Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (21)

21

На другата сутрин станах късно като награда за големия хонорар, спечелен предишната вечер. Изпих едно кафе в повече, изпуших една цигара в повече, изядох парче пушен бекон в повече и за стотен път се заклех никога вече да не използувам електрическата самобръсначка. Така че денят започна както винаги. В кантората пристигнах към десет часа, прибрах нахвърляната поща, разрязах пликовете и ги оставих на бюрото. Отворих широко прозорците, за да проветря миризмата на прах и вехто, насъбрала се през нощта и наслоена в застоялия въздух, в ъглите на стаята, в цепките на щорите. В единия край на бюрото се бе проснал мъртъв молец. По дървената рамка на прозореца едва-едва пъплеше изнемощяла пчела и бръмчеше уморено, сякаш разбрала, че всичко е безполезно, че с нея е свършено, че си е изпяла песента и никога вече няма да се прибере в родния кошер.

Имах предчувствието, че денят ще бъде от най-напрегнатите. Всеки има такива дни. Дни, когато при теб се дотъркулват само петите колела — несретници, които те занимават с проблемите си; катерички, които не могат да открият орехите си; техници, на които им е останало едно зъбчато колело в повече.

Пръв пристигна огромен рус здравеняк на име Куисинен или нещо подобно, финландско. Той успя да намести масивния си задник във фотьойла за клиенти, стовари две грамадни мазолести ръце върху бюрото, осведоми ме, че работел на екскаватор и живеел в Кълвър Сити и че онази мръсница, съседката, се опитвала да отрови кучето му. Всяка сутрин, преди да пусне животинчето да си потича из задния двор, му се налагало да претърси всичко от ограда до ограда за кюфтета, които тя хвърляла през живия плет от съседния двор. Досега намерил девет и всички били напълнени с някакъв зелен прах, за който знаел, че е хербицид на базата на арсеника.

— Колко ще ми вземете да я пипнете? — Мистър Куисинен ме загледа, без да мигне, като риба в аквариум.

— Защо сам не свършите тази работа?

— Аз трябва да си печеля хляба, господине. От това, че съм дошъл тук само да ви питам, губя по четири и двайсет и пет на час.

— Опитахте ли полицията?

— Опитах. Може да ми дойде редът по някое време догодина. Но засега са много заети да се подмазват на Метро Голдуин Майер.

— Ами Дружеството за защита на животните? Ами Клатиопашките?

— Тия пък какви са?

Обясних му за Клатиопашките. Но той не прояви никакъв интерес. А за дружеството знаеше. Дружеството да вървяло по дяволите. Те не забелязвали нищо по-дребно от кон.

— На вратата пише, че сте детектив — настоя той заядливо. — Тогава се грабнете и детективствувайте. Петдесетачка, ако я пипнете.

— Съжалявам, но в момента съм зает с друго дело. Пък и не е по моята част да се вра две седмици в някоя къртичина в задния ви двор — дори за петдесетачка.

Той стана и ми се озъби.

— Много пък си надут. Не му трябвали мангизи! Не може да си развали кефа, за да спаси живота на едно мъничко кученце. Върви по дявалите!

— И аз си имам проблеми, мистър Куисинен.

— Ще й извия врата, ако я пипна — закани се той и не се усъмних, че би го направил. Можеше да отвие задния мрак на някой слон. — Затова искам друг да ми свърши работата. Да го трови само защото мъничкото ми лаело по минаващите коли! Дърта вещица!

Той се запъти към вратата.

— Сигурен ли сте, че иска да отрови именно кучето? — попитах гърба му.

— Разбира се, че съм сигурен. — Беше почти стигнал до вратата, когато загря. И тогава се обърна много бързо: — Я повтори, умнико!

Но аз само поклатих глава. Не ми се разправяше с него. Ще вземе да ме халоса по главата със собственото ми бюро. Той изгрухтя и излезе, като за една бройка да отнесе и вратата.

Следващото „куку“ беше жена — нито стара, нито млада; нито чиста, нито много мръсна, очевидно бедна, опърпана, заядлива и глупава. Момичето, е което живеела в една стая — такива наричат всяка жена, която работи и е независима, момиче, — крадяло пари от портмонето й. Веднъж, долар, втори път десет цента, но се събирало. Направила сметка, че вече била ограбена с близо двайсет долара. Не можела да си го позволи. Не можела да си позволи да смени квартирата. Не можела да си позволи да наеме и детектив. Смяташе, че трябва да посплаша съквартирантката й по телефона, без да споменавам имена.

Нужни бяха двайсет минути, за да ми разправи всичко. И през цялото време, докато говореше, мачкаше чантата си.

