Уилям Дийл
Машината на Шарки (33)

30

Скарди избра мястото си, воден от същата логика и инстинкти, благодарение на които бе оцелял през последните четирийсет и пет от общо шейсетте си години, и то в занаят, където смъртта бе по-обичайна и от зимна настинка.

Няколко фактора диктуваха избора му на позиция. На първо място, близост до жертвата. Искаше да има възможност да даде точен изстрел в главата. Неговият пистолет имаше специално изработено двайсетсантиметрово дуло със заден мерник „Колт-Елиъсън“ и пълнител с десет патрона. До шейсет-седемдесет метра оръжието бе смъртоносно. Скарди знаеше, че със заглушителя ще може да даде два, дори три изстрела, преди да бъде забелязан. Един щеше да е достатъчен, с два щеше да бъде идеално.

После той огледа алеите и струпването на посетителите, като търсеше все пак място, откъдето може да се прицели добре, без наоколо да има много хора.

Накрая потърси и изход. Нямаше да е лесно да се избяга от Пачинко!, тъй като до парка се стигаше само с, асансьор. Но някъде трябваше да има авариен изход или някакво друго стълбище.

Планът му за действие не допускаше накрая да остане в капан.

Той застана на балкона над Пачинко! и се ориентира, проучвайки всяка педя от мястото през замъглените си от болка очи.

Стоеше с гръб към западната стена на сградата, която гледаше надолу към преддверието. Вляво от него бе „Улицата на стълбата“, която се увиваше шест етажа по-долу до главната част от Пачинко! и завършваше с градините. Вдясно от него бе плиткото езеро и ресторантът „Тай Так“. Наляво в далечния ъгъл бе входът към площадката с количките кълбета, а в съседния десен ъгъл — Градините на тигъра. Под него бе входът към подземната Аркурионада, където посетителите можеха да се запознаят с историческите забележителности на Хонконг.

Към Пачинко! се спускаха и три странични улици. Едната бе „Принц Авеню“, която бе перпендикулярна на главната улица, започваше от долния край на „Улицата на стълбата“ и завършваше при гигантската фигура на Ман Чу, роботът, който изпращаше топките към гигантската маса за пинг-понг. Втората улица, „Кралска“, бе успоредна на „Принц Авеню“ и стигаше до градините. Третата бе на западния край на алеята и завършваше с магазин за сувенири.

Идеално.

Скарди реши, че Хочинс и Де Лароза ще слязат по „Улицата на стълбата“, ще свият по „Принц“ и ще се насочат към топките колички. Щяха да минат на седем метра от алеята. От ъгъла, прикрит от магазина за сувенири, Скарди щеше да може да даде два добри изстрела в главата на Де Лароза и да избяга надолу по улицата.

А после какво?

Той продължи да оглежда далечната страна на преддверието. После видя и аварийното стълбище. То бе разположено на Кралската улица между алеята и стената.

Това щеше да е пътят на бягството му. Скарди предположи, че за аварийното стълбище трябва да има врата и откъм игралната площадка. Ако се наложеше, щеше да мине през входа на площадката и да избяга през тунелите към първия етаж. Рисковано бягство, особено за ранен човек, но все пак изход, освен ако аварийният път не се окажеше блокиран от полиция или охрана.

Раната го изгаряше жестоко, но Скарди повтори наум плана си още два пъти.

Усмихна се. Сега беше готов. Планът бе рискован, но и от по-тежки ситуации бе излизал. А дори и да не успееше да избяга, сега вече бе сигурен, че ще може да пусне един куршум в мозъка на Де Лароза, преди сам да умре.

 

 

Хочинс бе представен с типичните тържествени баналности от най-стария сенатор на щата, Осгуд Търстън. Речта на Хочинс бе кратка и по същество. Обяви, че се кандидатира за президент и влиза в надпреварата, за да я спечели, но гостите тук били дошли, за да се забавляват, а не да слушат политически речи, затова пресата щяла да може да зададе въпросите си на пресконференцията след това.

Всичко продължи не повече от пет минути.

Той бе по средата на краткото си слово, когато я видя за първи път. Едно открито лице сред морето от маски, бе вперило поглед в него и се усмихваше тайнствено.

Той заекна и забрави мисълта си, залят от вълната на паниката. Усмихна се на тълпата, стегна се и когато погледна отново натам, вече я нямаше.

Момент по-късно той пак я видя — този път се бе вторачила сериозно в него между плакатите на таблото пред един от павилионите.

После пак, след няколко секунди, този път в долния край на множеството.

