Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (6)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Long Goodbye, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър
ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ
Превод от английски Жечка Георгиева, 1983
Редактор Людмила Харманджиева
Художник Николай Пекарев
Художествен редактор Христо Жаблянов
Технически редактор Маргарита Воденичарова
Коректор Емилия Кожухарова
Американска. Първо издание, ЛГ VI.
9С360/2241Г
Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83
Дадена за набор на 27.IX.1982 година.
Подписана за печат на 3.I.1983 година
Излязла от печат на 13.II.1983 година.
Поръчка 139. Формат 84×108/32.
Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.
Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Благоев“
София, 1983
RAYMOND CHANDLER
The Long Goodbye
Ballantine Books, New York, 1972
Издание:
Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец
Романи
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985
Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева
Редактор: Елена Матева
Художник: Николай Пекарев
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Елена Млечевска
Коректор: Галя Луцова
Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.
Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.
Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.
Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София
Ч–820
Raymond Chandler
The Long Goodbye
Ballantine Books, New York, 1972
The High Window
Ballantine Books, New York, 1973
© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985
История
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).
Дългото сбогуване | |
The Long Goodbye | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1953 г. Великобритания |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | По-малката сестра (1949) |
Следваща | Плейбек (1958) |
ISBN | ISBN 9544260145 |
Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.
В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.
В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс
През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]
Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.
Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]
Бележки
- ↑ Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
- ↑ Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010
Външни препратки
- WRITING THE LONG GOODBYE Архив на оригинала от 2012-03-13 в Wayback Machine.
- „Дългото сбогуване (1973)“ в Internet Movie Database
|
3
Три дни преди Коледа получих от Лас Вегас чек за 100 долара заедно с бележка, написана върху хотелска бланка. Благодареше ми, желаеше ми весела Коледа и много щастие и се надяваше скоро пак да се видим. Но послеписът беше най-интересен, „Ние със Силвия караме втори меден месец. Моли да не й се сърдиш, че иска пак да опитаме.“
Останалата част от историята научих от сълзливата рубрика за светски клюки. Рядко ги чета, само когато нямам за какво да се ядосвам.
„На вашата кореспондентка й се разтупа сърчицето, когато научи, че сладурите Тери и Силвия Ленъкс отново са се събрали в Лас Вегас. Тя е по-малката дъщеря на мултимилионера Харлан Потър от Сан Франциско. Силвия е поканила Марсел и Жан Дюо да престроят къщата в Енсино от мазето до тавана по най-последния вик на модата. Ако си спомняте, милички, Кърт Уестърхайм, предпоследният съпруг на Силвия, й подари за сватбата тази къщурка от осемнадесет стаи. Питате, какво става с Кърт ли? Търсете отговора в Сан Тропе, и то, както разбрах, завинаги. Попитайте също и една френска херцогиня с много, ама много синя кръв и две прелестни дечица. А може би питате също, какво е мнението на Харлан Потър за повторната сватба? Можем само да гадаем. Мистър Потър е човек, който никога не дава интервюта. Какво ще кажете за цялата тази история, скъпи мои?“
Захвърлих вестника в ъгъла и включих телевизора. След светския бълвоч дори и боксът се понасяше. Но основните факти сигурно бяха верни. Тези клюкари обикновено не грешат.
Представих си колибката с осемнадесетте стая, придружена от някой и друг потърски милион, да не говорим пък за цялостното обзавеждане от Дюо по последния вик на супермодата. Но не можех да си представя как Тери Ленъкс се мотае по бермуди около плувните басейни и поръчва по вътрешния телефон да му донесат ледено шампанско и препечена яребичка. Но защо пък трябва да си го представям? Ако му харесва да бъде нечия играчка, негова си работа. Аз обаче не исках да го видя повече. А знаех, че е неизбежно — ако не за друго, то поне заради проклетия му кожен куфар, обкован със злато.
Беше пет часът в един дъждовен мартенски ден, когато той влезе в сиромашкия ми мозъчен тръст.
Беше доста променен. Поостарял, съвършено трезв, строг и безкрайно спокоен. Имаше вид на много светски мъж. Безупречно бял шлифер, ръкавици, но без шапка. Всяко косъмче на бялата му коса беше на мястото си.
— Хайде да отидем в някой малък бар да пийнем нещо — предложи той, сякаш се бяхме видели преди десет минути. — Ако не си зает, разбира се.
