Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

49

Когато „Кадилакът“ спря пред къщи и вратата се отвори, аз излязох на площадката, за да й се обадя. Но възрастният цветнокож шофьор й държеше вратата и тя вече слизаше от колата. После тръгна след нея по стълбата с малко куфарче в ръка. Така че изчаках.

Тя стигна горната площадка и се обърна, към шофьора:

— Мистър Марлоу ще ме закара после в хотела, Еймъс. Благодаря ти за всичко. Ще ти се обадя сутринта.

— Да, мисиз Лоринг. Може ли да задам на мистър Марлоу един въпрос?

— Разбира се, Еймъс.

Той постави куфарчето в антрето, а тя мина покрай нас и ни остави сами.

— „Старея… старея… но все още се ветрея.“ Какво значи това, мистър Марлоу?

— Абсолютно нищо. Но звучи добре. Той се усмихна.

— Това е от „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. А ето още: „Жени излизаха и влизаха и Микеланджело обсъждаха“. Това говори ли ви нещо?

— Да — че много слабо е познавал жените.

— Мнението ви съвпада с моето, сър. Въпреки това Т. С. Елиът много ми харесва.

— „Въпреки това“ ли казахте?

— Да, защо? Неправилно ли се изразих?

— Не, но не казвайте такова нещо пред някой милионер. Ще помисли, че му се подигравате.

Той се усмихна тъжно.

— И през ум не би ми минало. Нещо лошо ли ви е сполетяло?

— Не, по рождение съм си така. Лека нощ, Еймъс.

— Лека нощ, сър.

Той слезе обратно по стълбите, а аз влязох в къщата. Линда Лоринг стоеше насред хола и оглеждаше обстановката.

— Еймъс е завършил Хауардския университет — осведоми ме тя. — Живееш на много несигурно място — за несигурен човек като теб.

— Сигурни места не съществуват.

— Горкото ти лице. Кой го направи?

— Менди Менендес.

— А ти какво му направи?

— Нищо особено. Ритнах го един-два пъти. Той попадна в клопка. Сега го карат към Невада в компанията на трима-четирима яки помощник-шерифи от същия щат. Забрави за него.

Тя седна на канапето.

— Какво ще пиеш? — попитах. Извадих кутия цигари и я протегнах към нея. Каза, че не й се пушело. Щяла да пие, каквото й предложа.

— Какво ще кажеш за шампанско? Нямам кофичка за лед, но е изстудено. От две години го пазя. Две бутилки. Френско. Мисля, че е добро, но не съм специалист.

— За кого си го пазил?

— За теб.

Тя се усмихна, но погледът й продължаваше да опипва лицето ми.

— Целият си нарязан. — Протегна ръка и леко ме докосна с пръсти. — Значи за мен? Едва ли. Познаваме се само от два месеца.

— Значи съм го пазил за в случай, че се срсщнем. Ще ида да го донеса.

Взех куфарчето и го понесох със себе си.

— Би ли ми казал накъде го понесе? — рязко попита тя.

— Това нали е куфарче?

— Остави го и ела тук.

Така й направих. Очите й святкаха, но същевременно имаха сънен вид.

— Това е нещо ново — бавно изрече тя. — Съвсем ново.

— В какъв смисъл?

— Никога с пръст не си ме докоснал. Никакво ухажване, никакви намеци, никакви ръце, нищо. Имах те за суров, саркастичен и студен.

— Такъв съм си — понякога.

— А сега, понеже съм тук, предполагам, че след като погълнем достатъчно количество шампанско, възнамеряваш без много приказки да ме проснеш на леглото. Така ли е?

— Искрено казано, такава идея се мярна за миг в дъното на съзнанието ми.

— Поласкана съм, но ако не искам по този начин? Ти ми харесваш. Дори много. Но от това не следва, че ще легна с теб. Не избързваш ли със заключенията само защото нося със себе си малко куфарче?

— Може и да греша — съгласих се. Отидох и върнах куфарчето там, откъдето го бях взел. Отивам да донеса шампанското.

— Не исках да те засегна. Може би ще размислиш и ще спестиш шампанското за по такъв случай?

— То е само две бутилки. За по такъв случай трябва цяла каса.

— Ах, нима? — ядоса се тя изведнъж. — Значи само запълвам дупка, докато се появи някоя по-хубава и привлекателна. Много ти благодаря. Сега пък ти ме засегна, но все пак утешително е, че съм на сигурно място тук. Ако си въобразяваш, че ще ме размекнеш с една бутилка шампанско, много се лъжеш.

