Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (26)

26

Мексиканецът беше със спортна риза на бяло и черно каре, широки черни панталони, без колан и безупречно чисти обувки в два цвята — черно и бяло. Гъстата му черна коса беше сресана назад и лъщеше от брилянтин или някакво мазило за коса.

— Сеньор — обърна се той към мен и ми се поклони подигравателно.

— Канди, помогни на мистър Марлоу да пренесе мъжа ми догоре. Той падна и леко се нарани. Извинявай за безпокойството.

— De nada, senora^[1] — усмихна се Канди.

— Ще ви пожелая лека нощ — обърна се тя към мен. — Много съм уморена. Канди ще ви услужи, ако нещо ви потрябва.

И тя безшумно изкачи стълбите. Двамата с Канди я проследихме с поглед.

— Страшно маце — доверително ми каза той. — Ще останеш ли да спиш тук?

— Едва ли.

— Es lastima^[2] Тя, горката, е много самотна.

— Я изгаси блясъка в очите си, малкият. Дай да го пренесем в леглото.

Той тъжно погледна към хъркащия Уейд.

— Pobrecito. Borracho como una cuba.^[3]

— Че е пиян като свиня, така е, но в никой случай не е мъничък. Ти го хвани за краката.

Вдигнахме го и дори за двама ни тежеше като оловен ковчег. На горната площадка минахме покрай открит балкон и една затворена врата.

— La senora — прошепна той. — Ако почукаш тихичко, сигурно ще ти отвори.

Нищо не казах, защото имах нужда от него. Продължихме с отпуснатото като чувал с картофи тяло в ръце, влязохме в друга стая и го стоварихме върху леглото. И чак тогава сграбчих ръката на Канди високо, близо до рамото, където впитите пръсти причиняват най-силна болка. Постарах се да заболи.

Той се намръщи леко, но в следващия миг лицето му пак стана каменно.

— Как ти е името, cholo^[4]?

— Махай си ръката — озъби се той. — И не ме наричай чоло. Аз не съм мексиканец. Името ми е Хуан Гарсиа де Сото. И съм чилиец.

— Добре, дон Хуан. И внимавай да не сгазиш някъде лука. Мери си приказките, когато говориш за хората, които ти плащат.

Той се освободи с рязко движение и отстъпи назад. Черните му очи мятаха разярени мълнии. Ръката му се плъзна в ризата и измъкна оттам тънък дълъг нож. Закрепи го с върха на острието към дланта си, без дори да го погледне. После отпусна внезапно ръка и хвана дръжката в движение. Всичко това бе извършено със светкавична бързина и без никакво усилие. Вдигна си ръката до височината на рамото, замахна, ножът политна във въздуха и се заби, трептящ, в рамката на прозореца.

— Ciudado, senor^[5] — изсмя се той презрително. — И не ми се фукайте много. С мен шега не бива.

Той прекоси стаята с гъвкава походка, измъкна ножа, подхвърли го нагоре, завъртя се на токовете кръгом и го хвана зад гърба си. В следващия миг ножът изчезна някъде в гънките на ризата му.

— Чиста работа — похвалих го. — Но номерът е прекалено циркаджийски.

Той се приближи с подигравателна усмивка.

— Освен това могат да ти счупят лакътя — продължих аз. — Ето така.

Хванах го за дясната китка, дръпнах го, за да го извадя от равновесие, извъртях се встрани и зад него, а в същото време пъхнах сгънатата си ръка зад лакътя му. Натиснах го, като използувах ръката си за опорна точка.

— Едно по-рязко движение и лакътят ще се пукне. А едно пукване ти стига. Излизаш от строя като хвърляч на ножове поне за няколко месеца. А ако движението е малко по-рязко, излизането от строя ще е за постоянно. Свали обувките на мистър Уейд.

Пуснах го и той се ухили.

— Хубав номер, ще го запомня.

После се обърна към Уейд, посегна към едната му обувка, но замръзна на място. Възглавницата беше изцапана с кръв.

— Кой е ударил шефа?

— Не съм аз. Паднал и се порязал на нещо. Но раната е повърхностна. Докторът го прегледа.

Канди бавно издиша.

— Ти беше ли тук, като падна?

— Не, станало е, преди да дойда. Ти май си привързан към него, а?

