Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

23

Нисък „Ягуар“ се плъзна от хълма и намали пред мен, за да не ме окъпе в гранитния прах на доловилата километър занемарен път при входа на Айдъл Вали. Впоследствие научих, че нарочно не го оправяли, за да обезкуражават неделните излетници, разглезени от супермагистралите. Мярна ми се ярко шалче и тъмни очила. Някаква ръка ми махна небрежно като на съсед. После прахът отново взе да се сляга на шосето и се присъедини към бялата пелена, която се стелеше над шубрака и изгорялата от слънцето трева. Ала щом прекосих оголената местност и пътят се заизкачва нагоре по хълма, всичко изведнъж стана както трябва — гладко и грижливо поддържано. Огромните дъбове покрай пътя сякаш бяха любопитни да видят кой минава, а розогушви врабчета подскачаха и кълвяха неща, които само едно врабче може да оцени, както трябва.

После започнаха тополите, но евкалипти не видях. След тях гъсто засадени каролайнски тополи образуваха стена пред една бяла къща. Някакво момиче водеше за юздата кон по банкета на пътя. Беше в джинси и ярка риза и дъвчеше едно клонче. Конят имаше уморен вид, но без пяна около устата, а момичето нежно му гукаше. Зад ниска каменна стена видях градинар, който косеше с мощна електрическа косачка просторна вълнообразна морава, свършваща далеч зад портала на огромна къща в колониален стил. Някъде някой свиреше на роял упражнения за лява ръка.

После всичко това остана зад гърба ми и пред мен блесна езерото — горещо и искрящо, и аз започнах да следя номерата на къщите. Бях идвал в Уейдови само веднъж, и то по тъмно. Сега къщата им не ми се видя толкова голяма. Алеята беше задръстена от коли, затова паркирах до банкета на пътя и влязох в двора. Вратата ми отвори прислужник мексиканец в бяло сако. Беше строен, спретнат момък и сакото му стоеше като излято — имаше вид на човек, на когото плащат петдесетачка на седмица, без да го смазват от работа.

Той ме поздрави:

— Buenas tardes, senor.[1]

После се усмихна, сякаш ми е погодил страшен номер, и продължи: — Su nembre de usted, por favor?[2]

— Марлоу — отговорих. — На кого ги продаваш тези номера, Канди? Нали говорихме вече по телефона.

Той се ухили и влезе в къщата. Коктейлът представляваше до болка позната картинка: всички говореха на излишно висок глас, никой никого не слушаше, всеки се бе хванал за шишето като за спасителен пояс, очите блестяха, а бузите бяха зачервени, бледи или потни в зависимост от погълнатото количество алкохол и капацитета на поглъщащия. После отнякъде изникна Айлийн Уейд, застана до мен в нещо бледосиньо, което никак не й се отразяваше зле. В ръката си стискаше чаша, но останах с впечатлението, че беше само за заблуда.

— Толкова се радвам, че дойдохте — сериозно каза тя. — Роджър иска да поговори с вас в кабинета си. Той ненавижда коктейлите. Затова работи.

— При тази дандания?

— Шумът никога не го смущава. Канди сега ще ви донесе нещо за пиене или ако предпочитате да отидете на бара…

— Така и ще направя. Извинявам се за онази нощ.

Тя се усмихна.

— Вие вече се извинихте. Няма защо.

— Как да няма!

Тя задържа още за миг усмивката, кимна, обърна се и си тръгна. Зърнах бара в ъгъла, до огромните двойни стъклени врати. Беше подвижен, на колелца. Бях почти стигнал средата на стаята, като внимавах да не се блъсна в някого, когато един глас ме повика:

— А, мистър Марлоу!

Обърнах се и видях мисиз Лоринг, седнала на едно канапе до някакъв префърцунен мъж с очила без рамки. Под устните си имаше лепнато нещо, което се оказа козя брадичка. Тя държеше чаша в ръка и явно скучаеше. А той седеше със скръстени ръце и гледаше сърдито.

Приближих се. Тя ми се усмихна и ми подаде ръка.

— Това е моят съпруг, доктор Лоринг. Едуард, запознай се с мистър Марлоу.

Мъжът с козята брадичка ми хвърли светкавичен поглед и още по-светкавично ми кимна. Иначе не се помръдна. Явно си пестеше енергията за нещо по-добро.

