Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (2)

2

Една седмица след Деня на благодарността^[1] го видях отново. Магазините по булевард „Холивуд“ вече преливаха от скъпи и прескъпи коледни стоки и вестниците тръбяха колко ще е ужасно, ако не си напазаруваме за Коледа навреме. А то е ужасно от всяко положение.

Бях на три преки от сградата, където е кантората ми, когато видях неправилно спряла полицейска кола; двете ченгета в нея бяха се зазяпали по нещо до една витрина. Нещото се оказа Тери Ленъкс — или по-скоро онова, което бе останало от него — и то не беше особено привлекателно.

Беше се подпрял на някаква витрина. Не можеше да не се подпре. Ризата му беше мръсна, разкопчана и се подаваше от сакото. Беше небръснат от четири-пет дена, измършавял и толкова блед, че дългите тънки белези по лицето му почти не личаха. Очите му бяха като дупки в снега. Ясно беше, че ченгетата се канеха да го приберат, затова избързах и го хванах подръка.

— Стегни се и ела с мен — строго му наредих аз. После му смигнах, — Ще можеш ли? Пиян ли си?

Той ми хвърли мътен поглед, но после се усмихна накриво.

— Бях. Сега просто съм… изпразнен.

— Добре, но се размърдай малко, защото с единия крак си вече в изтрезвителното.

Той направи усилие и аз го помъкнах през насъбралите се зяпачи към стоянката на таксита до тротоара. Отворих вратата на една от колите.

— Колегата е преди мен — каза шофьорът и махна с ръка към спрялото пред него такси. После се извърна назад, видя Тери и добави: — Ако изобщо го вземе.

— Случаят е спешен. Приятелят ми е зле.

— Да повръща другаде.

— Петарка. И да видя една усмивка.

— Хайде, качвайте се.

Той пъхна списанието с марсианец на корицата зад огледалото. Пресегнах се отвътре и отворих вратата. Вкарах Тери криво-ляво, но върху задния прозорец легна сянката на патрулната кола. От нея слезе полицай с посребрена коса и дойде при нас.

— Един момент. Кой е този джентълмен с мръсното бельо? Наистина ли ви е близък приятел?

— Достатъчно близък, за да знам, че му трябва Приятел. Не е пиян.

— Несъмнено. Само поради финансови пречки. Полицаят протегна ръка и аз сложих в нея шофьорската си книжка. Той я прегледа и ми я върна.

— Охо, частен детектив, който си търси клиентела. — Гласът му се промени, стана суров. — Сега вече знаем нещо за вас, мистър Марлоу. А този кой е?

— Името му е Тери Ленъкс. Работи в киното.

— Дотук добре. — Той надникна вътре в таксито и заразглежда Тери, сврян в ъгъла. — Бих казал, че напоследък не се е преработил много. Бих казал също, че напоследък е спал предимно на открито. Даже бих казал, че е скитал и би трябвало да го приберем.

— Не допускам да сте закъсали дотолкова с арестите. В Холивуд това е изключено.

Но той продължаваше да оглежда Тери.

— Как се казва приятелят ви?

— Филип Марлоу — бавно произнесе Тери. — Живее на Юка Авеню, Лоръл Каньон.

Полицаят си извади главата от прозореца. Обърна се към мен и махна с ръка.

— Може току-що да сте му се представили.

— Можех, но не съм.

Една-две секунди ме гледа, без да си откъсне погледа.

— Този път от мен да мине. Само го разкарайте от улицата.

Той влезе в колата и потегли.

Изминахме с таксито трите преки до моя паркинг и се прехвърлихме в колата ми. Подадох на шофьора петте долара, но той ме погледна сериозно и поклати глава.

— Само каквото показва броячът или най-много кръгъл долар, ако настоявате. И аз съм изпадал в такова положение във Фриско, но никой не ме е прибирал с такси. Много коравосърдечен град.

— Сан Франциско ли? — попитах механично.

— Аз му викам Фриско. Фрашкан е с какви ли не малцинства. Благодаря.

Той прибра долара и си тръгна.

Влязохме в една крайпътна закусвалня, където сервираха кюфтета, от които и куче би се извърнало. Поръчах две за Тери плюс една бира, а после го закарах у дома. Стълбите все така му се опираха, но той се усмихна и задъхан се изкатери. След един час беше избръснат, изкъпан и вече имаше човешки вид. Седнахме на чашка доста разредено уиски.

— Добре, че си спомни името ми — казах.

— Специално го запомних. Освен това те търсих в указателя.