Той не ми отговори. Събу го, после двамата постепенно го разсъблякохме. Канди извади една пижама в зелено и сребристо. Облякохме Уейд, пъхнахме го в завивките и добре го покрихме. Той беше все така потен и все така хъркаше. Канди тъжно го изгледа, като клатеше бавно гладко сресаната си глава.

— Някой трябва да стои при него. Ще отида да се преоблека.

— Ти иди се наспи, пък аз ще остана тук. Ако ми потрябваш, ще те повикам.

Той се обърна към мен и тихо каза:

— Добре да се грижиш за него. Много добре. И излезе. Аз влязох в банята и намокрих една кърпа и един пешкир. Обърнах Уейд на една страна, постлах пешкира на възглавницата и изтрих Кръвта от главата му — много внимателно, за да не разкървавя отново раната. Показа се тесен и плитък разрез, около пет сантиметра дълъг. Дребна работа. В това отношение доктор Лоринг се оказа прав. Не беше излишен някой и друг шев, но не беше и крайно необходим. Намерих ножици и подрязах косата, Колкото да мога да сложа лейкопласт. После пак го обърнах по гръб и избърсах лицето му. Но това се оказа грешен ход.

Той отвори очи. Бяха празни, блуждаещи, но след малко се проясниха и той ме видя. Ръката му се вдигна към главата и напипа лейкопласта. Устните му промърмориха нещо неразбрано, но след малко и гласът му се избистри.

— Кой ме удари? Ти ли?

— Никой не те е ударил. Сам си паднал.

— Паднал ли съм? Кога? Къде?

— Там, откъдето ми се обади. Обади ми се по телефона. Чух те, като падна. По телефона дори се чу.

— Обадих ли ти се? — Той бавно се усмихна. — Ти си винаги на разположение, а, приятелю? Колко е часът?

— Един минава.

— Къде е Айлийн?

— Легна си. Много й се струпа.

Той се замисли, без да продума. Очите му се изпълниха с болка.

— Аз да не би… — После млъкна и се намръщи.

— Не си я докоснал, доколкото знам. Ако това имаш пред вид. Просто си излязъл на двора и си изгубил съзнание до оградата. Стига приказки. Спи.

— Спи — повтори Уейд тихо и бавно като дете, което си учи урока. — Какво значи това?

— Я вземи едно приспивателно. Имаш ли?

— В чекмеджето на нощното шкафче.

Отворих и намерих пластмасово шишенце е червени хапчета. Секонал, 1,5 грана. По рецепта, на доктор Лоринг. Ах, този добър доктор Лоринг! Рецепта на името на мисиз Уейд.

Извадих две хапчета, върнах шишенцето на мястото му и налях чаша вода от термоса на нощното шкафче. Той каза, че едно хапче му стигало. Изпи го, после глътна още малко вода, отпусна се назад върху възглавницата и пак се втренчи в тавана. Времето минаваше. Седях в един стол и го наблюдавах. Не личеше да му се спи. После каза бавно:

— Спомних си нещо. Направи ми една услуга, Марлоу. Написах едни ужасни глупости и не искам да попаднат в ръцете на Айлийн. На машината са, под калъфа. Моля те да ги унищожиш.

— Добре. Само това ли си спомни?

— Айлийн добре ли е? Сигурен ли си?

— Да. Само е уморена. Хайде, стига, Уейд, престани да мислиш. Не биваше да те питам.

— „Престани да мислиш“, казваш. — Гласът му вече бе леко сънлив. Говореше сякаш на себе си. — Престани да мислиш, престани да сънуваш, престани да обичаш, престани да мразиш. Лека нощ, прекрасни мой принце. Ще взема и второто хапче.

Дадох му го с остатъка от водата. Той пак се отпусна назад, но този път обърна главата си така, че да ме вижда.

— Слушай, Марлоу, написах едни неща и не ми се иска Айлийн…

— Вече ми го каза. Ще се погрижа за това, щом заспиш.

— Благодаря ти. Много мило, че си тук. Много мило.

Последва още една дълга пауза. Клепачите му натежаха.

— Убивал ли си човек, Марлоу?

— Да.

— Неприятно усещане, нали?

— Има хора, на които им харесва.

Очите му бяха съвсем затворени. После пак ги отвори, но вече бяха безизразни. — Как е възможно?

Не му отговорих. Клепачите му пак се отпуснаха много бавно, като завеса в театъра. Почаках още малко. После изгасих едната лампа и излязох.