Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (24)

24

Още с отварянето на вратата шумът от хола гръмна в ушите ни. Беше по-висок отпреди, ако това изобщо беше възможно. С около две чашки по-висок. Уейд поздрави тоз-онзи и хората се радваха, че го виждат. Впрочем те биха се зарадвали в момента и на Бостънския удушвач. Животът им се виждаше един голям весел спектакъл.

По пътя към бара минахме покрай доктор Лоринг и жена му. Докторът стана и се изправи срещу Уейд. Лицето му беше изкривено от омраза.

— Приятно ми е да ви видя, докторе — любезно поздрави Уейд. — Здравей, Линда. Къде се губиш? Впрочем глупав въпрос. Аз…

— Мистър Уейд — започна Лоринг с треперещ глас. — Трябва да ви кажа нещо. Нещо много просто и, надявам се, ясно. Оставете жена ми на мира.

Уейд го изгледа с любопитство.

— Докторе, вие сте уморен. Освен това не пиете. Сега ще ви донеса нещо.

— Аз не пия, мистър Уейд. И вие много добре го знаете. Дойдох тук с една-единствена цел и пределно ясно я изразих.

— Струва ми се, че ви разбрах — все така любезно продължи Уейд. — Но тъй като сте в къщата ми в качеството на гостенин, не мога да ви отговоря нищо друго, освен че дъската ви леко хлопа.

Разговорите наоколо заглъхнаха. Всичко живо се превърна в слух. Голям цирк. Доктор Лоринг извади от джоба си чифт ръкавици, оправи ги, хвана едната за пръстите и силно перна Уейд през лицето. А той дори не мигна с око, само попита тихо:

— Пистолети и шпага по изгрев слънце? Погледнах към Линда Лоринг. Беше поруменяла от гняв. После бавно се надигна и застана пред доктора.

— Боже мой, окъпи, какъв си кретен. Престани, моля те, да се правиш на глупак. Или предпочиташ да стърчиш тук, докато някой те шамароса и теб, а, скъпи?

Лоринг се извърна към нея и вдигна ръкавиците. Уейд застана между двамата.

— Спокойно, докторе. Ние тук бием жените си само насаме.

— Ако имате пред вид себе си, това ми е известно — жлъчно отвърна Лоринг. — И нямам нужда вие да ми давате уроци по добро държане.

— Аз вземам само интелигентни ученици — не се смути Уейд. — Съжалявам, че трябва толкова бързо да си тръгвате. — Той повиши глас: — Канди! Que el Doctor Loring saiga de aqui en el acto! — После пак се обърна към Лоринг. — В случай че не разбирате испански, докторе, това значи, че вратата е ей там. — И той посочи.

Лоринг го гледаше, без да помръдне.

— Предупредих ви, мистър Уейд — каза той с леден глас. — И то публично. Повече предупреждения няма да има.

— Не се и опитвайте — остро отсече Уейд. — Или ако решите, нека да е на неутрален терен — така ще имам по-голяма свобода за действие. Извинявай, Линда, но ти се омъжи за него. — И той леко потърка бузата си, където го бе ударил тежкият край на ръкавицата. Линда Лоринг се усмихваше горчиво. После вдигна рамене.

— Ние си тръгваме — заяви Лоринг. — Хайде, Линда.

Тя седна пак на мястото си и посегна към чашата. После изгледа мъжа си с кротко презрение..

— Ти си тръгваш. Имаш да ходиш при двама болни, нали не си забравил?

— Тръгвай с мен — изсъска той побеснял.

Но тя му обърна гръб. Той се пресегна внезапно и я сграбчи за ръката. Уейд го хвана за рамото и го обърна рязко към себе си.

— Спокойно, докторе. Не можете да имате всички жени.

— Свалете веднага ръката си!

— Разбира се, но преди това се успокойте. Имам чудесна идея, докторе, защо не се консултирате с някой добър лекар?

