Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (6)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Long Goodbye, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър
ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ
Превод от английски Жечка Георгиева, 1983
Редактор Людмила Харманджиева
Художник Николай Пекарев
Художествен редактор Христо Жаблянов
Технически редактор Маргарита Воденичарова
Коректор Емилия Кожухарова
Американска. Първо издание, ЛГ VI.
9С360/2241Г
Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83
Дадена за набор на 27.IX.1982 година.
Подписана за печат на 3.I.1983 година
Излязла от печат на 13.II.1983 година.
Поръчка 139. Формат 84×108/32.
Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.
Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Благоев“
София, 1983
RAYMOND CHANDLER
The Long Goodbye
Ballantine Books, New York, 1972
Издание:
Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец
Романи
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985
Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева
Редактор: Елена Матева
Художник: Николай Пекарев
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Елена Млечевска
Коректор: Галя Луцова
Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.
Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.
Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.
Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София
Ч–820
Raymond Chandler
The Long Goodbye
Ballantine Books, New York, 1972
The High Window
Ballantine Books, New York, 1973
© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985
История
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).
Дългото сбогуване | |
The Long Goodbye | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1953 г. Великобритания |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | По-малката сестра (1949) |
Следваща | Плейбек (1958) |
ISBN | ISBN 9544260145 |
Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.
В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.
В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс
През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]
Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.
Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]
Бележки
- ↑ Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
- ↑ Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010
Външни препратки
- WRITING THE LONG GOODBYE Архив на оригинала от 2012-03-13 в Wayback Machine.
- „Дългото сбогуване (1973)“ в Internet Movie Database
|
26
Мексиканецът беше със спортна риза на бяло и черно каре, широки черни панталони, без колан и безупречно чисти обувки в два цвята — черно и бяло. Гъстата му черна коса беше сресана назад и лъщеше от брилянтин или някакво мазило за коса.
— Сеньор — обърна се той към мен и ми се поклони подигравателно.
— Канди, помогни на мистър Марлоу да пренесе мъжа ми догоре. Той падна и леко се нарани. Извинявай за безпокойството.
— De nada, senora[1] — усмихна се Канди.
— Ще ви пожелая лека нощ — обърна се тя към мен. — Много съм уморена. Канди ще ви услужи, ако нещо ви потрябва.
И тя безшумно изкачи стълбите. Двамата с Канди я проследихме с поглед.
— Страшно маце — доверително ми каза той. — Ще останеш ли да спиш тук?
— Едва ли.
— Es lastima[2] Тя, горката, е много самотна.
— Я изгаси блясъка в очите си, малкият. Дай да го пренесем в леглото.
Той тъжно погледна към хъркащия Уейд.
— Pobrecito. Borracho como una cuba.[3]
— Че е пиян като свиня, така е, но в никой случай не е мъничък. Ти го хвани за краката.
Вдигнахме го и дори за двама ни тежеше като оловен ковчег. На горната площадка минахме покрай открит балкон и една затворена врата.
— La senora — прошепна той. — Ако почукаш тихичко, сигурно ще ти отвори.
Нищо не казах, защото имах нужда от него. Продължихме с отпуснатото като чувал с картофи тяло в ръце, влязохме в друга стая и го стоварихме върху леглото. И чак тогава сграбчих ръката на Канди високо, близо до рамото, където впитите пръсти причиняват най-силна болка. Постарах се да заболи.
Той се намръщи леко, но в следващия миг лицето му пак стана каменно.
— Как ти е името, cholo[4]?
— Махай си ръката — озъби се той. — И не ме наричай чоло. Аз не съм мексиканец. Името ми е Хуан Гарсиа де Сото. И съм чилиец.
— Добре, дон Хуан. И внимавай да не сгазиш някъде лука. Мери си приказките, когато говориш за хората, които ти плащат.
Той се освободи с рязко движение и отстъпи назад. Черните му очи мятаха разярени мълнии. Ръката му се плъзна в ризата и измъкна оттам тънък дълъг нож. Закрепи го с върха на острието към дланта си, без дори да го погледне. После отпусна внезапно ръка и хвана дръжката в движение. Всичко това бе извършено със светкавична бързина и без никакво усилие. Вдигна си ръката до височината на рамото, замахна, ножът политна във въздуха и се заби, трептящ, в рамката на прозореца.
— Ciudado, senor[5] — изсмя се той презрително. — И не ми се фукайте много. С мен шега не бива.
Той прекоси стаята с гъвкава походка, измъкна ножа, подхвърли го нагоре, завъртя се на токовете кръгом и го хвана зад гърба си. В следващия миг ножът изчезна някъде в гънките на ризата му.
— Чиста работа — похвалих го. — Но номерът е прекалено циркаджийски.
Той се приближи с подигравателна усмивка.
— Освен това могат да ти счупят лакътя — продължих аз. — Ето така.
Хванах го за дясната китка, дръпнах го, за да го извадя от равновесие, извъртях се встрани и зад него, а в същото време пъхнах сгънатата си ръка зад лакътя му. Натиснах го, като използувах ръката си за опорна точка.
