Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (29)

29

Откъм балкона се виждаха две отворени и осветени врати: на Айлийн и неговата. Нейната стая беше празна. От неговата се дочуваше шум от боричкане и аз с един скок се озовах там. Тя беше приведена над него и се опитваше да го надвие. Черен пистолет се стрелна във въздуха, две ръце — голяма мъжка и малка женска — го държаха едновременно, но не за дръжката. Роджър седеше в леглото приведен напред и дърпаше пистолета към себе си. Тя беше в светлосин халат, от тези на баклавички; косата й бе паднала върху лицето и ето че вече държеше пистолета с две ръце и със силно дръпване го измъкна от ръцете му. Изненадах се, че в нея може да се крие толкова сила, колкото и да беше той изтощен. Роджър се отметна рязко с изцъклени очи и забързано дишане, а тя отстъпи назад и се блъсна в мен.

Остана така, облегната на мен, стиснала пистолета с две ръце до гърдите си. Тресеше се от задъхани ридания. Аз се пресегнах през нея и хванах пистолета.

Тя се обърна, сякаш едва разбра, че съм до нея. Очите й се разтвориха широко и тялото й се отпусна. Остави ме да й отнема пистолета. Беше тежко, неудобно оръжие, марка „Уебли“, автоматичен, без ударник. Дулото беше топло. Хванах я с една ръка, пуснах пистолета в джоба си и погледнах към него. Никой от нас не проговори.

После Уейд отвори очи и познатата уморена усмивка се появи на устните му.

— Няма ранени — промърмори той. — Случаен изстрел в тавана.

Усетих как тялото й се напряга. В следващия миг се отдръпна. Очите й бяха фокусирани, ясни.

— Роджър — гласът й беше болезнен шепот. — Защо си такъв?

Той я погледна тъпо, облиза устните си и нищо не каза. Тя се облегна на тоалетката. Ръката й механично се вдигна и отметна косите от лицето. Потрепера цялата, от главата до петите, после поклати глава.

— Роджър — прошепна отново. — Горкият Роджър. Горкият, нещастен Роджър.

Сега той гледаше право нагоре, в тавана.

— Имах кошмар — промълви бавно. — Някой с нож в ръка се бе надвесил над леглото ми. Не знам кой. Приличаше ми на Канди. Но няма начин да е бил той.

— Разбира се, че не, мили — нежно го успокои тя. Отдръпна се от тоалетката и седна на ръба на леглото. Пресегна се и почна да го гали по челото. — Канди отдавна спи. Пък и за какво му е нож?

— Нали е мексиканец. Те всички носят ножове — отговори й той със същия безличен, сякаш далечен глас. — Много си падат по ножовете. И хич не си пада по мен.

— Никой не си пада по теб — грубо се намесих аз.

Тя бързо се обърна към мен.

— Моля ви, не говорете така. Откъде да знае? Сънувал е…

— Къде беше пистолетът? — изръмжах й аз, без да му обръщам внимание.

— В нощното шкафче. В чекмеджето.

Уейд обърна глава и срещна погледа ми. В чекмеджето нямаше никакъв пистолет и той знаеше, че аз знам. Там се въргаляха хапчета и някои други дреболии, но пистолет не бе имало.

— Или под възглавницата — добави той. — Не съм много сигурен. Стрелях веднъж… — Роджър повдигна натежала ръка и посочи — ей там, горе.

Вдигнах поглед. В мазилката на тавана наистина имаше дупка. Отместих се, за да я видя по-добре. Да. Приличаше на дупка от куршум. Изстрелян от пистолет като този, той би пронизал тавана и би се забил някъде в горния кат. Върнах се при леглото му и го загледах сърдито.

