Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (34)

34

Разбитият път от магистралата до извивката на хълма танцуваше пред очите ми в обедната мараня, а жалките храсталаци, накацали тук-таме от двете страни на пътя, вече бяха като набрашнени от гранитния прах. От мириса на тревите направо ми се повдигаше. Духаше слаб ветрец, но с някакъв кисел привкус. Бях си свалил сакото и навил ръкавите, но вратата на колата беше нагорещена и не можех да се подпра на нея. Под една групичка от дъбови дървета уморено дремеше спънат кон. До него седеше мургав мексиканец и ядеше нещо, увито във вестник. Купчина сухи бодли бавно и мързеливо се търкулнаха през пътя и спряха до един гранитен храст, а гущерът, който само миг преди това се приличаше на същото място, изчезна, без видимо да се по мръдне.

Заобиколих хълма изотзад и вече бях в друг свят. След пет минути влязох в алеята на Уейдови, паркирах, прекосих плочите и позвъних на вратата. Отвори ми самият Уейд с риза на бели и кафяви карета, с къси ръкави, светлосини джинси и домашни чехли. Стори ми се почернял и изобщо изглеждаше добре. На едната си ръка имаше мастилено петно, а носът му беше изцапан с пепел от цигара.

Поведе ме към кабинета си и седна зад бюрото. Върху него имаше дебел куп изписана на машина жълта хартия. Метнах сакото си на стола и седнах на кушетката.

— Благодаря ти, че дойде, Марлоу. Ще пиеш ли нещо?

Усетих, че гледам като човек, попитан от алкохолик какво ще пие. Той се ухили и ме успокои.

— Аз ще пия една кока-кола.

— Бързо се учиш. Не ми се пие в тази жега. Ще ти направя компания с една кола.

Той натисна нещо с крака си и след малко се появи Канди. Имаше нацупен вид. Беше по синя риза с оранжево шалче на врата, обувки в бяло и черно, елегантни габардинени панталони с висока талия, но без бяло сако.

Уейд поръча колите. Канди ме изгледа сурово и излезе.

— Това книгата ли е? — посочих купа на бюрото.

— Да. Адски бълвоч.

— Не ти вярвам. Докъде си стигнал?

— Написал съм около две трети, ако изобщо струва нещо. Но силно се съмнявам. Знаеш ли по какво познава един писател, че се е изчерпал?

— Нищо не знам за писателите — отговорих, докато си пълнех лулата.

— Щом започне да препрочита старите си книги и да търси в тях вдъхновение. Сигурен признак е. Тук съм навъртял петстотин страници — около сто хиляди думи. Моите книги са все дълги. Публиката обича дълги книги. Тъпите читатели мислят, че щом книгата има много страници, значи има много за четене. Не смея да си го изчета. И не помня половината от написаното. Направо ме е страх да погледна собствената си работа.

— Поне ти самият изглеждаш добре. Като си спомня на какво приличаше онази нощ, направо не мога да повярвам. По-издръжлив си, отколкото мислиш.

— Трябва ми нещо повече от издръжливост, нещо, което не се получава само със силно желание — вяра в себе си. Аз съм един разглезен писател, който вече не вярва в себе си. Имам красива къща, красива жена, книгите ми се продават като топъл хляб. Но единственото, което ми се иска, е да се напия и да забравя.

Той подпря глава на ръката си и ме загледа.

— Айлийн каза, че съм правил опит да се застрелям. Имаше ли такова нещо?

— Не си ли спомняш? Той поклати глава.

— Нищо, освен че паднах и си ударих главата. После изведнъж се оказах в леглото. И ти беше до мен. Айлийн ли те повика?

— Да, тя не ти ли каза?

— Оттогава много-много не разговаря с мен. Изглежда, че дотук й е дошло — той опря ръба на ръката си на гърлото. — Пък и сцената, дето Лоринг я направи, не допринесе за доброто й настроение.

— На мен ми каза, че това нищо не значело.

— Ами какво друго да каже? То си е така, но едва ли го е мислила наистина. Онзи е направо болезнено ревнив. Не дай боже, да поканиш жена му на чашка в някое заведение, да се посмеете заедно и да я целунеш по бузата за довиждане — край, значи спиш с нея. Една от причините е, че самият той не спи с нея.

— Това, което най ми харесва в Айдъл Вали, е, че всички живеете дружно и нормално.

Той се намръщи, но вратата се отвори и на прага се появи Канди с две коли и чаши. Той наля колите в чашите и постави едната пред мен, без да ме погледне.

— Сервирай обяд след половин час — обади се Уейд. — И защо не си с бялото сако?

— Днес е почивният ми ден — отвърна Канди с каменна физиономия. — Освен това, шефе, аз не съм готвач.