— Едуард е много уморен — поясни Линда Лоринг. — Едуард е винаги много уморен.

— С лекарите често е така. Да ви донеса ли нещо за пиене, мисиз Лоринг? Или на вас, докторе?

— Тя пи достатъчно — отряза докторът, без да погледне нито мен, нито нея. — А аз не пия. И колкото повече гледам пиещи хора, толкова по се радвам, че не пия.

— Върнете се после, Марлоу — каза тя провлечено.

Той се обърна и я изгледа зверски. Изчезнах на бърза ръка по посока на бара. В компанията на мъжа си Линда Лоринг беше друг човек. В гласа й сякаш имаше нож, а в израза на лицето — подигравка, които липсваха в разговора й с мен дори когато ми се разсърди.

Барът се обслужваше от Канди. Попита ме какво ще желая.

— Засега нищо, благодаря. Мистър Уейд искал да ме види.

— Es muy ocupado, senor.[3] Много зает.

Май че нямаше да станем приятели с Канди. Само го изгледах и той добави:

— Но аз провери. De pronto, senor.[4]

Той се провря гъвкаво през тълпата и за нула време се върна и жизнерадостно ми съобщи:

— Всичко е наред, приятелче, да вървим. Последвах го през цялата стая. Той отвори една врата, влязох, затвори след мен и изведнъж шумът утихна. Стаята бе ъглова, голяма, прохладна и тиха, с двойни стъклени врати, пред които растяха рози, и климатична инсталация, монтирана от едната страна на вратите. Видях езерото, както и Уейд, изтегнат по гръб на дълга кушетка, тапицирана с бледа кожа. На бюрото от светло дърво имаше пишеща машина, а до нея купчина жълта хартия.

— Много мило, че дойде, Марлоу — лениво проговори той. — Разполагай се. Пи ли нещо?

— Не съм още. — Седнах и го погледнах. Все още имаше блед и измършавял вид. — Как върви работата?

— Добре, само че прекалено бързо се изморявам. Жалко, че човек така бавно се оправя след четиридневно къркане. Често работя най-добре след еднодневно пиянство. В моя бизнес не може да не се пие — само че тогава целият се вдървяваш и написаното излиза кофти. Когато е хубаво, то се лее от само себе си. Ако си чел или слушал нещо друго по въпроса, да знаеш, че е лъжа.

— Зависи може би от писателя. Флобер е пишел с усилие, но каквото е написал, е все хубаво.

— Добре, добре — надигна се Уейд от кушетката. — Щом си чел Флобер, значи си интелектуалец, критик, познавач на литературния свят. — Той разтри челото си. — Аз се отказах от пиенето и това ми е крайно неприятно. Мразя всеки, който държи чаша в ръка. Трябва да отида сега в хола и да се усмихвам на онези кретени. Те до един знаят, че съм алкохолик. И си задават въпроса, какво искам да удавя в алкохола. Фройдистите го набиха това в главите на хората. Всяко десетгодишно хлапе го знае. Ако имах десетгодишен син, от което господ ме опази, сега копелето щеше да ме пита: „Какво се мъчиш да удавиш в алкохола, тате?“

— Доколкото ми е известно, алкохолизмът ти не датира от много отдавна.

— Сега просто се влоши, но по принцип винаги съм обичал шишето. Когато си млад и закъсаш, много неща преглъщаш с лекота, но като наближиш четирийсетте, реакциите ти стават доста забавени.

Облегнах се назад и запалих цигара.

— За какво ме повика?

— Ами ти как смяташ, Марлоу — какво се мъча да удавя?

— Нямам представа. Не разполагам с достатъчно информация. Освен това всеки се опитва да удави нещо.

— Но не обезателно в алкохол. Ти например какво се опитваш да удавиш? Младостта си, гузната си съвест, съзнанието, че си нищожен детектив с нищожен бизнес?

— Сега вече ми стана ясно — изпитваш нужда да обиждаш някого. Е хайде тогава, давай, приятелче. Като вземеш да удряш прекалено силно, ще се обадя.

Той се ухили и разроши гъстата си къдрава коса. После забоде показалец в гърдите си.