— Не е вярно. Искал си да се застреляш. Никакви кошмари не си сънувал. Плувал си в морето на самосъжалението. Нито в чекмеджето, нито под възглавницата имаше пистолет. Станал си, взел си го, пак си легнал и си се приготвил да си теглиш куршума. Само че не ти е стискало. Стрелял си напосоки и жена ти веднага е дотърчала — което си и целял. Просто да те съжалят и да ти съчувствуват. Нищо друго. И боричкането беше в по-голямата си част представление. Тя не би могла да ти отнеме пистолета, ако ти не си искал да ти го вземе.

— Лошо ми е. Но може и да си прав. Какво значение има?

— Значението е следното. Ще те затворят в психиатрична болница и, вярвай ми, персоналът там не е по-състрадателен от каторжнически конвой.

Айлийн рязко се изправи.

— Престанете — сряза ме тя. — Той наистина е болен и вие много добре го знаете.

— Той иска да е болен. Само му напомням какво може да му струва.

— Сега не е моментът да му го казвате.

— Вървете си в стаята. Сините й очи замятаха мълнии.

— Как смеете…

— Вървете си в стаята. Освен ако не искате да се обадя в полицията. Такива неща трябва да се съобщават.

Той се ухили.

— Ами да, обади се в полицията. Колкото се обади за Тери Ленъкс.

Не обърнах внимание на думите му. Продължих да я гледам. Имаше изморен вид — крехка и безкрайно красива. Светкавичният ми яд бе преминал. Протегнах ръка и я докоснах.

— Хайде, няма нищо. Той няма да прави повече опити. Вървете и си легнете.

Айлийн го изгледа продължително и излезе от стаята. Приседнах на крайчеца на леглото, където бе седяла тя.

— Искаш ли още едно хапче?

— Не, благодаря. Няма значение дали ще заспя. Вече ми е много по-добре.

— Познах ли за изстрела? Нали беше театър?

— Донякъде. — Той извърна глава. — Мисля, че малко прекалих.

— Никой не може да ти попречи да се самоубиеш, ако наистина го искаш. Знам това със сигурност. Както и ти.

— Да. — Той продължаваше да лежи с обърната на другата страна глава. — Направи ли каквото те помолих… листовете в пишещата машина?

— Да. Изненадан съм, че помниш. Писал си големи глупости. Интересна работа — напечатано е без грешка.

— Винаги пиша така — пиян или трезв, — поне до един момент.

— Не се страхувай от Канди. Грешиш, че не те харесва. И не е вярно, че никой не те харесва. Казах го само за да ядосам Айлийн.

— Защо?

— Защото вече припадна веднъж тази нощ. Той леко поклати глава.

— Айлийн никога не припада.

— Значи се е престорила. И това не му хареса.

— Какво искаш, да кажеш с думите, че един добър човек е умрял заради теб? — продължих аз.

Той се намръщи и се замисли.

— Глупости. Нали ти казах, че сънувах…

— Говоря за написаното.

Сега вече Уейд ме погледна, като бавно обърна главата си, сякаш му тежеше безкрайно.

— И онова е сън.

— Пак те питам, Канди с какво те държи в ръцете си?

— О, я стига. — И той пак склопи очи. Станах да затворя вратата.

— Не можеш да избягаш от всичко, Уейд. Канди може да е изнудвач, от това по-лесно няма. Може дори да го прави много мило — да те харесва и да ти прибира паричките. С какво те държи — някоя жена ли?

— Вярваш на онзи глупак Лоринг — отвърна той със затворени очи.

— Не съвсем. По-скоро си мисля за сестрата — мъртвата.

Беше само налучкване, но, изглежда, попаднах в целта. Уейд разтвори широко очи. На устните му се появи пяна.

— Затова ли си тук? — попита той бавно, шепнешком.

— Много добре знаеш. Бях поканен от теб.

Той взе да си върти главата първо на една страна, после на другата. Въпреки секонала нервите му не бяха в ред. Лицето му се покри с капчици пот.

— Не съм първият любещ съпруг, изневерил на жена си. Я ме остави, дявол да те вземе. Остави ме на мира.

