Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

41

На другата сутрин, петък, ми се обади Хауард Спенсър. Отседнал в „Риц-Бевърли“ и ми предложи да се отбия на чашка в бара на хотела.

— Предпочитам във вашата стая.

— Добре, щом предпочитате, стая 828. Току-що говорих с Айлийн Уейд. Много е подтисната. Прочела ръкописа и смята, че лесно може да се завърши. Книгата ще излезе доста по-късно от останалите, но това ще се балансира от рекламата. Предполагам, че ни смятате нас, издателите, за много коравосърдечни. Айлийн ще си бъде в къщи днес следобед. Тя, естествено, иска да ме види, както и аз нея.

— Ще бъда при вас след половин час, мистър Спенсър.

Апартаментът му беше приятен и просторен, със западно изложение. Всекидневната имаше високи прозорци, от които се излизаше на тясно балконче с железни парапети. Мебелите бяха тапицирани с дамаска на бонбонени райета, което в комбинация с килима на цветя придаваше старомоден вид на стаята — само дето всичко, на което човек можеше да постави чашата си, беше покрито със стъкло и освен това забелязах поне двайсет пепелника, нацвъкани къде ли не. Хотелската стая е красноречив симптом за маниерите и възпитанието на отсядащите в нея. „Риц-Бевърли“ не очакваше от своите гости нито кой знае какви маниери, нито добро възпитание.

Ръкувахме се.

— Заповядайте, седнете — покани ме той. — Какво ще пиете?.

— Какво да е, или нищо. Не е задължително да бъда с чаша в ръка.

— На мен ми се иска чаша „Амонтиядо“. Калифорния не е много за пиене през лятото. В Ню Йорк човек може да се справи с четири пъти повече алкохол за сметка на половината махмурлук.

— Аз ще пия уиски с лимонов сок.

Той предаде поръчката по телефона. После седна на едно от креслата в бонбонено райе, свали си очилата и започиа да ги чисти с носната си кърпичка. След това пак си ги сложи, нагласи ги грижливо и ме погледна.

— Предполагам, че имате нещо пред вид, щом предпочетохте да се срещнем тук, а не в бара.

— Ще ви откарам с колата си до Айдъл Вали. Искам и аз да се видя с мисиз Уейд.

Той се почувствува неудобно.

— Не съм сигурен, че иска да ви види.

— Знам, че не иска. Затова ще ви използувам в качеството на пропуск.

— Няма да е много тактично от моя страна.

— Тя каза ли ви, че не желае да ме види?

— Не го каза, но го загатна. — Той се изкашля. — Останах с впечатлението, че ви вини за смъртта на Роджър.

— Да. И го каза направо… на помощник-шерифа, който дойде още тогава. Сигурно го е казала и на лейтенанта, който разследва случая. Но пред следователя не спомена нищо такова.

Той се облегна назад и започна бавно да почесва с пръст дланта на ръката си. Явно му беше навик в моменти на напрегнато мислене.

— Каква полза, ако се срещнете? За нея това беше много страшно изживяване. Предполагам, че напоследък животът й е бил направо ужасен. Защо да я карате отново да преживява всичко? Или искате да я убедите, че нямате никаква вина?

— Тя заяви пред помощник-шерифа, че съм го убил.

— Не го е казала в буквалния смисъл. Иначе…

Звънецът на вратата избръмча. Той стана да отвори. Беше келнерът с напитките. Постави ги на масичката с такива церемонии, сякаш сервираше вечеря със седем основни ястия. Спенсър подписа сметката и му подаде четири долара. Келнерът си излезе. Спенсър взе чашата си с шери и веднага се отдалечи от масичката, сякаш не желаеше да ми подаде моята: Аз не станах да я взема.

— Иначе какво? — попитах.

— Иначе нямаше да пропусне да го каже и на следователя. — Той ме погледна намръщено. — Струва ми се, че говорите глупости. За какво по-точно искахте да ме видите?

— Вие пожелахте да ме видите.

— Само защото, като разговарях с вас от Ню Йорк, вие ми заявихте, че си правя прибързани заключения. — Студено ми поясни той. — Което ми подсказа, че искате да ми обясните нещо. Е, какво е то?

— Бих искал обяснението да стане пред мисиз Уейд.

— Тази идея не ми харесва. Предпочитам сам да си уредите срещата. Аз много уважавам Айлийн Уейд. Като бизнесмен бих желал да спася работата на Роджър, ако това е възможно. Щом Айлийн мисли за вас това, което ми казахте, аз не мога да послужа като средство да проникнете в дома й. Бъдете разумен.

