Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (4)

4

За последен път бяхме на бар през май. Отидохме по-рано от друг път — четири едва минаваше. Тери имаше уморен вид, беше отслабнал, но се оглеждаше наоколо е радостна усмивка.

— Много обичам баровете веднага след като ги отворят. Тогава вътре е хладно и чисто, всичко блести, а барманът си хвърля последен поглед в огледалото, да провери дали е вчесан и дали връзката му не е накриво. Обичам подредените зад бара шишета, блестящите чаши и очакването. Обичам да гледам как прави първия коктейл за вечерта, как го слага върху чиста подложка и сгъва до него малка салфетка. И обичам бавно да отпия първата глътка. Първата спокойна чашка за вечерта в тих бар — какво по-хубаво от това?

Съгласих се с него.

— Алкохолът е като любовта — продължи той. — Първата целувка е вълшебна, втората — интимна, а третата — просто така. След което събличаш момичето.

— Че какво лошо?

— То е изживяване от голяма класа, но като естетическо усещане не е чисто. Не че презирам секса. Без него не може и не винаги е грозен. Но трябва да умееш да го правиш. Една цяла индустрия за милиарди долари се занимава само с това — да го направи привлекателен и, вярвай ми, парите им не отиват на вятъра.

Той се огледа и се прозя.

— Напоследък не спя добре. Но тук е хубаво. След малко ще нахлуят пияниците, ще започнат да приказват на висок глас, ще се хилят, а жените ще ръкомахат, ще кривят лицата си, ще подрънкват с проклетите си гривни и ще пръскат евтин чар, който по-късно ще замирише леко, но осезаемо на пот.

— Я не се впрягай — посъветвах го аз. — Те са само хора в края на краищата — потят се, мърсят се, ходят до клозета. Ти какво искаш — да ти пърхат златисти пеперуди в розова мъгла?

Той си изпразни чашата, обърна я с дъното нагоре и се загледа в капката, която бавно се стече от ръба, потръпна и падна.

— Жал ми е за нея — бавно каза той. — Такава завършена мръсница е. Твърде е възможно да я обичам по някакъв свой, отвлечен начин. Един ден ще усети нужда от мен и аз единствен няма да държа брадва над главата й. И сигурно точно тогава ще си отида.

Само го погледнах.

— Голяма реклама си правиш — обадих се след малко.

— Знам. Аз съм слаб човек, нерешителен и без амбиции. Бях изненадан, че кокошката, за която се вкопчих, снася не златни, а обикновени яйца. Човек като мен има един-единствен голям момент в живота си, едно-единствено безупречно залюляване на високия трапец. Оттам нататък се опитва само да за пази равновесие и да не се търколи от тротоара в канавката.

— За какво ми го казваш всичко това? Извадих лулата си и започнах да я тъпча с тютюн.

— Тя се страхува. Направо е обезумяла от страх.

— От какво?

— Не знам. Ние вече не си говорим. Може би от стария. Харлан Потър е един коравосърдечен мръсник. На повърхността е самото старомодно величие, А отвътре е безпощаден като гестаповец. Силвия е уличница. Той знае това и ужасно го е яд, обаче нищо не може да направи. Но я дебне и само я чака да се забърка в някакъв голям скандал. Тогава ще я ликвидира и окото няма да му мигне.

— Ти си й съпруг.

Той вдигна празната чаша и я стовари върху ръба на масата. Тя звънна остро и се строши. Барманът се опули, но нищо не каза.

— Ей така ще я смаже, казвам ти. Да, съпруг съм й, поне така пише в документите. Аз знача толкова, колкото и трите бели стъпала, боядисаната в зелено входна врата и месинговото чукало, с което трябва да почукаш три пъти, за да те пусне прислужницата в скъпо платения бардак.

Станах и хвърлих няколко монети върху масата.

— Прекалено много говориш, дявол да те вземе. Прекалено много говориш и все за себе си. Хайде довиждане.

Излязох и го оставих да седи там, потресен и пребледнял, доколкото можех да видя в мътната светлина на бара. Той извика нещо подире ми, но аз не се обърнах.

След десет минути вече съжалявах. Но след десет минути бях далеч. Той не дойде повече в кантората. Нито веднъж. Бях го засегнал на най-болното място.

Цял месец не се обади. А когато пак го видях, беше пет часът сутринта и едва се развиделяваше. Настойчивото звънене ме измъкна от леглото и аз се затътрах през коридора, после през всекидневната и отворих вратата. Имаше вид, сякаш една седмица не бе спал. Беше със съвсем тънко палто с вдигната яка и целият трепереше. Тъмната филцова шапка беше нахлупена до очите му. В ръката си държеше пистолет.