Сега вече успя да продължи, довърши някак изречението си, усмихна се, импровизира с още няколко думи, като трескаво се молеше всичко това да приключи. Петнайсет години бе очаквал този момент. Сега, когато всичко ставаше реалност, го обзе смъртен ужас.

Там, в тълпата маскирани панаирджии, бе Домино и му се надсмиваше презрително.

Той довърши изявлението си облекчен и отстъпи от подиума, докато неговият екип от поддръжници вдигна ръцете му нагоре като на победител — Лоуентол, Търстън, трима губернатори, кметът, петима конгресмени, десетина щатски законодатели и двама от най-влиятелните профсъюзни водачи в страната.

Тълпата аплодираше диво, а оркестърът гръмна. Светкавици и прожектори заслепиха знаменитостите, кино и телевизионни камери плъзнаха към тълпата, улавяйки бурната й реакция при вестта, че нейният любим син се впуска в кампанията.

Само Де Лароза прочете страха в очите на Хочинс.

Той го придърпа настрани, след като фурорът бе отшумял.

— Какво ти е? — поиска да разбере Де Лароза.

— Тя е там, долу — каза Хочинс. Гласът му трепереше.

— За какво ми говориш?

— Тя е в тълпата. И ми се усмихва злъчно!

— Кой?

— Домино. Тя е тук. В парка.

— Съвсем си се замаял. Тя никога не би се изложила на такъв риск.

— Казвам ти, Домино е отпред, в тълпата. Опитва се да ме извади от равновесие и засега успява.

— Чуй ме добре — каза Де Лароза, — трябва само да извървим пътя по стъпалата до входа на площадката, да се качим в онази стоманена топка и край. Уверявам те, че тя няма да бъде на пресконференцията.

— В никаква топка не влизам. Не мога да отида до там.

— Ще отидеш, и то като президент. Телевизията, репортерите, публиката — всички чакат само нас. Всеки, който те види по телевизията да се качваш на подобна играчка, ще види в теб човек като себе си. Всеки го е правил. Не можеш да се откажеш сега.

Той стисна ръката на Хочинс и го поведе надолу през тълпата, докато бодигардовете и хората от охраната се врязаха в множеството като клин пред тях, насочвайки ги към шумния базар.

Бяха минали само няколко стъпала, когато Хочинс видя рисунката. Той се откопчи от Де Лароза и изтича към художника.

— Коя е тя? — извика той. — Кога нарисувахте тази скица?

— Точно преди речите — заекна младият художник.

— Къде отиде тя? В коя посока?

Художникът махна с ръка към тълпата.

— Там някъде, сър. Каза, че по-късно ще мине да си я, вземе.

— Какво носеше?

— Носеше?!

— С какви дрехи беше облечена?

— Ъъъ… аз гледах повече лицето й. А, да, златиста рокля. Точно така, златиста рокля с голямо червено петно по средата.

Хочинс си спомни жената до входа, очите, които го бяха проследили зад непроницаемата маска.

— Тя е била там, долу. Знаех си. Знаех си, че има нещо…

Де Лароза го подканяше да продължи.

— Усмихни се. Помахай на тълпата. Обградени сме от охрана. Няма от какво да се притесняваш.

— Притеснявам се за нея!

 

 

Подобно на Скарди Шарки също бе намислил рискован план, който трябваше да подлуди Хочинс, и този план засега успяваше. Двамата с Домино се бяха придвижили в задната част на тълпата. Сега, след като зрителите се бяха оттеглили от подиума и вървяха надолу по „Улицата на стълбата“, те бяха начело на процесията към „Принц Авеню“. В далечния край на улицата внушителната фигура на Ман Чу чакаше зловещо, за да изпрати Хочинс и Де Лароза в първия официален тур на увеселителната игра. Фотографите се блъскаха за по-добра позиция, а телевизионните оператори възбудено приготвяха триножниците си.

Номерът действаше безупречно. Домино слагаше маската върху задната част на главата си и заставаше с лице към Шарки. Винаги, когато Хочинс поглеждаше към тях, Шарки я обръщаше кръгом с лице към него и после в мига, когато сенаторът извръщаше очи, тя се завърташе още веднъж, така че при следващото си взиране Хочинс да вижда само безизразни маски.

Бяха се придвижили през тълпата, опитвайки този трик десетина пъти и Шарки бе убеден, че Хочинс я бе видял поне три или четири пъти.