— Дай тогава студени сандвичи и бира. Днес, Канди, и готвачката има почивен ден, а аз съм поканил приятеля си на обяд.

— Тоз ли ви е приятел? Питайте по-добре жена си! — изсумтя Канди.

Уейд се облегна в стола си и му се усмихна.

— Внимавай в приказките си, момче. Тук си живееш царски. Често ли ти искам услуги, кажи?

Канди наведе поглед. След малко вдигна очи и се усмихна.

— Добре, шефе. Ще облека бялото сако и ще сервирам обяд.

Той се обърна безшумно и излезе. Уейд гледаше подире му, докато затвори вратата. После сви рамене.

— Едно време ги наричахме слуги. А сега — домашни помощници. Кога ли ще започнем да им носим закуската в леглото? Много му плащам — разглезил се е.

— Само заплата ли му даваш, или и по нещо отгоре?

— Например? — рязко попита той. Станах и му подадох няколко жълти листа.

— Я по-добре прочети това. Явно не си спомняш, че ме помоли да ги скъсам. Бяха на машината, под калъфа.

Той разгъна жълтата хартия, облегна се и зачете. Чашата с кока-кола пускаше мехурчета, забравена на бюрото пред него. Той четеше бавно и се мръщеше. Когато стигна до края, сгъна отново листовете и поглади с пръст свивката.

— Айлийн видя ли ги? — попита напрегнато.

— Не знам. Може и да ги е видяла.

— Звучи налудничаво, какво ще кажеш?

— На мен ми хареса. Особено за добрия човек, дето умрял вместо теб.

Уейд разгъна отново листовете, накъса ги злобно на дълги ленти и ги натъпка в кошчето за боклук.

— Пияният човек пише, говори и върши каквото му скимне — бавно каза той. — Не знам какво съм имал пред вид. Канди не ме изнудва. Той ме харесва.

— Защо пак не се напиеш? Може и да си спомниш какво си искал да кажеш. Може и други неща да си спомниш. Вече говорихме за това — онази нощ, когато стреля с пистолета. Предполагам, че и секоналът е допринесъл за загубата на памет. Защото говореше като трезв. Но сега се преструваш, че не си спомняш изобщо да си писал това. Нищо чудно, че не можеш да допишеш книгата, Уейд. Чудя се, че си още жив.

Той се протегна настрани и издърпа едно от чекмеджетата на бюрото. Порови вътре и извади чекова книжка. Отвори я и посегна за писалка.

— Дължа ти хиляда долара — бавно изговори той. Написа нещо в книжката. После на фишчето отстрани. Откъсна чека, мина отсам бюрото с него в ръка и го остави пред мен. — Доволен ли си?

Облегнах се назад и вдигнах очи към него, без да докосна чека и без да му отговоря. Лицето му беше опънато и изморено, очите — хлътнали и безизразни.

— Изглежда, мислиш, че съм я убил и съм оставил Ленъкс да опере пешкира вместо мен — бавно започна той. — Тя че си беше уличница, беше. Но това не е повод да размажеш лицето на една жена. Канди знае, че от време на време ходех там. Най-смешното е, че не допускам да каже на някого. Може и да греша, но едва ли.

— И да каже, какво значение? Никой от приятелите на Харлан Потър няма да го изслуша. Освен това тя не е била убита с бронзовата статуетка. Била е застреляна в главата със собствения й пистолет.

— Може да е имала пистолет — замислено каза той, — но не знаех, че е била застреляна. Нищо такова не писаха.

— Не знаеше или не помниш? А че не беше писано, това е факт.

— Какво се опитваш да направиш с мен, Марлоу? — попита той все така замислено, почти ласкаво. — Какво искаш да направя? Да кажа на жена си? Или на полицията? Каква полза?

— Ти писа, че един добър човек е умрял вместо теб.

— Единственото, което имах пред вид с тези думи, беше, че ако бяха направили разследване, можеха да ме посочат като един — но само един — от многото възможни убийци. А това би ме довършило в няколко отношения.

— Не съм дошъл да те обвинявам в убийство, Уейд. Това, което те мъчи е, че и ти самият не си много сигурен. Знае се, че си се отнесъл веднъж грубо с жена си. Като се напиеш, не знаеш какво вършиш. Твърдението, че никой няма да претрепе една жена само защото е уличница, не е никакъв аргумент. Защото някой именно това е направил. И човекът, който пострада, според мен е по-неспособен да го извърши и от теб.

Той отиде до отворените стъклени врати към терасата и се загледа в маранята, трепкаща над езерото. Минута-две нито помръдна, нито проговори. На вратата се почука и влезе Канди, като буташе пред себе си масичка на колелца, покрита в колосана бяла покривка. На нея имаше покрити сребърни съдове, кана с кафе и две бутилки бира.