Някой се изсмя високо. Лоринг се напрегна като див звяр, който се готви да скочи. Уейд усети това, обърна му гръб и си тръгна. И остави доктора с пръст в устата. Ако последваше Уейд, щеше да изглежда дори по-глупаво, отколкото сега. Не му оставаше нищо друго, освен да напусне стаята, което и направи. Загледан право пред себе си, той се насочи с големи крачки към вратата, широко отворена от Канди. Канди затвори след него с непроницаемо лице и се върна на бара. Аз отидох при него и си поисках едно уиски. Не видях Уейд къде отиде. Той просто изчезна. А и Айлийн никъде не се виждаше. Обърнах гръб на стаята и ги оставих да бръмчат, докато си пиех уискито.

Дребно момиче с коса с пръстен цвят и панделка, вързана през челото, се качи на столчето до мен, сложи чашата си на бара и изблея нещо. Канди кимна и сипа нещо в чашата й.

Дребното момиче се обърна към мен:

— Интересува ли ви комунизмът? — Очите й бяха като стъклеии топчета и малкият й червен език непрекъснато ближеше устните, сякаш търсеше по тях трохи от шоколад. — Според мен всички трябва да се интересуват, но като попитам някой от тукашните мъже, той все гледа да ме опипа.

Аз кимнах и хвърлих поглед над чашата си към вирнатия й нос и загрубялата от слънцето кожа.

— Не че имам нещо против, когато се прави, както трябва — осведоми ме тя и посегна към пълната чаша. Показа ми кътниците си и погълна половината.

— Не разчитайте на мен — предупредих я аз.

— Как се казвате?

— Марлоу.

— Като поета ли?

— Да.

— Значи Марлоу? — пропя тя. — Какво красиво име.

Постави полуизпразнената чаша на бара, затвори очи и разпери ръце, като за малко не ми бръкна в окото. И с пулсиращ от чувство глас издекламира:

— Това ли е лицето, що изведе хиляда кораба и срина в огън на Илион безвърховите кули? С целувка ме обезсмърти, Елена.^[1]

Тя отвори пак очи, сграбчи чашата и ми намигна.

— Много хубаво си го казал това, приятелче. Напоследък как си с поезията?

— Зле.

— Можеш да ме целунеш, ако искаш — игриво предложи тя.

Зад гърба й се появи мъж със сако от шантунг и разкопчана на врата риза и ми се усмихна над главата й. Косата му беше къса и рижа, а лицето му приличаше на колапсиран бял дроб. По-грозен човек не бях виждал. Той потупа дребното момиче по темето.

— Хайде, коте, време е да се прибираме. Тя яростно се нахвърли върху него.

— Искаш да кажеш, че пак е време да полееш онези проклети бегонии?

— Е, хайде, коте…

— Не ме докосвай, мръсен изнасилвач — изпищя тя и хвърли остатъка от питието си в лицето му. Остатъкът представляваше малко повече от две лъжички плюс две парчета лед.

— За бога, коте, аз съм твоят съпруг — изкрещя той в отговор и започна да си бърше лицето с носна кърпичка. — Разбра ли? Съпруг!

Тя изхлипа истерично и се хвърли на врата му. Заобиколих ги и изчезнах. Всички коктейли са еднакви, включително и диалогът.

Гостите струяха от къщата и изпълваха вечерния въздух. Гласове заглъхваха, коли се палеха, отвсякъде като гумени топки подскачаха сбогувалия. Излязох през стъклените врати на покритата с плочи тераса, която, се спускаше към езерото, неподвижно като спяща котка. Там, долу, се виждаше къс дървен мостик и завързана с бяло въже лодка. Близо до отсрещния бряг, който не беше много далеч, черва водна кокошка правеше мързеливи кръгчета като кънкьор, а водата почти не се набръчкваше.

Изтегнах се върху възглавницата на алуминиев шезлонг, запалих една лула и започнах мирно да си пуша и да се чудя какво, дявол да го вземе, правя тук. Роджър Уейд очевидно достатъчно добре се контролираше, стига да пожелаеше. Я как се справи с Лоринг! Нямаше да се учудя, ако беше халосал доктора по острата брадичка. Това нямаше да е в тон с правилата на доброто поведение, но докторът беше още по-малко в тон.