Сега предстоеше и кулминацията. Хочинс и Де Лароза се приближаваха към робота. Когато и двамата щяха да бъдат настанени в стоманеното кълбо на количката със свалена предпазна рамка и затворена врата, Домино щеше да пристъпи крачка напред от тълпата и да извика и двамата по име. Последното нещо, което щяха да видят, преди да се насочат в тунела, щеше да е Домино.

Шарки се надяваше, че това ще ги накара да направят нещо отчаяно.

Когато тръгнаха по „Принц Авеню“, Шарки сниши леко глава и заговори в микрофона, забоден от вътрешната страна на ревера му.

— Как е при теб, Лешояд?

Отговорът на Папа пропука от говорителя в ухото му.

— Точно зад тях съм. Хочинс вече превърта. Какво ще излезе не знам, но довечера сън няма да види.

— Стой близо до тях.

— Ясно.

На улицата долу Фриско и Ливингстън потропваха с крака и се мъчеха да овладеят вълнението си, докато чакаха някой да се опита да избяга. Допускаха, че ще стане нещо неочаквано и се оказаха прави.

 

 

Скарди бе заел позиция. Чакаше.

Засега всичко вървеше добре. Страничната алея бе почти празна. Двайсет-трийсет души се мотаеха безцелно наоколо.

Тълпата се придвижваше нагоре по „Принц Авеню“, като плътно запълваше пространството между сергиите от двете страни на улицата. Скарди виждаше плешивата глава и пламтящо червената брада на Де Лароза сред масата народ, прииждащ към него.

Той пак огледа алеята. Хората бяха започнали да се придвижват към него, привлечени от шума на приближаващата се тълпа.

От другия край на алеята някакъв мим, качен на кокили и облечен като Чичо Сам, крачеше тромаво към него.

Мястото около раната му бе вече безчувствено. Въпреки това смътно усещаше как животът му изтича от тялото в тънката струйка, плъзнала по крака му. Погледна надолу към клоунския си костюм и видя как аленото петно на хълбока му се разширява и слиза към бедрото му.

Прилепи се по-плътно до стената и надникна над подредените сувенири. Мушна последното червено дяволче в устата си и в очакване на неизбежния вътрешен взрив вече усещаше как се издига над земята и става още по-уверен в себе си.

Хайде, копеле гадно, още малко. Той свали ципа на клоунския си костюм, пъхна ръка в процепа и стисна блажено дръжката на своя „Уудсмън“. Извади го и скръсти ръце на гърдите, като прикри пистолета между тях така, че дулото да опира под мишницата му.

Ти, хленчещо, жалко нищожество. Шибан редник, от когото направих милионер. Какъв глупак си бил да си мислиш, че ще успееш да убиеш стария професионал.

Наркотикът кипна в кръвта му, изчисти зрението му. Той огледа поотделно всеки от хората зад себе си, търсейки отличителните белези на ченгета, бодигардове, охрана. Винаги ги познаваше само по очите им, които шареха нагоре-надолу.

Погледът му падна върху жена в златиста рокля. Тя вървеше право към него. Той се вторачи в лицето й. Имаше нещо познато в този образ. Познаваха ли се? Нима тя знаеше кой е той? За момент изпадна в паника, но после си спомни, че е с лице на смешник. Никой не можеше да пробие с поглед грима на шута.

И въпреки това…

Той пак се съсредоточи върху лицето. Тя бе вече на пет-шест метра и продължаваше да се носи към него. Той разрови паметта си и споменът бавно заплува към повърхността. Снимка. Точно така, бе я виждал на снимка. Снимка, която бе проучвал часове наред.

Осъзнатата реалност го удари като чук.

Домино!

Домино?

Не. Не можеше да бъде. Тя бе мъртва. Той сам бе видял как лицето й избухва пред дулото на пушката му, видял бе как мозъка й се размаза по стената. Домино бе мъртва.

— Ти си мъртва — промърмори той. Извърна поглед настрани и повтори: — Мъртва си.

Домино го забеляза преди Шарки. Видът му бе ужасяващ. Размазаните бои бяха превърнали лицето му в сюрреалистична синьо-червено-бяла каша. Палячовският костюм бе обагрен с огромно червено петно. Очите му лъщяха в трескав огън. Той се отдръпваше от нея крачка по крачка. Говореше нещо.

— Шарки?

— Виждам го — каза Шарки и пристъпи пред нея.

— Той казва нещо.

Тълпата ги притисна по-близо до него.

— Той казва… Господи, той повтаря „Мъртва си“ — каза Шарки.

