Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (48)

48

Прекалено дълго го наблюдавах. С крайчеца на окото си долових някакво движение отстрани и в следващия момент рамото ми изтръпна от остра болка. Цялата ми ръка се схвана — до върха на пръстите. Обърнах се и видях един едър, зловещ мексиканец. Не се хилеше, само ме гледаше. Ръката му с пистолета се отпусна. Имаше мустаци и огромно количество черна, намазана с брилянтин коса, сресана нагоре и после назад. На темето му се мъдреше мръсно сомбреро, чиито кожени връзки висяха провесени отпред, а бродираната му риза вонеше на пот. Няма нищо по-благо от благ мексиканец, нищо по-честно от честен мексиканец и най-вече нищо по-тъжно от тъжен мексиканец. Този беше от коравите. По-корав и да търсите, няма да намерите.

Разтрих си рамото. Усетих лек бодеж, но болката и чувството за изтръпналост не се премахнаха. Ако се бях опитал да извадя пистолета, сигурно щях да го изтърва.

Менендес протегна ръка към главореза си. Онзи му хвърли пищова, без да отклони погледа си от мен, и Менендес го хвана. После застана отпреде ми — лицето му лъщеше.

— Как ти харесва, нищожество? — Черните му очички играеха нагоре-надолу.

Аз само го погледнах. Какво можех да отговоря на такъв въпрос?

— Попитах те нещо, нищожество.

Облизах устните си и също му зададох въпрос.

— Къде остана Агостино? Нали той ти държеше пищовите?

— Чик се оказа слаб човек — тихо отвърна той.

— Винаги си е бил слаб — като шефа си.

Седналият в креслото ме стрелна е поглед.

За една бройка да се усмихне. Коравият, дето парализира ръката ми, нито помръдна, нито се обади. Но знаех, че диша. Усещах вонята му.

— Някой да не се е блъснал в ръката ти, нищожество?

— Препънах се в една енчилада^[1].

Небрежно, без дори да ме погледне, той ме прасна през лицето с дулото.

— Недей да ми остроумничиш, нищожество. Пропусна момента. Предупредиха те, при това най-любезно. Когато си направя труда лично да отида при някого с молба да си пасува — той си пасува. В противен случай пада и вече не става.

Усетих как по бузата ми се стича кръв. И тъпа, сковаваща болка в скулите. Тя се разпростря и скоро ме заболя цялата глава. Ударът не беше силен, но инструментът беше много тежък. Обаче още можех да говоря и никой не ми попречи.

— Откога започна сам да биеш бе, Менди? Мислех, че си имаш наемници за тази цел, като онези, дето пребиха Големия Уили Магун.

— Тук си имам лични причини — обясни ми той с благ глас. Както си имах лични причини да те предупредя. А с Магун работата беше друга, делова. Въобрази си, че може да ме разиграва — мен, който му купувам дрехите и колите, който му напълних банковата сметка и му платих ипотеката. Всички от отдела за борба с порока са от един дол дренки. Ами че аз дори плащах за училището на сина му! Имах всички основания да очаквам някаква благодарност от това копеле. А той какво направи? Влиза, моля ти се, в частния ми кабинет и ми удря шамар в присъствието на слугите!

— Че защо? — заинтересувах се аз със смътнатата надежда да пренасоча яда му към някой друг.

— Защото някаква си фльорца отишла и ни наклепала, че сме използували подправени зарове. После се оказа, че била негова мацка — от време на време. Изхвърлих я от клуба барабар с всичките й пари.

— Напълно правилно — одобрих аз. — Магун би трябвало да знае, че професионалните комарджии играят честно. Аз обаче какво съм ти направил?

Той пак ме цапардоса със замислен вид.

— Ти ми смачка фасона. В моя бизнес не е редно да повтаряме два пъти. На който и да е. Ако направи нещо, за което е бил предупреден да не го прави, значи не държим положението в ръце. А щом не го държим, отпадаме от играта.

— Имам предчувствието, че не е само това. Извинявай, но ще си извадя носната кърпичка.

Дулото на пистолета не ме изпусна за миг, докато я вадех и бършех кръвта от лицето си.

— Някакво си жалко ченге — бавно продължи Менендес — си въобразило, че може да ме прави на маймуна. Че може да ме прави за смях — мен, Менендес. В същност би трябвало да ти тегля ножа, нищожество. Да те нарежа на малки мръвчици.

