Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

20

Колата беше паркирана съвсем наблизо, но Ърл го нямаше. Беше спрял колата, изгасил фаровете и после се бе върнал в голямото бунгало, без да ми каже дума. Все още си подсвиркваше, като се опитваше да налучка някаква почти забравена мелодия.

Уейд внимателно ое намести отзад, а аз седнах до него. Караше доктор Веринджър. Ако ченето и главата го боляха, той с нищо не го показа. Преминахме хребета и се спуснахме към чакъления път.

Ърл вече бе отключил и отворил портата. Казах на Веринджър къде съм оставил колата и той ни закара дотам. Уейд се прехвърли в нея и седна безмълвен, загледан в празното пространство. Веринджър слезе, отиде при него и тихо му заговори:

— По въпроса за петте хиляди долара, мистър Уейд. Чекът, дето ми го обещахте.

Уейд се протегна назад и опря глава на облегалката.

— Ще си помисля.

— Но вие обещахте. Тези пари ми трябват.

— Действувах по принуда, Веринджър, обаче сега имам закрила.

— Нахраних ви и ви изкъпах — настоя Веринджър. — Дойдох посред нощ, закрилях ви, излекувах ви — поне засега.

— Но не и за пет хилядарки — присмя му се Уейд. — И без това достатъчно измъкнахте от мен.

Но Веринджър не го оставяше на мира.

— Обещаха ми една връзка в Куба, мистър Уейд. Вие сте богат човек. Трябва да помагате на другите, когато са в нужда. Аз имам да се грижа и за Ърл. За да се възползувам от тази възможност, ми трябват нари. Ще ви се изплатя до последния цент.

Взех да се притеснявам. Много ми се пушеше, но се страхувах на Уейд да не му прилошее.

— Как ли пък не — уморено възрази Уейд. — Няма да доживеете толкова. В най-скоро време онова, откаченото, ще ви заколи, както спите.

Веринджър отстъпи назад. Не можех да видя лицето му, но гласът му стана по-груб.

— Има и по-неприятни начини да се умре и, струва ми се, вашият ще бъде именно такъв.

Той се върна при колата си, качи се, мина през портата и изчезна. Аз дадох заден, обърнах и потеглих към града. Като изминахме един-два километра, Уейд промърмори:

— Защо да му давам на този шишкав мърльо пет хилядарки?

— Нямате основание.

— Тогава защо се чувствувам мръсник, задето не му ги дадох?

— Пак нямате основание.

Той едва помръдна глава, колкото да ме погледне.

— Грижеше се за мен като за малко бебе. Не ме оставяше сам нито за миг от страх да не влезе Ърл и да ме пребие от бой. Прибра всички пари, които имах в себе си, до последния цент.

— Сигурно с ваше съгласие.

— Вие на негова страна ли сте?

— Хайде стига. Аз само си върша работата. Още километър-два мълчахме. Прекосихме едно отделено от града предградие. Уейд отново заговори:

— Все пак по-добре да му ги дам. Той е разорен. Имението е ипотекирано, а ипотеката е пресрочена. Няма да му платят нито цент. И всичко заради онова, откаченото. Защо ли го прави?

— Не мога да знам.

— Аз съм писател — продължи Уейд. — Трябва да знам какво мотивира хорските постъпки. А изобщо не познавам хората.

Минахме дефилето и след още едно изкачване пред нас се ширнаха до безкрая светлините на долината. Спуснахме се към северозападната магистрала, която води към Вентура. След малко прекосихме и Енсино. Спрях на един светофар и хвърлих поглед нагоре към светлините на хълма, където бяха големите къщи. В една от тях са живели Ленъксови. После продължихме напред.

— След завоя — уточни Уейд. — Или може би знаете пътя?

— Знам го.

— Между другото не ми казахте името си.

— Филип Марлоу.

— Хубаво име. — Гласът му изведнъж рязко се промени и той попита: — Я чакайте! Вие ли бяхте замесен в случая с Ленъкс?

— Да.

Той се втренчи в мен от тъмнината. Минахме последните сгради на главната улица на Енсино.

— Аз я познавах — обади се Уейд. — Слабо. А него изобщо не съм го виждал. Цялата история е много странна. Полицията май много-много не се е церемонила с вас, а?

Не му отговорих.

— Може би не желаете да говорим за това.

— Има нещо такова. Вие защо се интересувате?

— Ами че нали съм писател, дявол да го вземе. Кой знае колко е интересна цялата история.

— Починете си от работа тази нощ. Сигурно се чувствувате много отпаднал.

— Добре, добре, Марлоу. Не ви се харесвам. Разбрах.

Стигнахме завоя и аз свих към ниските хълмове и долинката помежду им, което и беше Айдъл Вали.

— Нито ми харесвате, нито не ми харесвате — обясних му. — Не ви познавам. Жена ви ме нае да ви открия и да ви заведа у дома. Щом ви закарам, повече нямам работа с вас. Защо е избрала мен, не знам. Но, както вече ви казах, просто си върша работата.

Завихме покрай един хълм и излязохме на по-широк и по-гладко асфалтиран път. Той се обади, че къщата им била на един километър по-нататък, от дясната страна. Каза ми номера, който вече ми беше известен. За човек в неговото състояние бе доста бъбрив.

