Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (36)

36

След затварянето на двойната стъклена врата стаята бе станала задушна, а със спускането на щорите — мрачна. Във въздуха се усещаше някаква парлива миризма и тишината беше прекалено тежка. Не бях изминал повече от пет метра, но и това ми беше достатъчно, за да разбера, че на канапето лежеше труп.

Беше обърнат с лице към облегалката, легнал на едната си ръка, а другата бе метнал върху очите си. Между гърдите му и облегалката имаше локва кръв, в която се търкаляше автоматичният „Уебли“. Лицето му бе цялото в кръв.

Наведох се над него и заразглеждах широко отвореното му око и голата безжизнена ръка — през вътрешната й извивка се виждаше подпухналата почерняла дупка в главата, от която още се стичаше кръв.

Оставих го така. Ръката му беше топла, но нямаше съмнение, че бе мъртъв. Огледах се за някаква бележка или писмо. Нищо освен купчината ръкопис на бюрото. Не винаги оставят писма. Пишещата машина беше на поставката си, непокрита. В нея нямаше лист. А иначе всичко изглеждаше напълно нормално. Самоубийците се подготвят по най-различни начини — едни с алкохол, други с пищни вечери с шампанско. Някои се обличат в официално облекло, други без никакво облекло. Хора са се самоубивали до стени, в канавки, в бани, във водата, над водата, върху водата. Бесили са се в барове и са се задушавали в гаражи. Това самоубийство беше елементарно. Не бях чул изстрела, сигурно беше станало, докато съм бил при езерото и скутерът е правел завоя си. Вдигаше се адски шум. Но какво значение е имало това за Роджър Уейд? Може и да е нямало. Последното му решение просто е съвпаднало с преминаването на скутера. Тази работа не ми хареса, но кой ме пита.

Парчетата от накъсания чек още така се търкаляха по пода и аз ги оставих там. А парчетата от написаното онази нощ бяха в кошчето за отпадъци. Тях не ги оставих. Събрах ги, проверих да не съм пропуснал някое и ги натъпках в джоба си. Кошчето беше почти празно, така че не се затрудних особено. Безсмислено беше да се питам къде може да е бил скрит пистолетът. Скришни места колкото щеш. Може и да е бил на някой стол, на канапето, под някоя възглавница, на пода, зад книгите — с една дума, навсякъде.

Излязох и затворих след себе си. Ослушах се. От кухнята се носеха някакви звуци. Запътих се натам.

Айлийн се беше препасала със синя престилка, а чайникът тъкмо започваше да свири. Тя намали пламъка и ми хвърли бърз безразличен поглед.

— Как предпочитате чая си, мистър Марлоу?

— Направо от чайника.

Облегнах се на стената и извадих цигара, колкото да въртя нещо между пръстите си. Взех да я мачкам, да я стискам, счупих я на две и изтървах едната половинка на пода. Наведох се и я вдигнах. Направих от двете половинки малко топче.

Тя приготви чая.

— Аз го пия със сметана и захар — каза през рамо. — Странно нали, при положение, че кафето го пия черно, без захар. Чай се научих да пия в Англия. Тогава вместо захар слагахме захарин. А когато избухна войната, и сметана вече нямаше, естествено.

— Живели сте в Англия?

— Работех. И войната изкарах там. Срещнах един мъж — впрочем за него вече ви разказах.

— А с Роджър къде се запознахте?

— В Ню Йорк.

— И там ли се оженихте?

Тя се обърна рязко, намръщена. — Не, не се оженихме там. Защо?

— Питам, колкото да се намирам на приказки, докато се запарва чаят.

Тя се загледа през прозореца над мивката. През него се виждаше езерото. Облегна се на перваза и пръстите й започнаха да мачкат една сгъната салфетка.

— Трябва да се сложи край на това, но не знам как. Може би ще се наложи да го изпратя в болница. Но умът ми не го побира. Сигурно се подпис ват някакви документи?

Обърна се към мен, като задаваше последния въпрос.

— Той може и сам да го направи. По-скоро можеше.

Курдисаният часовник на чайничето звънна. Тя се обърна към мивката и пресипа чая от един чайник в друг. Сложи втория чайник на подноса, в който вече бе наредила чашите. Взех подноса и го отнесох в хола, на масичката между двете канапета. Тя седна срещу мен и наля чая. Пресегнах се за моята чаша и я сложих пред себе си да изстива. Наблюдавах я как приготвя своя чай — с две бучки захар и сметана. После го опита.

— Какво означава последната ви забележка? — попита ме тя внезапно. — Че можел да го направи — да постъпи в болница ли имахте пред вид?

— Просто да се намирам на приказки. Прибрахте ли пистолета, като ви казах тогава? Онази сутрин, след сценката горе, в спалнята?