— Прав сте. Да забравим предложението ми. Мога много лесно да се срещна с нея. Просто предпочитах срещата да стане пред свидетел.

— Свидетел за какво? — Той почти излая.

— Ще чуете всичко пред нея или изобщо няма да го чуете.

— Тогава няма да го чуя.

Аз станах.

— Може би постъпвате съвсем правилно, Спенсър. На вас ви трябва книгата на Уейд — ако изобщо става за издаване. Освен това искате да бъдете добричък. И двете ви амбиции са похвални. Но аз не споделям нито една от тях. Желая ви всичко хубаво и довиждане.

Изведнъж той се изправи и тръгна към мен.

— Я почакайте, Марлоу. Не знам какво имате пред вид, но наглежда, че го вземате много па сериозно. Има ли някаква тайна около смъртта на Уейд?

— Никаква тайна. Застрелян в главата с „Уебли“ без ударник. Нима не сте прочели резултатите от следствието?

— Четох ги, разбира се. — Беше застанал съвсем до мен и имаше много разтревожен вид. — Писаха и в нашите вестници, а два дни след това четох всички подробности от тукашните. Бил сам в къщата, макар че вие сте се навъртали наблизо. Слугите, Канди и готвачката ги нямало, а Айлийн била на пазар в града и пристигнала малко след като се случило. В момента на самоубийството по езерото минавал шумен скутер и заглушил изстрела, така че и вие не сте го чули.

— Всичко беше така. Когато скутерът си замина, аз се прибрах обратно в къщата, чух звънеца на входната врата, отворих и видях Айлийн Уейд, която си беше забравила ключовете. Роджър вече е бил мъртъв тогава. Тя надникна в кабинета, помисли, че е заспал на кушетката, качи се в стаята си и после слезе в кухнята да направи чай. Малко след нея и аз надникнах, забелязах, че Роджър не диша, и проверих каква е работата. После извиках полицията.

— Дотук не виждам нищо загадъчно — тихо произнесе Спенсър и в гласа му вече нямаше предишната острота. — Пистолетът е бил на Роджър и само седмица преди това е стрелял с него в собствената си стая. Вие сте ги сварили в момента, в който Айлийн се боричкала с него, за да му го отнеме. При следствието беше отбелязано състоянието му, поведението му и депресията във връзка с работата.

— Тя нали ви каза, че книгата е добра — защо тогава е бил депресиран?

— Това е нейно лично мнение. Може да се окаже и много лоша. А може той да е мислел, че е по-лоша, отколкото е. Хайде продължавайте. Не съм глупак и виждам, че това не е всичко.

— Полицаят от отдел „Убийства“, на когото повериха случая, ми е стар, приятел. Той е булдог, хрътка и старо мъдро ченге. Някои неща не му се харесват. Защо Роджър не е оставил прощално писмо, когато беше побъркан на тема писане? Защо се е застрелял по такъв начин, че жена му да получи шок, като го открие? Защо си е направил труда да избере именно момента, когато няма да чуя изстрела? Защо е забравила ключовете си и е трябвало да звънне, за да влезе? Защо го е оставила сам в деня, когато прислугата има почивен ден? Не забравяйте думите й, дето не знаела, че съм там. Ако е знаела, последните две са без значение.

— Господи — изблея Спенсър. — Нима ми намеквате, че това тъпо ченге подозира Айлийн?

— Не би се поколебал, ако тя имаше подбуда.

— Но това е смешно! А защо не подозира вас например? Имали сте целия следобед на разположение. Тя е можела да го извърши в течение само на няколко минути — при това е била забравила ключовете си.

— Ами моята подбуда?

Той се пресегна, сграбчи уискито ми и го гаврътна наведнъж. После внимателно постави чашата обратно на масичката, извади носна кърпичка и си избърса устните и пръстите, навлажнени от ледената чаша. После си прибра кърпичката и ме загледа облещено.

— Разследването продължава ли?

— Не знам. Но едно нещо е сигурно — вече знаят дали е бил погълнал достатъчно алкохол, за да изпадне в безсъзнание. Ако е така, неприятностите тепърва започват.

— А вие искате да разговаряте с нея пред свидетел — бавно изговори той.

— Точно така.

— За мен има само две обяснения, Марлоу. Или вие сте изплашен до смърт, или смятате, че тя трябва да е изплашена.

Аз кимнах.

— Кое от двете? — мрачно попита той.

— Аз не съм изплашен.

Той погледна часовника си.

— Моля се на господа да не сте с всичкия си. След което се изгледахме мълчаливо.