Ако изобщо тези правила все още значеха нещо, те в никой случай не допускаха да си избереш пълна стая с хора за най-подходящото място, където да заплашваш някого и да го удряш през лицето с ръкавици, а жена ти да стои до теб и ти практически да я обвиняваш в изневяра. За човек, все още отпаднал след жесток запой, Уейд се справи повече от добре. Вярно, че пиян не бях го виждал. Не знаех как изглежда като къркан. Дори не знаех със сигурност, че е алкохолик. Защото разликата е голяма. Един мъж, който пие прекалено много по някакъв повод, си остава същият човек, както и в трезво състояние. Докато алкохоликът, истинският алкохолик, съвсем не е вече същият. За него нищо не можеш да предвидиш, освен че ще се държи като човек, когото никога преди не си виждал.

Зад гърба си дочух леки стъпки. Айлийн Уейд прекоси терасата и седна до мен на ръба на един шезлонг.

— Е, какво мислите? — тихо попита тя.

— За джентълмена, дето размахва ръкавици ли?

— А, не. — Тя се намръщи. После се засмя. — Мразя хора, които правят такива живописни сцени. А иначе е добър лекар. Тази сцена я направи вече на половината мъже в Айдъл Вали. А Линда Лоринг не е лека жена, нито видът й, нито приказките й, нито поведението й е на лека жена. Не знам кое дава основание на доктора да се държи така, сякаш вярва в лекото й поведение.

— Може да е излекуван алкохолик. Много от тях се превръщат в големи пуритани.

— Възможно е — съгласи се тя и се загледа в езерото. — Това място е толкова спокойно. Един писател би трябвало да се чувствува щастлив тук — ако писателите изобщо могат да са щастливи някъде. — Тя се обърна и ме погледна. — Значи Роджър не можа да ви убеди.

— Безсмислено е, мисиз Уейд. С нищо не мога да помогна. Вече ви казах. Не мога да бъда около него всеки път, когато потрябва. За целта трябва да го следвам неотлъчно. А това е невъзможно, дори и да нямам друга работа. Ако откачи — може да се случи и съвсем внезапно. А аз не забелязах никакви признаци на каквото и да било откачане. Доколкото виждам, напълно се владее.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Само да можеше да завърши тази книга, нещата биха се оправили.

— Тук вече не мога да му помогна. Тя погледна нагоре, подпря ръце на облегалките на шезлонга и се наклони напред.

— Можете, щом той така смята. А това е най-важното. Да не би да ви е неприятно, че ще гостувате в една къща и ще ви плащат за това?

— Той има нужда от психиатър, мисиз Уейд. Познавате ли някой, който да не е мошеник?

Тя се изненада.

— Психиатър ли? Защо?

Изтръсках пепелта от лулата, взех я в шепа и зачаках да изстине, за да я прибера.

— Ако настоявате за мнението на един любител, ще ви кажа следното. Той мисли, че някъде в под съзнанието му е скрита тайна, която не може да разнищи. Може да е някаква гузна истина, свърза на със самия него, а може да е за някой друг. Той мисли, че именно затова пие — защото не може да се добере до нея. Изглежда, смята, че това, което се е случило, е станало, докато е бил пиян, и сега иска да разбере какво правят хората в пияно състояние — в свински пияно състояние, така както той се напива. А това е работа за психиатър. Дотук добре. Но ако причината не е там, тогава пие, защото му се иска и не може да се пребори със себе си, а номерът с тайната е просто предлог. Не може да напише книгата, или поне не е в състояние да я завърши. Защото се напива. Всички предполагат, че не може да я завърши, защото се напива до безсъзнание, а в същност може да е обратното.

— А, не. Не. Роджър е много талантлив. Абсолютно съм сигурна, че тепърва ще напише най-добрите си неща.

— Казах ви, че мнението ми е съвсем любителско. Вие споменахте онази сутрин, че може би е разлюбил жена си. И това също може да е точно обратното.

Тя погледна към къщата, после й обърна гръб. Проследих погледа й. До прозореца бе застанал Уейд и гледаше към нас. После отиде зад бара и посегна към едно от шишетата.