— Тогава защо не ми се обади? Аз съм или тук, или в кантората.

— Защо да те безпокоя?

— Все някого трябваше да обезпокоиш. Изглежда, нямаш много приятели.

— А, приятели се намират. — Той постави чашата на масата. — Но не е лесно да молиш за помощ, особено когато сам си виновен за всичко. — Вдигна поглед към мен и се усмихна уморено. — Най-после ще взема да оставя пиенето. Или всички така казват?

— Необходими са около три години.

— Три години?! — Беше шокиран.

— Толкова. Когато се отказваш, светът ти изглежда различен. Цветовете ги виждаш по-убити, звуците — по-тихи. Трите години включват и повторните запои. Близки хора ще ти се виждат малко чужди, много от тях ще ти бъдат даже противни, но и те ще ти връщат със същото.

— Значи разликата от сегашното положение няма да е кой знае колко голяма. — Той се обърна и погледна стенния часовник. — Дал съм на гардероб в Холивудската гара един куфар, който струва двеста долара. Ако мога да платя за гардероба, ще си купя по-евтин, а скъпия ще заложа за автобусен билет до Лас Вегас. Там мога да си намеря работа.

Нищо не казах, само кимнах с глава, продължих да си седя и бавно да отпивам от чашата си.

— Мислиш си защо не ми е дошла по-рано тази идея — тихо се обади той.

— Мисля си, че зад всичко това се крие нещо, което не ми влиза в работата. Сигурно ли е мястото, или само се надяваш?

— Сигурно е. Един приятел, с когото воювахме заедно, има нощен бар — клуб „Костенурката“. Той е почти гангстер, разбира се — там без това не може, — но иначе е чудесно момче.

— Мога да ти дам за билета и нещо отгоре, но искам да знам, че купеното с тези пари ще изтрае известно време. Я по-добре му се обади по телефона.

— Благодаря ти, но няма нужда. Ранди Стар няма да ме подведе, никога не ме е подвеждал. А за куфара в заложната къща ще ми дадат петдесет долара, знам го от опит.

— Виж какво, толкова мога да си позволя да ти дам. Не съм мекосърдечен лигльо, така че вземай, каквото ти давам, и да те няма. Искам да се отърва от теб, защото имам едно предчувствие.

— Тъй ли? — Той сведе поглед към чашата си. Едва отпиваше от нея. — Виждали сме се само два пъти, и двата пъти ти се държа повече от приятелски с мен. Какво е това предчувствие?

— Че като те срещна следващия път, ще си забъркал огромна каша, от която няма да мога да те измъкна. Не знам откъде идва, но го имам.

Той докосна едва-едва с върха на пръстите дясната страна на лицето си.

— Може би заради това. Придава ми леко зловещ вид, но е рана, получена в честен бой, или по-скоро резултат от такава рана.

— Не е заради белега. Той не ме тревожи ни най-малко. Аз съм частен детектив, а ти си проблем, който не съм длъжен да решавам. Но все пак проблемът съществува. Наречи го предчувствие, ако щеш, или пък ако предпочиташ да бъдеш свръх-учтив, наречи го усет за човека. Може би момичето в „Танцьорите“ те остави не защото беше пиян, а защото и то е усетило същото.

Той се усмихна леко.

— Едно време бяхме женени. Казва се Силвия Ленъкс. Ожених се заради парите й.

Станах и го погледнах ядосано.

— Ще ти изпържа яйца. Трябва да хапнеш нещо.

— Чакай малко, Марлоу, Сигурно се чудиш защо, когато съм без пукнат цент в джоба, не съм поискал от Силвия някой и друг долар, след като тя очевидно е тъпкана с пари. Чувал ли си думата гордост?

— Ще ме умориш, Ленъкс.

— Нима? Моята гордост е по-различна. Тя е гордостта на човека, на когото нищо друго не му е останало. Съжалявам, ако ти досаждам.

Отидох в кухнята, изпържих пушен бекон с яйца, сварих кафе и препекох няколко филийки хляб. Седнахме да ядем в кухненската ниша. Къщата е била строена по времето, когато всички кухни са имали такива ниши.

Казах му, че отивам в кантората, а на връщане ще освободя куфара от гардероба. Той ми подаде квитанцията. Лицето му вече имаше цвят, а очите му не бяха толкова хлътнали, че да ги търсиш, за да ги видиш.

Преди да изляза, поставих бутилката уиски на масичката пред кушетката.

— Ето повод да задействуваш гордостта си — казах. — И обади се, моля те, във Вегас, направи ми тази услуга.