— И колко ви плаща за тази работа?

— Не сме говорили по въпроса.

— Колкото и да плати, малко ще е. Дължа ви хиляди благодарности. Голяма работа свършихте, приятелю. Не заслужавам толкова усилия.

— Така ги виждате нещата тази нощ.

Той се изсмя.

— Знаете ли, Марлоу? Може би ще ми харесате. И вие сте копеле — като мен.

Стигнахме къщата. Беше двуетажна, покрита с шинди, с малък портик с колони и дълга тревна площ от входа до гъстата редица храсти, започваща от бялата ограда. Портикът бе осветен. Вкарах колата в алеята и спрях до гаража.

— Ще се оправите ли без моя помощ?

— Разбира се. — Той се измъкна от колата. — Няма ли да дойдете на чашка?

— Сега не, благодаря. Ще изчакам тук, докато влезете.

Но той стоеше и дишаше тежко. После каза само едно кратко „добре“, обърна се и тръгна внимателно към входната врата по покритата с плочи пътека. Подпря се за миг на една от белите колони, пробва вратата, тя се отвори и той влезе. Вратата остана отворена и върху зелената трева падна сноп светлина. Чуха се високи гласове. Дадох заден, като си светех само с габаритните светлини. Някой ме повика.

Погледнах и видях Айлийн Уейд, застанала в светлината на отворената врата. Не спрях и тя се затича към мен. Нямаше как, трябваше да спра. Изгасих фаровете и излязох от колата. Когато тя наближи, казах:

— Трябваше да ви се обадя, но ме беше страх да го оставя.

— Разбира се. Трудно ли беше?

— Ами … малко по-трудно, отколкото да звъннеш на вратата.

— Хайде заповядайте вътре и ми разкажете всичко поред.

— Той трябва да си легне. И утре ще е като чисто нов.

— Канди ще му помогне. Тази нощ няма да пие, ако това имате пред вид.

— И през ум не ми е минало. Лека нощ, мисиз Уейд.

— Сигурно сте изморен. Не ви ли се иска една чашка?

Запалих цигара. Имах чувството, че от две седмица не съм пушил. Вдишвах дълбоко пушека.

— Ще ми позволите ли да си дръпна веднъж?

Тя се приближи и аз й подадох цигарата. Дръпна и се закашля. Върна ми я и се засмя.

— Съвсем съм любителка, както виждате.

— Значи познавахте Силвия Ленъкс? Затова ла поискахте да ме наемете?

— Кого съм познавала? — Гласът й беше озадачен.

— Силвия Ленъкс. — Цигарата ми бе върната и аз бързах да я изпуша.

— О! — Тя като че се сепна. — Убитото момиче. Не, не я познавах лично. Само съм чувала за нея. Не ви ли казах?

— Съжалявам, но вече не помня какво сте ми казали.

Тя продължаваше да стои до мен, безмълвна, близка, стройна и висока, в бяла рокля. Светлината от отворената врата се докосваше до краищата на русата й коса и те меко пламтяха.

— Защо попитахте дали затова съм поискала, както се изразихте, да ви наема? — А като не отговорих, веднага додаде:

— Роджър ли каза, че я познавал?

— Спомена нещо за делото, като му казах името си. Не ме свърза веднага, обаче после си спомни. Но той толкова много приказваше, че вече не си спомням и половината от онова, което каза.

— Разбирам. Трябва да се прибирам, мистър Марлоу, да видя дали мъжът ми няма нужда от нещо. Щом не искате да влезете…

— Ще ви оставя това.

Хванах я, придърпах я към себе си и отметнах главата й. После я целунах жадно по устните. Тя не се възпротиви, но и не отвърна на целувката ми. Дръпна се леко настрана и ме погледна.

— Не биваше да правите това. Сбъркахте. Вие сте такъв добър човек.

— Знам. Много сбърках — съгласих се. — Но през целия ден бях такова добро, вярно, възпитано куче. Въвлякохте ме с чара си в една от най-идиотските истории, в които някога съм се забърквал, и бас държа, че действието се разви като по сценарий. Знаете ли, имам чувството, че през цялото време сте знаели къде се намира, или поне сте знаели името на доктор Веринджър. Просто сте искали да се сближа с мъжа ви, да се обвържа по някакъв начин, за да ме обземе чувството на отговорност и да се грижа за него. Или съм луд?

— Луд сте, естествено — студено ми отвърна тя. — Това са най-възмутителните глупости, които съм чувала в живота си.

И тя понечи да си тръгне.

— Един момент — спрях я аз. — Целувката няма да ви остави белег. Само така ви се струва. И не ме наричайте добър човек. Предпочитам да съм мръсник.

Тя се обърна и ме погледна.

— Защо?

— Защото, ако не бях добър, Тери Ленъкс щеше да е още жив.

— Нима? — попита мисиз Уейд тихо. — Откъде сте толкова сигурен? Лека нощ, мистър Марлоу. И много ви благодаря почти за всичко.

И тя се прибра, като вървеше по ръба на тревната площ. Гледах подире й, докато влезе в къщата. Вратата се затвори. Светлината на площадката изгасна. Махнах с ръка и подкарах колата.