— Няма смисъл да му се месим — бързо изрече тя. — Аз никога не му се бъркам. Никога. Вероятно сте прав, мистър Марлоу. Единственото, което можем да направим, е да го оставим сам да се пребори със себе си.

Лулата бе изстинала вече и аз я прибрах.

— След като, така или иначе, налучкваме, какво ще кажете за второто ми предположение — че е точно обратното?

— Аз обичам мъжа си — простичко ми отвърна тя. — Не съм влюбена като младо момиче, разбира се, но го обичам. Жената само веднъж в живота си е младо момиче. Мъжът, когото обичах тогава, е мъртъв. Убиха го във войната. И името му, колкото и да е странно, започваше със същите букви като вашето. Но вече какво значение има! Освен дето понякога не мога да повярвам, че е мъртъв. Трупът му не бе открит. Но не беше само той. — Тя ме изгледа продължително, изучаващо. — Понякога, не често, разбира се, като вляза в тихо барче или във фоайето на някой хубав хотел в мъртъв час, или ако се намирам на палубата на презокеански-параход рано сутрин или късно вечер, все очаквам да го видя в някой тъмен ъгъл; седи и ме чака. — Тя замълча и наведе очи. — Глупаво е, естествено. Срам ме е от това. Ние бяхме много влюбени, с онази дива, тайнствена, невероятна любов, която идва само веднъж.

Тя млъкна и се загледа в езерото като в транс. Аз пак се обърнах към къщата. Уейд стоеше до стъклените врати откъм стаята с чаша в ръка. После пак погледнах Айлийн. За нея вече не съществувах. Станах и влязох в къщата. Уейд продължаваше да стои с чашата, а тя беше много пълна. Пък и погледът му никак не ми хареса.

— Как напредваш с жена ми, Марлоу? — Устата му бе изкривена.

— Не я свалям, ако това имаш пред вид.

— Точно това имам пред вид. Онази нощ нали те видях, като я целуна. Сигурно се мислиш за много бърз сваляч, но трябва да те предупредя, че си губиш времето, приятелче. Дори ако подходът ти е най-правилният.

Опитах се да го заобиколя, но той ми препречи пътя с едрото си рамо.

— Не бързай толкова, старче. Приятно ни е да се навърташ около нас. Толкова малко частни ченгета идват у дома.

— Аз май съм в повече.

Той вдигна чашата и отпи. После я свали и ми се ухили, цинично.

— Изчакай да мине малко време, че да си изградиш някакви съпротивителни сили — посъветвах го аз. — Или това са само празни думи?

— Добре, учителю. Много те бива да четеш конско. Как може да си толкова тъп, че да даваш съвети на един пияница. Пияниците не разбират от добра дума, приятелю. Те просто се разпадат. И една част от този процес е много забавна. — Той пак отпи от чашата, като почти я изпразни. — А останалата част е направо страшна. Но ако ми позволиш да цитирам крилатите думи на добрия доктор Лоринг — копеле на всички копелета с черна лекарска чанта, — остави жена ми на мира! Знам, че си падаш по нея. Всички си падат. Иска ти се да спиш с нея. Всички искат. Иска ти се да споделяш мечтите й и да помиришеш розата на нейните спомени. И аз бих искал. Но няма нищо за споделяне, приятелю — нищо, нищо, нищо. Ти си сам в тъмнината.

Той пресуши чашата и я обърна с дъното нагоре.

— Празна е като тази чаша, Марлоу. Нищо няма. Аз знам.

Постави я на барчето и тръгна с несигурна стъпка към стълбите. Изкачи десетина стъпала, като се крепеше за парапета, спря и се облегна на него. После погледна ухилен към мен.

— Прощавай за старомодния ми сарказъм, Марлоу. Ти си добро момче и не бих искал да ти се случи нещо.

— Като например?

— Може би тя още не е забравила вълшебния копнеж по първата си любов — онзи, дето изчезнал без вест в Норвегия. Нали не би искал и ти да изчезнеш без вест? Ти си моят любим, собствен частен детектив. Откриваш ме, като се изгубя в дивите красоти на Сепълвида Каньон. — Той започна да гали с кръгови движения на ръката полираното дърво на парапета. — Безкрайно ще ми бъде мъчно, ако изчезнеш без вест. Като онзи, нейния, дето се свързал с англичаните. Той така изчезнал, че понякога се чудя дали изобщо е съществувал. Допускаш ли, че го е измислила, за да има с какво да се забавлява?