— Едно по-рязко движение и лакътят ще се пукне. А едно пукване ти стига. Излизаш от строя като хвърляч на ножове поне за няколко месеца. А ако движението е малко по-рязко, излизането от строя ще е за постоянно. Свали обувките на мистър Уейд.
Пуснах го и той се ухили.
— Хубав номер, ще го запомня.
После се обърна към Уейд, посегна към едната му обувка, но замръзна на място. Възглавницата беше изцапана с кръв.
— Кой е ударил шефа?
— Не съм аз. Паднал и се порязал на нещо. Но раната е повърхностна. Докторът го прегледа.
Канди бавно издиша.
— Ти беше ли тук, като падна?
— Не, станало е, преди да дойда. Ти май си привързан към него, а?
Той не ми отговори. Събу го, после двамата постепенно го разсъблякохме. Канди извади една пижама в зелено и сребристо. Облякохме Уейд, пъхнахме го в завивките и добре го покрихме. Той беше все така потен и все така хъркаше. Канди тъжно го изгледа, като клатеше бавно гладко сресаната си глава.
— Някой трябва да стои при него. Ще отида да се преоблека.
— Ти иди се наспи, пък аз ще остана тук. Ако ми потрябваш, ще те повикам.
Той се обърна към мен и тихо каза:
— Добре да се грижиш за него. Много добре. И излезе. Аз влязох в банята и намокрих една кърпа и един пешкир. Обърнах Уейд на една страна, постлах пешкира на възглавницата и изтрих Кръвта от главата му — много внимателно, за да не разкървавя отново раната. Показа се тесен и плитък разрез, около пет сантиметра дълъг. Дребна работа. В това отношение доктор Лоринг се оказа прав. Не беше излишен някой и друг шев, но не беше и крайно необходим. Намерих ножици и подрязах косата, Колкото да мога да сложа лейкопласт. После пак го обърнах по гръб и избърсах лицето му. Но това се оказа грешен ход.
Той отвори очи. Бяха празни, блуждаещи, но след малко се проясниха и той ме видя. Ръката му се вдигна към главата и напипа лейкопласта. Устните му промърмориха нещо неразбрано, но след малко и гласът му се избистри.
— Кой ме удари? Ти ли?
— Никой не те е ударил. Сам си паднал.
— Паднал ли съм? Кога? Къде?
— Там, откъдето ми се обади. Обади ми се по телефона. Чух те, като падна. По телефона дори се чу.
— Обадих ли ти се? — Той бавно се усмихна. — Ти си винаги на разположение, а, приятелю? Колко е часът?
— Един минава.
— Къде е Айлийн?
— Легна си. Много й се струпа.
Той се замисли, без да продума. Очите му се изпълниха с болка.
— Аз да не би… — После млъкна и се намръщи.
— Не си я докоснал, доколкото знам. Ако това имаш пред вид. Просто си излязъл на двора и си изгубил съзнание до оградата. Стига приказки. Спи.
— Спи — повтори Уейд тихо и бавно като дете, което си учи урока. — Какво значи това?
— Я вземи едно приспивателно. Имаш ли?
— В чекмеджето на нощното шкафче.
Отворих и намерих пластмасово шишенце е червени хапчета. Секонал, 1,5 грана. По рецепта, на доктор Лоринг. Ах, този добър доктор Лоринг! Рецепта на името на мисиз Уейд.
Извадих две хапчета, върнах шишенцето на мястото му и налях чаша вода от термоса на нощното шкафче. Той каза, че едно хапче му стигало. Изпи го, после глътна още малко вода, отпусна се назад върху възглавницата и пак се втренчи в тавана. Времето минаваше. Седях в един стол и го наблюдавах. Не личеше да му се спи. После каза бавно:
— Спомних си нещо. Направи ми една услуга, Марлоу. Написах едни ужасни глупости и не искам да попаднат в ръцете на Айлийн. На машината са, под калъфа. Моля те да ги унищожиш.
— Добре. Само това ли си спомни?
— Айлийн добре ли е? Сигурен ли си?
— Да. Само е уморена. Хайде, стига, Уейд, престани да мислиш. Не биваше да те питам.
— „Престани да мислиш“, казваш. — Гласът му вече бе леко сънлив. Говореше сякаш на себе си. — Престани да мислиш, престани да сънуваш, престани да обичаш, престани да мразиш. Лека нощ, прекрасни мой принце. Ще взема и второто хапче.
Дадох му го с остатъка от водата. Той пак се отпусна назад, но този път обърна главата си така, че да ме вижда.
— Слушай, Марлоу, написах едни неща и не ми се иска Айлийн…
— Вече ми го каза. Ще се погрижа за това, щом заспиш.
— Благодаря ти. Много мило, че си тук. Много мило.
Последва още една дълга пауза. Клепачите му натежаха.
— Убивал ли си човек, Марлоу?
— Да.
— Неприятно усещане, нали?
— Има хора, на които им харесва.
Очите му бяха съвсем затворени. После пак ги отвори, но вече бяха безизразни. — Как е възможно?
Не му отговорих. Клепачите му пак се отпуснаха много бавно, като завеса в театъра. Почаках още малко. После изгасих едната лампа и излязох.