Влязох в банята, взех един пешкир и му избърсах лидето. После му се ухилих подигравателно. Ама съм подлец, втори като мен няма. Чакам жертвата ми да се строполи на земята и тогава почвам да я ритам. Нали е слаб. Не може да ми го върне.

— В един от близките дни ще се върнем на въпроса.

— Не съм луд — промърмори той.

— Само се надяваш, че не си луд.

— Знаеш ли какво изживях…

— Ами то се вижда. Но въпросът е защо. На, вземи. — Извадих още един секонал от чекмеджето и му дадох вода. Той се повдигна на лакът, посегна за чашата и се размина с нея поне с десет сантиметра. Сложих я в ръката му. Успя да отпие и да глътне хапчето. После се отпусна по гръб изтощен, с напълно безстрастно лице. Носът му беше изострен като на мъртвец. Тази нощ нямаше да хвърля никого надолу по стълбите. Най-вероятно никоя нощ изобщо…

Клепачите му натежаха и аз излязох от стаята. Усещах тежестта на пищова до бедрото си — джобът ми бе увиснал. Тръгнах за надолу. Вратата на Айлийн беше отворена. В стаята й беше тъмно, но лунната светлина стигаше, за да различа силуета й, откроен до самата врата. Тя извика нещо, което ми прозвуча като име, но не моето. Направих няколко крачки към нея.

— Не викай — сгълчах я. — Той легна да спи.

— Знаех, че ще се върнеш — нежно ми каза тя. — Макар и след десет години.

Аз се опулих. Единият от нас двамата не беше в ред.

— Затвори вратата — продължи тя със същия галещ глас. — През всичките тези години се пазех за теб.

Обърнах се и затворих вратата. За момента идеята ми допадна. А като се обърнах пак към нея, тя вече бе политнала към мен. Така че я подхванах. Нямаше как. Притисна се силно до мен и косата й докосна лицето ми. Устата й потърси моята за целувка. Цялата трепереше. Устните й се разтвориха и езикът й се стрелна. После ръката й се спусна надолу, тя дръпна нещо, дрехата, която я загръщаше, се разтвори и се оказа, че под нея е гола, както майка я е родила, но далеч не така целомъдрена.

— Отнеси ме до леглото — прошепна тя.

Така и направих. Прегърнах я и докоснах гола кожа, нежна кожа, мека, податлива плът. Вдигнах я и я пренесох на ръце до леглото, после я сложих да легне. Тя обаче продължи да обгръща врата ми с ръце, а от гърлото й излизаха някакви особени свистящи звуци. После взе да се мята и да стене. Това направо ме уби. Почувствувах се като жребец. Усетих, че губя контрол над себе си. Човек не получава такава покана от такава жена много често.

Канди ме избави от това ужасно положение. Чу се слабо изскърцване, обърнах се рязко и видях как дръжката на вратата се помръдна. Освободих се с едно движение от нея и скочих към вратата. Отворих я, изхвърчах навън и зърнах мексиканеца да тича по коридора, а после надолу по стълбите. Някъде по средата спря и ми се захили цинично. После изчезна.

Върнах се и затворих вратата — този път от външната страца. Отвътре жената издаваше някакви странни звуци, но сега ги възприех само като странни звуци. Магията се бе развалила.

Слязох бързо по стълбите, прекосих хола, влязох в кабинета, грабнах бутилката уиски и отпих направо от гърлото. Когато не бях в състояние да гълтам повече, се облегнах задъхан на стената и оставих огнената течност да ме изгаря, докато не усетих, че е стигнала до мозъка ми.

Много време бе минало от вечеря. Много време бе минало от всичко нормално. Уискито ме удари бързо и силно, но аз продължих да се наливам, докато стаята потъна в мъгла, мебелите се разместиха, а светлината на лампата ми заприлича на букет от летни мълнии. В следващия миг лежах безжизнен на коженото канапе и се опитвах да балансирам шишето на гърдите си. То ми се стори празно. Търкулна се и тупна на пода.

И това беше последното, което си спомням.