— Ленъкс е бил твой приятел — започнах аз, без да изпускам погледа му от очи. — И той умря. Заровиха го като куче, без дори да сложат името му над бунището, където са го погребали. А аз направих нещо — съвсем малко — да докажа, че е бил невинен. И това ти смачка фасона? Той ти спасил живота и изгуби собствения си, но какво е това за теб? За теб единствено има значение да се дуеш и да се правиш на голяма клечка. Защото не ти пука ни най-малко за когото и да било освен за самия себе си. Ти не си голям — само устата ти е голяма.

Лицето му замръзна и той замахна да ме ударя, този път с всичка сила. Ръката му не беше завършила замаха, когато пристъпих леко напред и го ритнах в стомаха.

Без да се замисля, без да си правя планове, без да изчислявам шансовете си и дали изобщо имам такива. Просто ми писна да слушам лая му, болеше ме, кървях, а може и да се бях скапал от ударите в главата.

Менди се преви на две и се опита да си поеме дъх, а пистолетът падна от ръката му. Започна да го търси пипнешком, обезумял, а от гърлото му излизаха някакви напрегнати звуци. Ритнах го с коляно в лицето. Той изпищя.

Седналият в стола се изхили. Това ме потресе. Той стана и се приближи, а с него се приближи и пистолетът му.

— Не го убивай — добродушно ме посъветва той. — Трябва ни за жива стръв.

Нещо се раздвижи в сянката на антрето и през вратата влезе Оулз, с празен поглед, безизразно лице и непоклатимо спокойствие. Той наведе очи към Менендес застанал на колене, с глава, опряна на пода.

— Ама че мекотело — презрително каза Оулз.

— Не е мекотело — възразих. — Но го боли. Всеки го боли. Големия Уили Магун мекотело ли е?

Оулз ме погледна. И другият ме погледна. Грубият мексиканец до вратата не беше издал нито звук.

— И махни тази проклета цигара — изръмжах аз на Оулз. — Или я изпуши, или я остави на мира! Призлява ми вече да те гледам! Призлява ми от теб! Призлява ми от всякакви ченгета!

Той се изненада. После се ухили.

— Всичко беше нагласено, детето ми — обясни той жизнерадостно. — Зле ли си изпати? Лошият чичко да не те е ударил по хубавата мутричка? Ако ме питаш, сам си го изпроси и така ти се пада. — Той прехвърли погледа си върху Менди, който бе сгънал колене и лежеше свит на кълбо. Но вече се катереше нагоре по стената на кладенеца — сантиметър по сантиметър. Дишаше на пресекулки.

— Много приказва този — не можеш да му затвориш устата — продължи Оулз. — Особено като е заобиколен от главорези.

Той рязко изправи Менендес на крака. От носа му течеше кръв. Менди измъкна пипнешком от белия си фрак носна кърпичка и я долепи до носа си. Но не гъкна.

— Прецакаха те, миличък — заобяснява Оулз. — Не че съм проливал горчиви сълзи за Магун. Той си го търсеше. Но беше полицай, а гадини като теб не бива да закачат полицаи — никога!

Менендес свали кърпичката от носа си и погледна Оулз. После мен. После човека, седнал в креслото. После бавно се обърна и изгледа якия мексиканец до вратата. И те го гледаха. Лицата им не изразяваха нищо. После изневиделица се стрелна нож и Менди се нахвърли върху Оулз. Оулз направи една крачка встрани, хвана го за гърлото с една ръка, изби му ножа без никакво затруднение, почти безразлично. После се разкрачи, изпъна си гърба, леко сви крака и вдигна Менендес от пода е една ръка, като го държеше за врата. Мина така през стаята, с висящия за врата Менди, и го залепи за стената. Пусна го, но не и врата му. — Само ме пипни с пръст, и ще те убия — закани му се той. — С едни пръст! — И чак тогава го пусна.

Менди презрително се усмихна, погледна носната си кърпичка и я сгъна така, че кръвта да не се вижда. После погледна към пистолета, с който ме бе удрял. Онзи от креслото се обади, като едва отваряше уста:

— Дори да го докопаш, не е зареден.

— Значи ме метнахте — обърна се Менди към Оулз. — Чух, като му каза.