— Това може да го направи всеки ваш познат — изтъкнах й аз.

— Да, ама нали сте детектив, все си е друго.

— Нямам разрешително да плаша хора, за които нищо не ми е известно.

— Ще й кажа, че съм била при вас. Няма да споменавам, че съм идвала заради нея. Само — че работите за мен.

— На ваше място не бих говорил такива неща. Ако споменете името ми, тя може да ми се обади и тогава ще й изложа фактите.

Тя скочи на крака и се ударни по корема с овехтялата си чанта.

— Вие не сте джентълмен — извика пискливо.

— А къде пише, че съм?

Тя излезе, като си мърмореше нещо под носа.

Рано следобед ме посети мистър Симпсън Еделвайс. Даде ми и визитната си картичка като доказателство, че това е истинското му име. Бил управител на агенция за шевни машини. На вид беше дребен изморен човечец на около четирийеет и осем — петдесет години, с малки ръце и крака, с кафяв костюм с прекалено дълги ръкави, колосана бяла яка и лилава вратовръзка с диамантена игла. Седна на крайчеца на стола, без да мърда, и ме загледа с тъжни черни очи. Косата му също беше черна, гъста и твърда, без нито един бял косъм, доколкото можех да видя. Мустаците му бяха късо подстригани, леко червеникави. Можеше да мине за трийсет и пет годишен, но ръцете го издаваха.

— Наричайте ме Симп — започна той. — Всички така ми викат. Знаех, че ще се случи. Аз съм евреин, а се ожених за друговерка, двайсет и четири годишна, красавица. Вече два пъти е бягала от мен.

Той извади нейна снимка и ми я показа. Може би на него му се струваше красива, но аз видях една едра, отпусната крава с размазана уста.

— С какво мога да ви помогна, мистър Еделвайс? Защото с разводи не се занимавам. — Опитах се да му върна снимката, но той махна с ръка да я задържа. — Към всеки клиент се обръщам с „мистър“ — добавих. — Поне докато не е излъгал един-два пъти.

Той се усмихна.

— Нямам причини да лъжа. Не става дума за развод. Просто искам Мейбъл да се върне при мен. Но тя не идва, докато не я намеря. Сигурно така й е по-забавно.

И той ми разказа всичко за жена си — търпеливо, без злоба. Пиела, ходела по мъже, не била добра съпруга според неговите разбирания, но и той бил възпитан прекалено строго, затова не можел да съди. Душата й била голяма като хамбар, както се изрази, и я обичал. Не си правел илюзии, че е идеалният съпруг, само един трудов човек, който редовно носел заплатата си у дома. Сметката в банката им била обща, на двамата. Тя изтеглила всичко, но той бил подготвен за това. Знаел много добре с кого е офейкала и ако бил прав в преценката си, мъжът щял да я оскубе до последния цент и да я зареже.

— Казва се Керигън, Мънроу Керигън. Нямам намерение да злословя по адрес на католиците. И между евреите има боклук. Този Керигън е бръснар, когато работи. И за бръснарите не ща да злословя. Макар че много от тях са вагабонти и комарджии. Не са солидни хора.

— Тя няма ли да се обади, като остане без цент?

— Обикновено я хваща голям срам. Може дори да си причини нещо неприятно.

— Но това е работа за службата „Изчезнали лица“, мистър Еделвайс. Трябва да се явите там и да подадете молба.

— Не, нищо лошо не казвам за полицията, но не искам да уреждам въпроса по този начин. Мейбъл ще се почувствува унижена.

Светът, изглежда, беше пълен с хора, за която мистър Еделвайс не искаше да каже нищо лошо. Той сложи на бюрото няколко банкноти.

— Двеста долара. Плащам веднага в брой. Предпочитам да върша работа по този начин.

— Пак ще избяга.

— Разбира се. — Той вдигна рамене и леко разпери ръце. — Та тя е на двайсет и четири, а аз почти на петдесет. Какво друго да очаквам? Но с времето ще улегне. Лошото е, че нямаме деца. Тя не може да има. Евреинът обича голямо семейство. Мейбъл знае това и се чувствува унижена.

— Вие много прощавате, мистър Еделвайс.

— Е, не съм християнин. Не че искам да кажа нещо лошо за християните, нали ме разбирате. Но аз съм си такъв. Не само на думи. О, щях да забравя най-важното.

Той извади пощенска картичка и я сложи на бюрото до парите.

— Изпрати я от Хонолулу, А парите в Хонолулу просто се топят. Един мой чичо беше бижутер там. Но сега вече не работи и живее в Сиатъл.

Взех отново снимката в ръце.