— Това, което виждаш пред себе си, Марлоу, е нищожен писател с нищожен бизнес. Всички писатели са кофти, ама от мен по-кофти няма. Написал съм дванайсет бестселъри и ако някога завърша онази купчина смет ей там на бюрото, броят им ще нарасне на тринайсет. И нито една от тях не заслужава клечката кибрит, с която бих ги запалил да вървят по дяволите. Имам разкошна къща в най-разкошния жилищен район, собственост на най-богатия мултимилионер. Имам прекрасна жена, която ме обича, и прекрасен издател, който ме обича, а аз обичам себе си най-много от всички. Но съм един егоцентричен кучи син, една литературна проститутка или ако предпочиташ — сводник и истински мръсник. Та кажи сега, какво можеш да направиш?

— Ти кажи.

— Ами защо не се ядосаш?

— Че какво има да се ядосвам? Седя и те слушам как мразиш себе си. Е, скучно ми е, но това с нищо не накърнява чувствата ми.

Той се изсмя грубо.

— Харесваш ми. Дай да пийнем по нещо.

— Не тук, приятелче. Не двамата насаме. Не желая да бъда свидетел на първата ти чашка. Никой не може да те спре после, пък и предполагам, че никой няма и да се опита. Но не искам да допринеса за разливането ти.

Той се изправи.

— Няма защо да пием тук. Да отидем в хола и да погледаме отбраната паплач, с която човек се събира, след като натрупа достатъчно мръсни пари, за да живее, където и те живеят.

— Виж какво, я недей — забрави. Те не са по-различни от всеки друг.

— Така е — процеди той през зъби. — А трябва да са по-различни. Ако не са, каква полза от тях? Те са висшето общество на тази страна, а с нищо не са по-добри от шофьори на камиони, накъркани с евтино уиски. Дори не са толкова добри.

— Хайде стига — отново се опитах да го успокоя. — Ако искаш да се нафиркаш, твоя работа. Но няма защо да си го изкарваш на хората, които могат да фиркат, без след това да прибягват до помощта на доктор Веринджър и без да откачат дотам, че да хвърлят жените си надолу по стълбите.

— Да — съгласи се той и изведнъж стана спокоен и замислен. — Ти, приятелче, издържа изпита. Какво ще кажеш да дойдеш да поживееш тук известно време? Ще ми бъдеш от голяма полза само с присъствието си.

— Не виждам как именно.

— Аз обаче виждам. Само с присъствието си. Какво ще кажеш за хиляда на месец? Като се напия, ставам опасен. А не искам нито да съм опасен, нито да съм пиян.

— Не бих могъл да ти попреча.

— Опитай три месеца. Искам да свърша проклетата си книга и да замина за известно време. Ще полежа някъде из швейцарските планини и ще се пречистя.

— Книгата, казваш? Имаш ли нужда от тези пари?

— Не. Но щом съм започнал нещо, трябва да го свърша. Моля те като приятел. За Ленъкс направи много повече.

Станах, приближих се до него и го погледнах право в очите.

— Направих и ето че Ленъкс е мъртъв сега. Мъртъв.

— Я стига. Не се разкисвай. — Той опря ръба на ръката си до гърлото. — Дотук ми е дошло от разнежени лигльовци.

— Разнежени? Или просто добри?

Той отстъпи назад и се препъна в ръба на кушетката, без обаче да загуби равновесие.

— Върви по дяволите — каза Уейд с равен глас. — Значи не щеш. Не ти се сърдя, естествено. Има едно нещо, което искам да разбера, защото трябва да го разбера. Но ти нямаш представа какво е то, а и аз не съм сигурен, че имам. Едно само ми е ясно — че има нещо и трябва да го науча какво е.

— За кого се отнася? За жена ти ли?

Той сви устни.

— За самия мен, струва ми се. Хайде да вървим най-после да пийнем по нещо.

Той тръгна към вратата, отвори я и ние излязохме от стаята.

Ако намерението му е било да се почувствувам неудобно, можеше да се поздрави с големия успех.

Бележки

[1] Добър ден, господине (исп.). Б. пр.

[2] Вашето име, моля? (исп.). Б. пр.

[3] Много е зает, господине (исп.). Б. пр.

[4] Веднага, господине (исп.). Б. пр.