— Ти нали поръча трима главорези — обясни Оулз. — Само че получи трима помощник-шерифи от Невада. На някой във Вегас не му се нрави, дето забравяш да си уреждаш сметките. Та този някой иска да поговори с теб. Можеш да тръгнеш с помощниците, или ако предпочиташ — ела с мен в участъка, само че с белезници. Долу, в управлението, едно-две момчета отдавна мечтаят да те видят по-отблизо.

— Боже, пази Невада — тихо се обади Менди, като погледна пак назад към якия мексиканец до вратата. После се прекръсти бързо и излезе. Якият мексиканец го последва. Другият — изсушеният от пустинното слънце, прибра пистолета и ножа и също излезе, като затвори след себе си вратата. Оулз остана неподвижен и безмълвен. Чу се шумът от блъскането на врати и изреваването на мотора.

— Сигурен ли си, че тези мутри са полицаи? — попитах недоверчиво.

Той се обърна, сякаш се изненада, че ме вижда.

— Показаха ми значките си — лаконично отговори той.

— Хубаво го изработи, Бърни. Браво! Мислиш ли, че ще стигне жив до Вегас, студенокръвно животно такова?

Отидох в банята, пуснах студената вода, наквасих един пешкир и го притиснах до пулсиращата си буза. После се погледнах в огледалото. Бузата беше подпухнала, обезформена и посиняла, насечена от неравни рани там, където дулото бе ударило костта на скулата. Под лявото ми око също се бе образувала синина. За няколко дни щях да се простя с красотата си.

Оулз се появи зад гърба ми във вид на отражение в огледалото. Майсторски въртеше проклетата си незапалена цигара в уста, както котка си играе с полумъртва мишка и се мъчи да я накара пак да побегне.

— И следващия път не се опитвай да надхитриш полицията — изсумтя той. — Да не мислиш, че ти позволихме да задигнеш фотокопието само за да си направиш кефа? Знаехме прекрасно, че Менди ще хукне веднага да се разправя с теб. И направо му казахме на Стар най-хладнокръвно — не можем да сложим край на комара в щата, но можем да му създадем големи пречки при прибирането на печалбите. Никой гангстер не пребива на наша територия полицай, дори и кофти полицай, без да си плати за това. Стар ни увери, че няма нищо общо с тази работа, целият бранш много го е яд на Менди и щели да го мъмрят. Така че, когато Менди се обадил да му изпратят един екип яки биячи, които да не са от нашия град, да дойдат да те обработят, Стар му пратил в собствената си кола трима познати — на негови разноски. Стар е полицейски комисар във Вегас.

Обърнах се и погледнах Оулз.

— Тази вечер койотите в пустинята добре ще си хапнат. Поздравявам те. Полицейската работа е много възвишена и вдъхновяваща, както виждам. Лошото й е само, че я вършат полицаи.

— Жал ми е за теб, о, геройо! — с неочаквана студена озлобеност изсъска Оулз. — Идеше ми да се изсмея, като те гледах как влизаш в собствения си хол да те претрепят от бой. Но нямах избор, момчето ми. Това е мръсна работа и трябва да се свърши по мръсен начин. За да ги накараш тези типове да говорят, трябва да им позволиш да се почувствуват силни. Чак кой знае колко не си пострадал, но трябваше да те посплескат малко, нямаше как.

— Ах, колко ми е мъчно, че съм ти причинил такива страдания.

Той приближи напрегнатото си лице до моето.

— Мразя комарджиите — каза с дрезгав глас. — Мразя ги, както мразя продавачите на наркотици. Те спекулират с една болест, която е не по-малко развращаваща от наркоманията. Да не мислиш, че казината в Рино и Вегас са създадени за безобидни развлечения? Те са за дребните риби, за глупаците, дето искат малко да пуснат, много да спечелят, за момчето, което ще се отбие с плика със заплатата и после няма да има какво да яде през седмицата. Богатият ще изгуби четирийсет бона, ще се изхили и ще се бръкне за още. Но голямата печалба в този бизнес не е от богатите играчи. Тя се трупа цент по цент, долар по долар, рядко от по пет долара. Големите пари в комара текат като вода от чешмата — една постоянна струя, която не спира. Ако питаш мен, всеки, който реши да пречука някой професионален комарджия, е добре дошъл. Аз съм за. А когато правителството прибира част от печалбата им и я нарича данъци, то по същество помага на гангстерите да продължат да си вършат бизнеса. Ако някой бръснар или фризьорка заложат по два долара на конни надбягвания, в чий джоб отиват тези пари? На гангстерите. Печалбите им са от натрупването иа такива дребни суми. Хората искат честна полиция. А за какво им е? Та ние в нашия щат имаме целогодишно легални конни надбягвания. Те си действуват по закона и щатът си получава своята част от печалбата, но при събирачите на облози се залага петдесет пъти повече, отколкото на самия хиподром. В един и същ ден може да има осем-десет надбягвания и половината от тях свършват, както нареди някой отгоре. Жокеят може да спечели състезанието само по един начин, но може да го загуби по двайсет различни начина, при това под носа на наблюдателите, които са безпомощни да направят каквото и да било, защото жокеят си знае работата. И това, приятелче, се нарича комар в рамките на закона — чист честен бизнес с одобрението на щатското правителство. Така ли е? Само че аз съм на друго мнение. Защото това е комар и той възпитава комарджии и като се замислиш малко, ще ти стане ясно, че честен комар няма и не може да има.