— Вече си признах грешката.

— Фактът, че споменах развода си и че Еймъс ме остави тук е куфарчето, не означава, че съм чак толкова леснодостъпна — продължи тя все така сърдито.

— Престани с това куфарче! — изръмжах аз. — Стига! Само го спомени още веднъж, и ще го изхвърля надолу по стълбите! Поканих те на чашка. Отивам в кухнята да донеса пиенето. И край! Изобщо не съм възнамерявал да те напивам. Не искаш да спиш с мен. Разбрах. Нямаш основания да искаш. Но това не ти пречи да изпием по чаша шампанско, нали? Няма защо да спорим кой кого кога и как е щял да прелъсти и с колко шампанско.

— Какво се разбесня? — изчерви се тя.

— Това е пак един гамбит — продължих да се зъбя аз. — Знам поне петдесет и ги мразя до един — всичките са фалшиви и жива подигравка с човека!

Тя стана, дойде при мен и леко прекара пръсти по раните и подутините на лицето ми.

— Извинявай. Аз съм една уморена, разочарована жена. Бъди мил с мен. Никой не ме обича.

— Не си уморена и не си по-разочарована от повечето хора. По правило трябва да си също толкова повърхностна, разглезена и развратна, колкото беше сестра ти. По някакво чудо не си. В теб се е събрала цялата честност и голяма част от силата на цялото ви семейство. Ти нямаш нужда от човек, който да е мил с теб.

Обърнах се, отидох в кухнята, извадих едната бутилка от хладилника, отпуших я, бързо напълних две плоски чаши и пресуших едната. Шампанското беше силно газирано и ми излязоха сълзи от очите, но това не ми попречи да я изгълтам на един дъх. После пак я напълних, сложих всичко на подноса и го отнесох в хола.

Но Линда я нямаше. И куфарчето го нямаше. Оставих подноса и отворих входната врата. Не бях чул да се отваря, а и тя не беше с кола. Изобщо не бях чул нищо.

В този момент тя се обади зад гърба ми: — Кретен, да не мислиш, че ще избягам?

Затворих вратата и се обърнах. Беше си разпуснала косите, на краката си бе обула на босо пантофки и се бе преоблякла в копринен халат с цвета на залеза, както го рисуват по японските гравюри. Бавно се приближи до мен с неочаквано свенлива усмивка. Подадох й едната чаша. Тя я пое, отпи веднъж-два пъти и ми я върна.

— Много е хубаво — каза. После безшумни и без следа от преструвка се отпусна в прегръдките ми, притисна устата си до моята и отвори устни. Езикът й се докосна до моя. След доста време отметна глава назад, но не махна ръцете си от врата ми. Очите й искряха.

— От самото начало имах такива намерения — призна си тя. — Но се правех на труднодостъпна. Не знам защо. Може би от нерви. В същност не съм леконравна, ни най-малко. Жалко, нали?

— Ако те мислех за такава, щях да започна да те свалям още първия път, в „При Виктор“. Тя бавно поклати глава и се усмихна. Не съм на това мнение. Затова съм тук.

— Е, може би не онази вечер — съгласих се аз. — Тя принадлежеше на друг.

— Или ти изобщо не сваляш по баровете?

— Рядко ми се случва. Осветлението е много лошо.

— А много жени ходят по баровете само за да ги свалят.

— И много стават сутрин със същите намерения.

— Да, но нали алкохолът е възбуждащо средство — поне до известна степен?

— Лекарите го препоръчват.

— Кой спомена нещо за лекари? Я ми дай шампанско.

Аз пак я целунах. Леко, приятно.

— Искам да целуна нещастната ти буза — каза тя. — Гореща е, пари.

— Иначе съм леденостуден.

— Не си. Дай шампанско.

— Защо?

— Ако не го изпием, ще изветрее. Освен това обичам вкуса на шампанското.

— Тогава добре.

— Обичаш ли ме много? Или по-скоро — ще ме обичаш ли, ако легна с теб?

— Не е изключено.

— Не си длъжен да лягаш с мен. Не настоявам кой знае колко.

— Благодаря ти все пак.

— Искам шампанско.

— Колко пари имаш?

— Изобщо ли? Откъде да знам? Около осем милиона долара.

— Реших — ще легна с теб.

— Продажник.

— Шампанското аз съм го купил.

— По дяволите шампанското.