— Да отворя ли бирата, шефе? — попита той гърба на Уейд.

— Донеси ми бутилка уиски — нареди Уейд, без да се обърне.

— Съжалявам, шефе, не може.

Уейд се извъртя към него и му закрещя, но Канди дори не трепна. Той се беше загледал в чека на масичката и го четеше с извита на една страна глава. После ме погледна и изсъска нещо през зъби. И чак тогава погледна към Уейд.

— Тръгвам вече. Днес ми е почивен ден. Обърна се и излезе. Уейд се изсмя.

— Значи сам ще си я взема — рязко каза и излезе от стаята.

Повдигнах единия похлупак и видях акуратно нарязани триъгълни сандвичи. Взех един, налях си бира и започнах да дъвча прав. Уейд се върна с бутилка и чаша. Седна на кушетката, сипа си доста нещо и го изгълта. Чу се моторът на отдалечаваща се от къщата кола — вероятно Канди потегли по алеята на черния вход. Взех си още един сандвич.

— Седни удобно — обади се Уейд. — Имаме цял следобед на разположение. — Той беше живнал.

Гласът му прозвуча бодро и весело. — Ти, Марлоу, не можеш да ме траеш, нали?

— Вече ми зададе веднъж този въпрос и аз ти отговорих.

— Знаеш ли, ти си едно безчувствено копеле. Готов си на всичко, само и само да се добереш до онова, което те интересува. Готов си и с жена ми да спиш, докато лежа безпомощен и мъртво пиян в съседната стая.

— Ти, изглежда, вярваш на всяка дума на онзи хвърляч на ножове?

— Не, не на всяка — отговори той, наля си уиски и вдигна чашата към светлината. — Какъв красив цвят има уискито. Да удавя в златния порой — хубаво го казах. И да издъхна в полунощ без болка. А това как ти се струва? Ах, извинявай, откъде ще знаеш? Прекалено е литературно за теб. Ти беше някакво ченге, нали? Би ли ми казал какво търсиш в къщата ми?

Той отпи от уискито и ми се захили. После зърна чека върху масичката. Пресегна се и го зачете над чашата си.

— Издаден на името на някой си Марлоу. Интересно защо и за какво. Прилича на моя подпис. Ама че съм глупав. Много съм лековерен.

— Стига си се лигавил — грубо го срязах. — Къде е жена ти?

Той ме погледна учтиво.

— Жена ми ще се прибере, като й дойде времето. Дотогава аз несъмнено ще се търкалям в безсъзнание и тя ще те забавлява на воля. Къщата ще е изцяло на ваше разположение.

— Къде е пищовът? — попитах неочаквано.

Той ме изгледа с празен поглед. Обясних му, че го прибрах онази нощ в едно от чекмеджетата на бюрото.

— Сега го няма там, сигурен съм — отговори той. — Ако не вярваш, претърси всичко. Само не ми задигай гумичките, че ми трябват.

Отидох при бюрото и го претърсих. От пистолета ни следа. Интересно. Може Айлийн да го е скрила някъде другаде.

— Слушай, Уейд, попитах те къде е жена ти. Мисля, че трябва да се прибере. Не заради мен, приятелче, а заради теб. Някой трябва да се погрижи за теб и проклет да съм, ако това бъда аз.

Той ме погледна безизразно. Все още държеше чека. Сложи чашата на масичката и започна да къса чека на парчета, после ги пусна на пода.

— Очевидно сумата се е оказала прекалено малка. Твоите услуги са скъпо платени. Дори хиляда долара плюс жена ми не те задоволяват. Съжалявам, но повече не мога да ти предложа. Освен от това — и той потупа бутилката.

— Тръгвам си — казах аз.

— Защо? Нали искаше да си спомня? Ето тук, в шишето, е моята памет. Не си отивай, приятелю. Като си кръкна достатъчно, ще ти разкажа за всички жени, които съм убил.

— Добре, Уейд, ще остана още малко. Но не тук. Ако ти потрябвам, удари с един стол по стената.

Излязох и оставих вратата отворена. Прекосих просторния хол, минах във вътрешния двор, придърпах един шезлонг на сянка под навеса и се изпънах в него. Синкавата мараня над езерото ясно се открояваше на фона на отсрещните хълмове. Океанският ветрец бе започнал да прониква през хълмовете от запад. Той издухваше мръсния въздух и непоносимата жега. Лятото в Айдъл Вали нямаше грешка. Така си е било замислено от самото начало. Корпорация Рай, Вход с Ограничен Достъп. Само за най-приятни хора. Никой от Централна Европа. Само каймакът. Само най-прекрасни хора. Като Лорингови и Уейдови. От чисто злато.