— Сега по-добре ли ти е? — попитах аз, докато си слагах безцветен йод на раните.

— Аз съм един стар, уморен, победен полицай. И единственото чувство, на което съм способен, е яд.

Обърнах се и го погледнах.

— Ти си много добър полицай, Бърни, но каузата, за която се бориш, е безкрайно грешна. И така е с всички вас, полицаите. Стоварвате вината на грешен адрес. Ако някой си загуби заплатата на зарове, искате да спрете комара, ако се напие — да спрете алкохола. Ако има блъснат и убит от кола — да се спре производството на автомобили. Ако пипнат някого с момиче в хотелска стая — да спрете половите сношения. Ако падне от стълбата — да сирете строителството.

— О, я стига си плямпал!

— Ами да, ето, накарай ме да си затворя устата. Аз какво съм — само един гражданин. Я стига, Бърни! Причината за съществуването на гангстери и престъпни организации не е в корумпираните политици и техните агенти в кметството и съда. Престъпността не е болест, а симптом. Полицаите ми приличат на лекари, които предписват аспирин за тумор в мозъка с тази разлика само, че биха предпочели да го излекуват с палка по главата. Ние сме голям, корав, богат и див народ и престъпността е цената, която плащаме за това, както организираната престъпност е цената на нашата организираност. И това не е от вчера. Организираната престъпност просто е мръсната страна на бързо спечеления долар.

— А коя е чистата му страна?

— Никога не съм я виждал. Защо не питаш Харлан Потър? Дай да пийнем по нещо.

— Ако се беше видял как изглеждаше, като влизаше през вратата — сети се пак Оулз.

— Абе и ти да се беше видял, когато Менди замахна с ножа.

— Квит — каза Оулз и ми протегна ръка.

Пийнахме по чашка и той си тръгна през задната врата, с която собственоръчно се бил занимавал предната нощ. Оказа се, че бил идвал на разузнаване. Задните врати, ако се отварят, изобщо не са проблем, особено ако на всичко отгоре са стари и дървото им вече се е разсъхнало. Избивате гвоздеите от пантите — останалото е лесно. Оулз ми показа следите по вратата, преди да тръгне да заобикаля хълма, където беше паркирал. Със същата лекота можел да се оправи и с предната врата, но щяло да се наложи да разбива ключалката. И много щяло да личи.

Гледах го как се катери по склона с фенерче в ръка, докато изчезна зад хребета. Заключих вратата, сипах си още една чаша разредено, върнах се в хола и седнах. Погледнах часовника. Още беше рано. Само ми се струваше, че бе минало много време, откак се бях прибрал.

Отидох до телефона, набрах централата и помолих да ме свържат с Лорингови. Икономът ме попита как се казвам и отиде да провери дали мисиз Лоринг си била у дома. Беше.

— Че бях коза, бях — съобщих аз. — Само че тигъра го хванаха жив. Малко съм изранен.

— Трябва някой ден да ми разкажеш всичко. — Гласът й прозвуча отдалеч, сякаш вече беше в Париж.

— Мога да ти го разкажа на чашка — ако имаш време.

— Тази вечер? Опаковам си багажа и се изнасям. Боя се, че няма да мога.

— Да, разбирам. Е, помислих си, че би ти било интересно. Много мило, че ме предупреди. Твоят старец нямаше нищо общо с цялата работа.

— Сигурен ли си? — Напълно.