Не се ръкувахме. Както винаги. Англичаните не се ръкуват непрекъснато като американците и макар че не беше англичанин, бе усвоил някои техни маниери.
— Да минем покрай къщи да си прибереш скъпия куфар. Много се притеснявам за него.
Той поклати глава.
— Ще ти бъда безкрайно признателен, ако го оставиш при теб.
— Защо?
— Така. Нали нямаш нищо против? Напомня ми за времето, когато не бях безполезен прахосник.
— Говориш глупости, но твоя работа.
— Ако се притесняваш да не го откраднат…
И това си е твоя грижа. Хайде да тръгваме за бара.
Отидохме „При Виктор“. Закара ме дотам в двуместен „Джупитър Джауът“ с ръждив цвят и брезентов гюрук. Едва се побрахме вътре. Тапицерията беше от бледа кожа, а металните части ми се видяха сребърни. Не съм маниак на тема коли, но от тази ми потекоха слюнки. Тери каза, че на втора вдигала до сто километра. Лостът за скоростите беше съвсем малък, едва му стигаше до коляното.
— Има четири скорости — осведоми ме той. — Още не са измислили автоматично предаване за такива хали. Обаче не ти и трябва. Тръгва от трета дори и по нанагорнище, но в това интензивно движение от трета повече не можеш да превключиш, така или иначе.
— Сватбен подарък ли е?
— Случайно я видяла в една витрина. Много ме глези.
— Не е лошо да те глезят. Особено ако не трябва да плащаш за това.
Той ми хвърли бърз поглед, но веднага се загледа пак в мокрия паваж. Двойните чистачки меко се плъзгаха по тясното предно стъкло.
— Винаги се плаща, приятелю. Или мислиш, че не съм щастлив?
— Извинявай за гафа.
— Нали съм богат, за какво ми е да съм щастлив, дявол да го вземе?
В гласа му долових горчивина, която по-рано липсваше.
— Как си с пиенето?
— Съвсем на ниво. Оказа се, че спокойно мога да се контролирам, колкото и да е странно. Човек никога не знае.
— Може пък да не си се алкохолизирал? Седнахме в един ъгъл на бара и си поръчахме по един коктейл „гимлет“.
— У нас не могат да го правят — забеляза Тери. — Обикновено смесват лимонов сок, малко джин, захар и хининова вода. А истинският „гимлет“ е наполовина джин и наполовина лимонов сок марка „Роуз“ — само това. Мартинито е нищо в сравнение с него.
— На мен ми е почти все едно какво пия. Как се оправи с Ранди Стар? В нашия бранш е известен като истински гангстер.
Той се облегна назад и се замисли.
— Допускам, че си прав. Те всички са такива. Но на него не му личи. Познавам няколко момчета в Холивуд, които са в същия бизнес и това се вижда от два километра. А Ранди не е такъв. В Лас Вегас бизнесът му е напълно законен. Ако ходиш натам, обади му се, ще видиш какво момче е.
— Едва ли. Не си падам по съмнителните типове.
— Силно казано. Но какво да се прави — в такъв свят живеем. Двете войни ни го довлякоха и няма отърваване. Преди време Ранди, аз и още един приятел преживяхме нещо страшно, което много ни сближи.
— Тогава защо не го помоли за помощ, когато имаше такава нужда?
Той пресуши чашата и кимна на келнера за още.
— Защото нямаше да ми откаже. Келнерът донесе по още едно.
— Приказки. Ако човекът наистина ти е длъжник, трябва да му влезеш и на него в положението — той с удоволствие би се възползувал от всякакъв случай да ти се отплати.
Тери бавно поклати глава.
— Прав си, знам. Ето на — поисках му работа, И работих, докато можех. Но да моля за подаяние и милостиня — това няма да го направя.
— А от непознат човек прие, нали? Тери ме погледна право в очите.
— Когато просиш от непознат, той може да те отмине и да се направи, че не е чул.
Изпихме по три „гимлета“, макар и не двойни, а на него нищо му нямаше. На истинския алкохолик толкова му стига, за да се напие. Затова предположих, че наистина се е излекувал.
После ме закара до кантората.
— В осем и четвърт сме канили гости на вечеря. Само милионери могат да си го позволят. И само милионерски слуги могат да издържат днес такова нещо. Ще дойдат сума прекрасни хора.