— За какво да го прибирам? — намръщи се тя. — Това е безсмислено. Не вярвам в такива неща. Защо питате?

— А днес си забравихте значи ключа? — Вече ви казах.

— Но не и ключа от гаража. В къщи като тая ключът от къщата и гаража е един и същ.

— Нямах нужда от ключ за гаража — рязко отвърна тя. — Той се отваря от специално фотореле, което се задействува на излизане отвътре, а за влизане има друго реле до вратата на гаража. Но често оставяме гаража отворен. Канди го заключва.

— Ясно.

— Днес разговаряте много странно — забеляза тя кисело. — Както впрочем и онази сутрин.

— Защото в тази къща ми се случиха странни неща. Пистолети стреляха през нощта, пияници се търкаляха по поляната, лекари идваха и отказваха да помогнат, прекрасни жени ме прегръщаха и ми приказваха сякаш съм някой друг, мексикански прислужници мятаха ножове. Жалко за пистолета. Вие в същност не обичате мъжа си, нали? Впрочем и този въпрос вече ви го зададох веднъж.

Тя бавно се изправи. Беше напълно спокойна, но виолетовите й очи леко промениха цвета си и като че ли изгубиха от обичайната си мекота. После устата и се разтрепера.

— Нещо — нещо да не се е случило? — попита бавно и погледна към кабинета.

Докато кимна, и тя вече тичаше натам. Метна се като стрела през вратата. Ако бях очаквал безумен писък, останах разочарован. Нищо не чух. Почувствувах се ужасно. Трябваше да я задържа навън и внимателно да й съобщя новината с обичайното „нещо неприятно се е случило, подгответе се, защо не седнете, страхувам се, че трябва да сте готова за най-лошото“. Дрън-дрън-дрън. И след като минеш през всичко това, се оказва, че на никой нищо не си спестил. Най-често си влошил нещата.

Станах и я последвах в кабинета. Бе коленичила пред канапето и стискаше главата му до гърдите си, цялата оплескана в кръв. Не издаваше нито звук. Очите й бяха затворени. Люлееше се напред-назад на коленете си и го притискаше с все сила.

Излязох отново и потърсих телефон и указател. Обадих се в най-близкия участък. Впрочем това беше без значение, така или иначе, щяха да съобщят по радиото на когото трябва. После отидох в кухнята, пуснах водата да тече, започнах да вадя парчетата жълта хартия от джобовете си и да ги хвърлям в електрическата мелачка за боклук. Накрая пуснах вътре и чая от първия чайник със запарката. За секунди всичко изчезна. Спрях водата, после и моторчето. Върнах се в хола, отворих входната врата и излязох.

Изглежда, че някакъв помошник-шериф се бе навъртал наблизо с колата си, защото не минаха и пет минути, и той довтаса. Когато го въведох в кабинета, тя все още клечеше пред канапето. Шерифът веднага се приближи до нея.

— Съжалявам, госпожо, разбирам чувствата ви, но не бива нищо да докосвате.

Тя се обърна към него и после бавно се изправи на крака.

— Това е мъжът ми. Застрелян.

Той свали шапка, сложи я на бюрото и посегна към телефона.

— Името му е Роджър Уейд — продължи тя с висок крехък глас. — Известният писател.

— Знам, госпожо — отвърна шерифът, докато набираше някакъв номер.

Тя погледна блузката си.

— Може ли да се преоблека?

— Разбира се. — Той й кимна, каза нещо по телефона, затвори и се обърна. — Казвате, че е застрелян. Значи ли това, че някой друг го е застрелял?

— Мисля, че този човек го е убил — отвърна тя, без да ме погледне, и бързо излезе от стаята. Помощник-шерифът ме погледна. После извади тефтерче и записа нещо.

— Я ми кажете името си — небрежно подхвърли той. — И адреса. Вие ли се обадихте?

— Да.

Съобщих му името и адреса си.

— Чакайте тук, докато дойде лейтенант Оулз.

— Бърни Оулз ли?

— Да. Познавате ли го?

— Разбира се. Отдавна се знаем. Още когато работеше в прокуратурата.

— Вече не е там. Сега е заместник-началник на отдел „Убийства“, но не към прокуратурата. Вие личен приятел ли сте на семейство Уейд?

— Мисиз Уейд не ви остави с такова впечатление.

Той сви рамене и се усмихна.

— Не се притеснявайте, мистър Марлоу. Носите ли пистолет?

— Днес не нося.

— Я по-добре да проверя.

Което и направи. После погледна към канапето.

— В квартал като този, изглежда, не е редно съпругата да прави големи сцени. Най-добре да чакаме навън.