— Почакай малко. — Тя изчезна някъде, а като се върна, гласът й прозвуча много по-топло. — Струва ми се, че все пак ще имам време за една чашка. Къде?

— Където кажеш. Нямам кола тази вечер, но ще хвана едно такси.

— Глупости, аз ще мина да те взема, но най-рано след час. Какъв ти е адресът?

Продиктувах й го и затворихме. Запалих лампата на площадката пред къщата, застанах до отворената врата и вдишвах дълбоко нощния въздух. Беше доста застудяло.

Прибрах се и направих опит да се свържа с Лони Морган, но не можах. После ей така, заради номера, поръчах разговор с клуб „Костенурката“ в Лас Вегас, с мистър Ранди Стар. Най-вероятно щеше да откаже да отговори. Но се излъгах. Гласът му беше тих, делови.

— Радвам се да ви чуя, Марлоу. Приятелите на Тери са и мои приятели. С какво мога да ви бъда полезен?

— Менди вече пътува.

— Закъде?

— За Вегас с трима главорези, изпратени от вас, в голям черен „Кадилак“ с червени фарове и сирена. Нали не се лъжа, че колата е ваша?

Той се засмя.

— Във Вегас, както писа един вестникар, и полицейските ни коли са „Кадилаци“. За какво точно става дума?

— Менди се беше скрил в къщата ми с още двама бандити. Възнамеряваше да ми даде да се разбера, с други думи, да ме пребие заради нещо, отпечатано във вестника по моя вина, както той смяташе.

— Вината ваша ли беше?

— Аз не притежавам вестници, мистър Стар.

— А аз не притежавам бандити в „Кадилаци“, мистър Марлоу.

— Може да са били полицаи.

— Това не ми е известно. Нещо друго?

— Той ме удари няколко пъти с пистолета си. Аз го ритнах в стомаха и после го ритнах с коляно в носа. Хич не му хареса. Но въпреки това се надявам да стигне жив в Лас Вегас.

— Ще стигне, щом е тръгнал насам. Съжалявам, но трябва да приключим разговора.

— Само една секунда, Стар. Вие замесен ли сте в историята с Отатоклан, или Менди сам я изработи?

— Моля?

— Не ме занасяйте, Стар. Менди не го беше яд на мен за това, за което претендираше, че го е яд. Иначе нямаше да дойде да се крие в къщата ми и да се опита да ме обработи като Големия Уили Магун. Не се връзва. Той ме предупреди да кротувам и да не чопля делото Ленъкс. Но аз го разчоплих, защото нещата така се завъртяха. Затова той се опита, както вече ви казах, да ме обработи. Но причината е по-сериозна.

— Разбирам — бавно изговори той, но гласът му беше все още мек и тих. — Значи мислите, че има нещо нередно в начина, по който умря Тери? Че не се е застрелял например, а някой друг е свършил тази работа?

— Ако знаех някои подробности, щеше да е по-добре. Той остави признание, което се оказа лъжливо. Написа ми писмо, което получих по пощата. Някакъв келнер или пиколо щял да го измъкне от стаята му и да го пусне в пощенската кутия. Полицията го следяла и не можел да се измъкне. В писмото имаше много тлъста банкнота и последната дума била дописана в момента, в който вече се чукало на вратата. Интересува ме кой е влязъл в стаята.

— Защо?

— Защото ако е бил келнерът или някое пиколо, Тери щеше да допълни още един ред в потвърждение на този факт. А ако е бил полицай, писмото нямаше да бъде пуснато. Така че — кой е влязъл… и защо Тери е написал признанието?

— Нямам представа, Марлоу. Нямам никаква представа.

— Извинете за безпокойството, мистър Стар.

— Моля ви се, радвам се, че се обадихте. Ще попитам Менди дали той няма някаква представа.

— Да… ако го видите някога… жив. Ако ли не — намерете отговор на въпроса ми, въпреки всичко. Докато друг не е сторил това.

— Например вие? — Гласът загрубя, но си остана тих.

— Не, мистър Стар. Не аз. Някой, който може да ни издуха от Вегас, без дори да си поеме дълбоко въздух. Повярвайте ми, мистър Стар. Повярвайте ми. Всичко казано е самата истина.

— А Менди ще го видя жив. За това не се тревожете, Марлоу.

— Така и предположих — че сте в течение. Лека нощ, мистър Стар.