Той само се усмихна и сви рамене. Още му бях ядосан, като слизах по стълбите. Не ми беше ясно защо, както не ми беше ясно защо е гладувал и спал по градинките, но не е заложил дрехите си. Правилата на неговата игра не ми бяха ясни, обаче той строго ги спазваше.

Куфарът се оказа невероятен. Кожата бе избеляла, но личеше, че като нова е била кремава на цвят. А металните части бяха от чисто злато. Беше английско производство и ако такъв изобщо можеше да се купи у нас, той щеше да струва не двеста, а поне осемстотин долара.

Тръснах го на пода пред него. Погледнах шишето на масичката — не го бе докоснал. Беше по-трезв и от мен. Пушеше, но без никакво удоволствие.

— Обадих се на Ранди. Ядоса се защо по-рано не съм го потърсил.

— Налага се непознати да ти помагат. — Посочих куфара. — Това от Силвия ли е подарък?

Той се загледа през прозореца.

— Не. Подариха ми го в Англия много преди да я срещна. Много преди това. Може ли да го оставя при теб, ако имаш да ми заемеш някой стар куфар?

Извадих от портфейла си пет банкноти по двадесет долара и ги сложих пред него.

— Не ти искам гаранция.

— Нямах това пред вид. Ти не си заложна къща. Просто, не ми се ще да го мъкна във Вегас. И не ми трябват толкова много пари.

— Добре, вземи парите, а куфарът нека остане тук. Само че в тази къща много лесно може да влезе крадец.

— Няма значение — каза Тери с безразличие. — Няма никакво значение.

Той си смени дрехите и към пет и половина излязохме да хапнем в близкия ресторант. Никакъв алкохол. После се качи в автобуса на Кауенга, а аз потеглих замислен към къщи. Празният му куфар лежеше върху леглото. Беше го разопаковал, а нещата прехвърли в едно мое леко куфарче. От едната ключалка стърчеше златно ключе. Заключих то, завързах ключето към дръжката и го вдигнах на горния рафт на дрешника. Имах чувството, че не е съвсем празен, но това не ми влизаше в работата.

Нощта беше тиха и къщата по-пуста отвсякога. Наредих шахматните фигури и изиграх френска защита срещу Щайниц. Той ме би на четиридесет и четвъртия ход, но и аз го поизпотих.

В девет и половина звънна телефонът. Гласът ми беше познат.

— Мистър Филип Марлоу?

— На телефона.

— Аз съм Силвия Ленъкс. Видяхме се много за малко миналия месец пред „Танцьорите“. После разбрах, че сте бил много мил и сте изпратили Тери.

— Така беше.

— Предполагам, знаете, че вече не сме женени, но аз все пак се безпокоя за него. Напуснал е апартамента си в Уестууд и никой нищо не знае.

— Забелязах онази нощ колко сте обезпокоена.

— Вижте, мистър Марлоу, аз бях омъжена за този човек. Не съм особено благосклонна към пияниците. Може да съм била коравосърдечна, но може и да съм имала важна работа. Вие сте частен детектив и ако предпочитате, нека поставим отношенията си на професионална основа.

— Отношенията ни не се нуждаят от никаква основа, мисиз Ленъкс. Той е в един автобус на път за Лас Вегас. Един негов приятел ще го вземе на ра бота.

Тя изведнъж се оживи.

— О, Лас Вегас? Боже, колко е сантиментален. Ние там се оженихме.

— Предполагам, че е забравил. Иначе щеше да замине за другаде.

Вместо да ми затвори телефона, тя се засмя. Хубав, звънлив смях.

— Винаги ли сте толкова груб с клиентите си?

— Вие не сте ми клиент, мисиз Ленъкс.

— Може да стана някой ден. Кой знае? Тогава ще попитам така: „Винаги ли сте груб с дамите?“

— Отговорът си остава същият. Този човек беше изпаднал до крайност — гладен, мръсен, без пукнат цент в джоба. Ако си бяхте направили труда, щяхте лесно да го откриете. Но той нищо не поиска от вас, а предполагам, че и сега нищо не иска.

— Не бъдете толкова сигурен по този въпрос — хладно ме отряза тя. — Дочуване.

И затвори.

Беше безкрайно права, разбира се, а аз — ни най-малко. Но все пак нямах чувството, че не бях прав. Бях просто ядосан. Ако се беше обадила половин час по-рано, щях да спукам Щайниц от бой — само дето той беше мъртъв от петдесет години, а партията я разигравах по книга.