Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (49)

49

Когато „Кадилакът“ спря пред къщи и вратата се отвори, аз излязох на площадката, за да й се обадя. Но възрастният цветнокож шофьор й държеше вратата и тя вече слизаше от колата. После тръгна след нея по стълбата с малко куфарче в ръка. Така че изчаках.

Тя стигна горната площадка и се обърна, към шофьора:

— Мистър Марлоу ще ме закара после в хотела, Еймъс. Благодаря ти за всичко. Ще ти се обадя сутринта.

— Да, мисиз Лоринг. Може ли да задам на мистър Марлоу един въпрос?

— Разбира се, Еймъс.

Той постави куфарчето в антрето, а тя мина покрай нас и ни остави сами.

— „Старея… старея… но все още се ветрея.“ Какво значи това, мистър Марлоу?

— Абсолютно нищо. Но звучи добре. Той се усмихна.

— Това е от „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. А ето още: „Жени излизаха и влизаха и Микеланджело обсъждаха“. Това говори ли ви нещо?

— Да — че много слабо е познавал жените.

— Мнението ви съвпада с моето, сър. Въпреки това Т. С. Елиът много ми харесва.

— „Въпреки това“ ли казахте?

— Да, защо? Неправилно ли се изразих?

— Не, но не казвайте такова нещо пред някой милионер. Ще помисли, че му се подигравате.

Той се усмихна тъжно.

— И през ум не би ми минало. Нещо лошо ли ви е сполетяло?

— Не, по рождение съм си така. Лека нощ, Еймъс.

— Лека нощ, сър.

Той слезе обратно по стълбите, а аз влязох в къщата. Линда Лоринг стоеше насред хола и оглеждаше обстановката.

— Еймъс е завършил Хауардския университет — осведоми ме тя. — Живееш на много несигурно място — за несигурен човек като теб.

— Сигурни места не съществуват.

— Горкото ти лице. Кой го направи?

— Менди Менендес.

— А ти какво му направи?

— Нищо особено. Ритнах го един-два пъти. Той попадна в клопка. Сега го карат към Невада в компанията на трима-четирима яки помощник-шерифи от същия щат. Забрави за него.

Тя седна на канапето.

— Какво ще пиеш? — попитах. Извадих кутия цигари и я протегнах към нея. Каза, че не й се пушело. Щяла да пие, каквото й предложа.

— Какво ще кажеш за шампанско? Нямам кофичка за лед, но е изстудено. От две години го пазя. Две бутилки. Френско. Мисля, че е добро, но не съм специалист.

— За кого си го пазил?

— За теб.

Тя се усмихна, но погледът й продължаваше да опипва лицето ми.

— Целият си нарязан. — Протегна ръка и леко ме докосна с пръсти. — Значи за мен? Едва ли. Познаваме се само от два месеца.

— Значи съм го пазил за в случай, че се срсщнем. Ще ида да го донеса.

Взех куфарчето и го понесох със себе си.

— Би ли ми казал накъде го понесе? — рязко попита тя.

— Това нали е куфарче?

— Остави го и ела тук.

Така й направих. Очите й святкаха, но същевременно имаха сънен вид.

— Това е нещо ново — бавно изрече тя. — Съвсем ново.

— В какъв смисъл?

— Никога с пръст не си ме докоснал. Никакво ухажване, никакви намеци, никакви ръце, нищо. Имах те за суров, саркастичен и студен.

— Такъв съм си — понякога.

— А сега, понеже съм тук, предполагам, че след като погълнем достатъчно количество шампанско, възнамеряваш без много приказки да ме проснеш на леглото. Така ли е?

— Искрено казано, такава идея се мярна за миг в дъното на съзнанието ми.

— Поласкана съм, но ако не искам по този начин? Ти ми харесваш. Дори много. Но от това не следва, че ще легна с теб. Не избързваш ли със заключенията само защото нося със себе си малко куфарче?

— Може и да греша — съгласих се. Отидох и върнах куфарчето там, откъдето го бях взел. Отивам да донеса шампанското.

— Не исках да те засегна. Може би ще размислиш и ще спестиш шампанското за по такъв случай?

— То е само две бутилки. За по такъв случай трябва цяла каса.

— Ах, нима? — ядоса се тя изведнъж. — Значи само запълвам дупка, докато се появи някоя по-хубава и привлекателна. Много ти благодаря. Сега пък ти ме засегна, но все пак утешително е, че съм на сигурно място тук. Ако си въобразяваш, че ще ме размекнеш с една бутилка шампанско, много се лъжеш.

