телефонни обаждания — и ще целуна канавката без задната част на главата си.

Той се изсмя грубо.

— Аз не работя по този начин. Но предполагам, че във вашия бранш всички така разсъждавате. Отделих ви прекалено много време. Ще звънна на иконома да ви изпрати.

— Не е необходимо — отвърнах и също станах. — Предупреждението ви е ясно. Благодаря ви за времето, което ми отделихте.

Той протегна ръка.

— Благодаря ви, че дойдохте. Мисля, че сте честен човек. Но не ставайте герой, млади човече. Нищо няма да спечелите.

Той стисна ръката ми като с гаечен ключ. Този път ми се усмихна благодушно. Нали беше мистър Голяма клечка, винаги отгоре, цар на всяко положение.

— В близките дни може да ми се удаде възможност да ви подхвърля малко работа. И не мислете, че купувам политици или служители на закона. Не ми е нужно. Довиждане, мистър Марлоу. И пак ви благодаря, че дойдохте.

Изпрати ме с поглед от стаята. Тъкмо хванах дръжката на входната врата, и от някаква сянка в дъното се материализира Линда Лоринг.

— Е — тихо попита тя, — как мина срещата с татко?

— Чудесно. Разясни ми какво представлява цивилизацията. В смисъл — как му изглежда на него. Смята да я остави на мира още известно време. Но тя трябва много да внимава да не пречи на личния му живот, в противен случай ще се обади на дядо господ и ще анулира поръчката.

— Не, вие сте безнадежден — въздъхна тя.

— Аз? Аз да съм безнадежден? Скъпа моя, погледнете баща си. В сравнение с него съм направо синеоко бебе с нова дрънкалка.

Излязох, а Еймъс вече ме чакаше с „Кадилака“. Закара ме обратно в Холивуд. Предложих му един долар, но той ми отказа. Тогава предложих да му купя стихосбирката на Т. С. Елиът. Каза, че я имал.