— Аз пък откъде да знам?

Той ме погледна. Между очите му имаше дълбоки бръчки и устата му се изкриви от вътрешна болка.

— А кой знае? Може би и тя самата не знае. Бебето е уморено. Прекалено дълго време си игра със счупени играчки. Бебето иска да нанка. — И той се качи в стаята си.

Аз останах долу и след малко се появи Канди и започна да прибира около бара, да нарежда чаши на един поднос, да оглежда шишетата дали не е останало нещо в тях. Без да ми обръща внимание. После изведнъж се обади:

— Сеньор, тук е останало доста — жал ми е да го изхвърлям.

И ми протегна една бутилка.

— Ти го изпий.

— Gracias, senor, no me gusta. Un vaso de cerveza, no mas.^[2] — Повече от чаша бира не пия.

— Умно момче си ти.

— Стига ни един алкохолик в къщата — продължи той, като ме гледаше напрегнато. — Английският ми е добър, нали?

— Да, много.

— Но аз мисля на испански. Понякога мисля с нож в ръка. Шефът е мой човек. И не се нуждае от ничия помощ, hombre^[3]. Аз достатъчно добре се грижа за него.

— Много се грижиш, мухльо.

— Hijo de la flauta^[4] — промърмори той между белите си зъби. Вдигна напълнения поднос и го подпря на рамо с едната си длан като същински келнер.

Тръгнах към вратата и излязох, без някой да ме Пирати, като се чудех как един израз със значение „Син на флейта“ се е превърнал на испански в псувня. Но не се чудих дълго време. Имах достатъчно Други неща, за които да се чудя. Проблемът в семейство Уейд не беше само алкохолът. Той беше само една прикрита реакция.

По-късно през нощта, между девет и половина и десет, избрах телефонния номер на Уейдови. След десет, сигнала затворих, но едва бях свалил ръката си от апарата, и той започна да звъни. Беше Айлийн Уейд.

— Някой току-що звъня — каза тя. — Имах предчувствие, че сте вие. Тъкмо щях да влизам в банята.

— Аз бях, но не е нещо важно. Той беше с много размътена глава, като го оставих — имам пред вид Роджър. И понеже вече се чувствувам някак си отговорен за него…

— Нищо му няма. Спи дълбоко в леглото си. Мисля, че доктор Лоринг го разстрои много повече, отколкото показа. Нищо чудно, ако ви е наговорил куп глупости.

— Каза, че е изморен и че иска да си ляга. Всичко беше напълно разумно.

— Ако само това е казал — тогава да. Е, лека нощ и благодаря, че се обадихте.

— Не казах, че само това е казал. Казах, че го каза.

Тя помълча. После тихо изрече:

— От време на време на всеки му хрумват невероятни неща. Не вземайте всичко, което говори, на сериозно, мистър Марлоу. В края на краищата той има много развинтена фантазия. И то е съвсем естествено. Не биваше да пие толкова скоро след последната история. Моля ви да забравите всичко това. Предполагам, че ви е нагрубил между другото.

— Не беше груб. Всичко, което каза, беше много смислено. Вашият мъж е човек, който може да погледне навътре в себе си и да си даде сметка какво представлява. Не всеки има тази дарба. Повечето хора прахосват половината си енергия, за да защищават някакво въображаемо свое достойнство, което никога не са имали. Лека нощ, мисиз Уейд.

Тя затвори и аз извадих шахматната дъска. Напълних една лула, подредих фигурите като за парад и минах на проверка да видя дали всички са избръснати и със зашити копчета, след което изиграх шампионска среща между Горчаков и Менинкин — равен мач на седемдесет и втория ход — ненадминат образец за това, как непобедимата сила се сблъсква с непреодолима преграда: битка без оръжие, война без кръвопролитие и най-сложното прахосване на човешка изобретателност, което може да се срещне извън стените на някоя рекламна агенция.