— Вече си признах грешката.

— Фактът, че споменах развода си и че Еймъс ме остави тук е куфарчето, не означава, че съм чак толкова леснодостъпна — продължи тя все така сърдито.

— Престани с това куфарче! — изръмжах аз. — Стига! Само го спомени още веднъж, и ще го изхвърля надолу по стълбите! Поканих те на чашка. Отивам в кухнята да донеса пиенето. И край! Изобщо не съм възнамерявал да те напивам. Не искаш да спиш с мен. Разбрах. Нямаш основания да искаш. Но това не ти пречи да изпием по чаша шампанско, нали? Няма защо да спорим кой кого кога и как е щял да прелъсти и с колко шампанско.

— Какво се разбесня? — изчерви се тя.

— Това е пак един гамбит — продължих да се зъбя аз. — Знам поне петдесет и ги мразя до един — всичките са фалшиви и жива подигравка с човека!

Тя стана, дойде при мен и леко прекара пръсти по раните и подутините на лицето ми.

— Извинявай. Аз съм една уморена, разочарована жена. Бъди мил с мен. Никой не ме обича.

— Не си уморена и не си по-разочарована от повечето хора. По правило трябва да си също толкова повърхностна, разглезена и развратна, колкото беше сестра ти. По някакво чудо не си. В теб се е събрала цялата честност и голяма част от силата на цялото ви семейство. Ти нямаш нужда от човек, който да е мил с теб.

Обърнах се, отидох в кухнята, извадих едната бутилка от хладилника, отпуших я, бързо напълних две плоски чаши и пресуших едната. Шампанското беше силно газирано и ми излязоха сълзи от очите, но това не ми попречи да я изгълтам на един дъх. После пак я напълних, сложих всичко на подноса и го отнесох в хола.

Но Линда я нямаше. И куфарчето го нямаше. Оставих подноса и отворих входната врата. Не бях чул да се отваря, а и тя не беше с кола. Изобщо не бях чул нищо.

В този момент тя се обади зад гърба ми: — Кретен, да не мислиш, че ще избягам?

Затворих вратата и се обърнах. Беше си разпуснала косите, на краката си бе обула на босо пантофки и се бе преоблякла в копринен халат с цвета на залеза, както го рисуват по японските гравюри. Бавно се приближи до мен с неочаквано свенлива усмивка. Подадох й едната чаша. Тя я пое, отпи веднъж-два пъти и ми я върна.

— Много е хубаво — каза. После безшумни и без следа от преструвка се отпусна в прегръдките ми, притисна устата си до моята и отвори устни. Езикът й се докосна до моя. След доста време отметна глава назад, но не махна ръцете си от врата ми. Очите й искряха.

— От самото начало имах такива намерения — призна си тя. — Но се правех на труднодостъпна. Не знам защо. Може би от нерви. В същност не съм леконравна, ни най-малко. Жалко, нали?

— Ако те мислех за такава, щях да започна да те свалям още първия път, в „При Виктор“. Тя бавно поклати глава и се усмихна. Не съм на това мнение. Затова съм тук.

— Е, може би не онази вечер — съгласих се аз. — Тя принадлежеше на друг.

— Или ти изобщо не сваляш по баровете?

— Рядко ми се случва. Осветлението е много лошо.

— А много жени ходят по баровете само за да ги свалят.

— И много стават сутрин със същите намерения.

— Да, но нали алкохолът е възбуждащо средство — поне до известна степен?

— Лекарите го препоръчват.

— Кой спомена нещо за лекари? Я ми дай шампанско.

Аз пак я целунах. Леко, приятно.

— Искам да целуна нещастната ти буза — каза тя. — Гореща е, пари.

— Иначе съм леденостуден.

— Не си. Дай шампанско.

— Защо?

— Ако не го изпием, ще изветрее. Освен това обичам вкуса на шампанското.

— Тогава добре.

— Обичаш ли ме много? Или по-скоро — ще ме обичаш ли, ако легна с теб?

— Не е изключено.

— Не си длъжен да лягаш с мен. Не настоявам кой знае колко.

— Благодаря ти все пак.

— Искам шампанско.

— Колко пари имаш?

— Изобщо ли? Откъде да знам? Около осем милиона долара.

— Реших — ще легна с теб.

— Продажник.

— Шампанското аз съм го купил.

— По дяволите шампанското.