От този ден му стана навик към пет часа да се отбива при мен. Не винаги ходехме в същия бар, но все пак най-често в „При Виктор“. Може би имаше спомени от това място, не знам. Никога не пиеше по много и това го учудваше.
— Алкохолизмът, изглежда, е като маларията — като те нападне, си много зле, а в останалото време нищо ти няма.
— Не мога да си обясня, защо човек с твоето положение си избира за компания частен детектив?
— Да не би да скромничиш?
— Не. Озадачен съм. По принцип съм дружелюбен, но ние живеем в различни светове. Аз дори не знам къде ти е къщата — някъде в Енсино, ала къде точно … Предполагам, че и семейният ти живот е на ниво.
— Нямам семеен живот.
Пак бяхме на „гимлети“. Барът беше почти празен. Тук-таме по високите столчета се зареждаха за през нощта няколко пияници от онези, които не могат да се контролират. Те винаги много бавно посягат за първата чаша, като внимават да не съборят нещо с ръкава си.
— Не разбрах. Или може би от мен не се очаква да го разбера?
— Голяма продукция, но слаб сценарий, както казват в киното. Предполагам, че Силвия е щастлива по своему, но не непременно е мен. В наши те среди обаче не се държи на това. Винаги намираш какво да правиш, когато не си длъжен да работиш и да се притесняваш за парите: не е много забавно, но богатите не го знаят. Впрочем те никога не се забавляват истински, никога нищо не желаят истински освен може би нечия жена, което на право бледнее пред начина, по който жената на водопроводчика желае нови пердета за всекидневната.
Нищо не казах, оставих го той да води разговора.
— Главното ми занимание е да убивам времето, а то много трудно умира. Малко тенис, малко голф, малко плуване, малко езда и изтънченото удоволствие да наблюдавам как приятелите на Силвия се опитват да издържат до обяд, когато трябва да започнат да се борят с махмурлука си.
— Вечерта, когато ти замина за Вегас, тя ми се обади и каза, че не можела да понася пияници.
Той се усмихна накриво. Толкова бях свикнал с белезите по лицето му, че ги забелязвах само когато някаква промяна в израза подчертаваше сковаността на едната половина.
— Имала е пред вид бедни пияници. Защото богатите са просто пиячи. А ако повръщат в зимната градина, това засяга главно прислугата.
— Ти сам си избра този начин на живот.
Той си изпразни чашата на един дъх и стана.
— Трябва да изчезвам, Марлоу. Досаждам не само на тебе, но и на себе си.
— Не ми досаждаш. Аз съм опитен слушател. Рано или късно, се надявам да си изясня защо ти е приятно да бъдеш домашен пудел.
Той докосна леко белезите си. На устните му се появи някаква блуждаеща усмивка.
— По-скоро си задай въпроса, за какво съм й потрябвал на нея, а не защо се изтягам върху копринената си възглавничка в очакване да ме погалят по главата.
— Ти си падаш не само по копринени възглавнички — казах аз и станах да си ходим заедно. — Допадат ти и копринените чаршафи, звънците за прислугата, икономът с почтителната усмивка.
— Възможно е. Израснал съм в приют за сираци в Солт Лейк Сити.
Излязохме навън, в уморената вечер, и той каза, че ще се прибере пеша. Бяхме дошли с моята кола и като никога бях успял да го изпреваря в плащането на сметката. Гледах след него, докато го изгубих от очи. Бялата му коса блесна за миг в светлината на една витрина, после силуетът му се стопи в леката мъгла.
Повече ми харесваше пиян, изпаднал, гладен, бит и горд. Или се лъжех? Може би просто предпочитах аз да съм по-силният? Не можех да разбера обясненията му защо прави някои неща. В моята работа има време за всичко — и за задаване на въпроси, и за мълчаливо изслушване. Това го знае всеки добър полицай. В това отношение детективската работа много напомня шаха и бокса. Някои хора трябва да ги притиснеш и да не им даваш да се съвземат, а друга да ги удряш, удряш, докато накрая сами падат в нокдаун.
Ако го бях попитал, той сигурно щеше да ми разкаже целия си живот. Но аз така и не се заинтересувах къде са му смазали лицето. Ако бях попитал и ако ми беше разказал, по всяка вероятност щяха да бъдат спасени един-два човешки живота. Но това е само предположение.