— Ще трябва да извадя още екземпляри.

— Знаех, че така ще кажете, мистър Марлоу, затова съм се подготвил. — И той извади един плик с още пет снимки. — Имам и на Керигън, но е само моментална.

Бръкна в друг джоб и ми подаде втори плик. Погледнах Керигън. Мазно, нечестно лице — нещо, което не ме изненада. Три снимки и на Керигън.

Мистър Симпсън Еделвайс ми връчи друга визитна картичка, на която освен името фигурираха адресът и телефонният му номер. Каза, че се надявал да не струва прекалено скъпо, но щял да откликне незабавно на всяко мое искане за още пари и се надявал да му се обадя в най-скоро време.

— Двеста ще стигнат, ако е още в Хонолулу — отвърнах. — Но сега ми трябва подробно описание на външността и на двамата, така че да мога да ги обрисувам в телеграма. Ръст, тегло, възраст, цвят на кожата, отличителни белези, какви дрехи е носела на гърба си и със себе си, колко пари сте имали в банковата сметка, която е отмъкнала. Щом и друг път ви се е случвало, мистър Еделвайс, тогава знаете какво имам пред вид.

— Имам едно особено предчувствие по отношение на Кернгън. Като на тръни съм.

Отиде ми още половин час, за да издоя от него необходимите сведения и да ги запиша. После той стана, тихо се ръкува с мен, кимна с глава и тихо излезе.

— Предайте на Мейбъл, че всичко е по старому — заръча на тръгване.

Работата беше от най-лесните. Изпратих телеграмата до една детективска агенция в Хонолулу, както и плик със снимките и останалата информация, която не се побра в телеграмата. Откриха я. Работеше като чистачка в един от луксозните хотели — миела вани, подове и т. н. Керигън бе постъпил точно както предположи мистър Еделвайс — обрал я, докато спяла, и я оставил да се оправя и със сметката за хотела. Тя заложила един пръстен, който Керигън не можел да задигне, без да упражни насилие, и получила за него колкото да плати хотела, но не и билета си за връщане. Така че Еделвайс взе на бърза ръка самолета и замина да си я прибере.

Тя не го заслужаваше. Изпратих му сметка за двайсет долара и таксата за телеграмата. Двете стотачки ги завлече хонолулската агенция. С портрета на Мадисън в касата можех да си позволя ниски такси.

Така мина един ден от живота на частния детектив. Не съвсем типичен, но не и изцяло нетипичен. И не ме питайте защо се занимавам с такава работа. От нея не се забогатява, пък и не е особено интересна. От време на време ти дръпват по някой пердах или стрелят по теб, или те хвърлят в пандиза. Понякога, немного често, те убиват. През месец решаваш да я зарежеш и да си намериш най-после разумно занятие, докато все още си в състояние да вървиш, без да тресеш склеротично глава. И тогава се звънва, отваряш междинната врата към чакалнята и ето ти едно ново лице, с нов проблем, с нов товар от неприятности и малко пари.

— Заповядайте, мистър Едикойси. С какво мога да ви бъда полезен?

Сигурно има все пак някаква причина, за да се занимавам с това.

Три дни по-късно, следобед, по телефона се обади Айлийн Уейд и ме покани у тях за следващата вечер. Щели да дойдат няколко приятели на малък коктейл. Роджър искал да ме види и да ми благодари, както се полагало. И бих ли й изпратил сметката?

— Не ми дължите нищо, мисиз Уейд. За малкото, което направих, ми беше платено.

— Сигурно ви се сторих голяма глупачкл с викторианското си поведение. Една целувка нищо не значи в днешно време. Нали ще дойдете?

— Предполагам. Макар да знам, че не бива.

— Роджър е вече добре, започна да пише.

— Радвам се.

— Днес сте доста официален. Изглежда, че вземате живота много несериозно.

— От време на време. Защо?

Тя се засмя сладко, каза довиждане и затвори. Аз останах така известно време и продължих да вземам живота насериозно. После се помъчих да се сетя за нещо забавно, та да се посмея. Нищо не излезе, затова извадих от сейфа прощалното писмо на Тери Ленъке и го прочетох още веднъж. То ми напомни, че така и не отидох „При Виктор“ за „гимлета“, който ме бе помолил да изпия вместо него. Времето беше подходящо, барът сигурно бе обезлюден — така, както той самият би го харесал, ако бяхме заедно. Мислех си за него с неясна тъга, но и жилеща горчилка. Като стигнах бара, за една бройка да го подмина. За една бройка, но не съвсем. Прекалено много негови пари имах в себе си. Беше ме направил на глупак, но пък добре си плати човекът.