Той се вгледа упорито в подлуденото лице, в орловия нос, острата брадичка, свинските очи. После видя и пистолета в ръката му.

— Божичко — извика той. — Това е Скарди.

Смешникът се завъртя на пети и побягна.

Шарки избута Домино във входа на най-близкия магазин на ъгъла.

— Стой тук. Сложи си маската и гледай Хочинс и Де Лароза да не те забележат.

— Но…

— Това е Скарди, не разбираш ли? Точно той ни е нужен.

— Папа, към магазина на ъгъла с алеята. Прикривай Домино! — изкрещя той в микрофона.

— Идвам.

— Видях Скарди!

Отвън на улицата, името накара Фриско и Ливингстън да подскочат.

— По дяволите — извика Фриско.

— Да вървим — каза Ливингстън.

Скарди изтича по улицата, като разблъскваше хората настрани и се шмугна между високите крака на Чичо Сам. Мимът се олюля, изгуби равновесие и полетя напред към покрива на малко магазинче за домашни животни, разби тънката пластмасова материя и се приземи върху няколко кафеза. Клетките се разчупиха и алеята изведнъж оживя със звънливия лай на малтийски кученца и пекинези.

Шарки се втурна право в хаоса от животни и хора, стъпвайки върху остатъците от клетките. Чичо Сам се мъчеше да се изправи на колене, но засега не успяваше да повдигне двуметровите щеки под тях.

— Ранен ли си? — извика към него Шарки.

— Не, освен ако отнякъде не плъзне някой питон.

Шарки изтича до края на алеята. Пристъпи предпазливо на „Кралската улица“ и се огледа и в двете посоки. Улицата свършваше със стената от дясната му страна. Отдясно всяка педя бе запълнена от множеството, дошло да се весели. От Скарди нямаше и следа. Той мина край първите няколко магазина, като се взираше зад витрините им.

Нищо.

Раненият клоун бе изчезнал.

 

 

Скарди затвори вратата на аварийния изход след себе си и изохка, останал без дъх. Зърнал бе как някакъв едър мъж с костюм от туид тичаше след него. Ченге? Някой раздразнителен посетител? Не, това нямаше значение. Той видя вратата на междуетажието, вратата, която водеше към гигантския кегелбан. Пътят на неговото бягство.

Той се облегна на стената и се свлече по стълбите към вратата, отвори я и прекрачи предпазните рамки около обширната площадка.

Имаше чувството, че навлиза в собствения си кошмар. Отразени в безбройни огледала, стотици азиатски фигури се хилеха зловещо. Издигаха се над него, присмиваха му се, тънки лампи святкаха в цепнатините на очите им, докато калейдоскопични цветове къпеха гумените им тела, бръмчащи от електричеството в пружините на основите им. Бе като хипнотизиран от фантастичното си обкръжение, мигащите светлини и крачеше трескаво между тях като сомнамбул.

Горната част на наклонената площадка започваше от края на „Улицата на стълбата“ и бе отделена от нея с дървена, покрита с огледала стена. Точно до входа, върху тънък кокоши крак, защитен с буфери, се намираше и контролната кабина, откъдето се управляваше това лудешко пътешествие. Дежурният, който точно сега регулираше скоростта на първата топка кола, бе твърде зает, за да види как полуделият смешник се разхожда през лабиринта от буфери, тунели, пързалки и какво ли не. Проверил бе и последното съоръжение. Всичко бе готово.

Той вдигна телефона на интеркома и каза:

— Така. Пускам я.

 

 

От прикритието си в магазина за сувенири Папа и Домино видяха как. Де Лароза и Хочинс се качиха и хлътнаха в двуметровата стоманена сфера. Мъж от персонала свали предпазната рамка и я заключи през гърдите им.

Пресата лудееше, снимаше непрекъснато и вземаше всичко, което можеше да изкопчи от кандидата за президент и собственика на спектакъла, като им заповядваше да махат с ръка, да се усмихват, да се ръкуват с тълпящите се наоколо посетители.

Някъде от вътрешностите на адската машина, дежурният оператор даде ход на играта.

Стоманената топка започна да се спуска по улея си.

Аплодисменти гръмнаха от тълпата и всички се наредиха, за да опитат новото преживяване.

Топката навлезе в тунела.

 

 

Шарки се изкачи по „Кралската улица“ почти до централния й площад, обърна се и тръгна надолу. Скарди бе някъде наблизо, той го усещаше, чувстваше следата, оставена от злия му дъх. Но къде се бе скрил?

Той пак се върна до края на улицата. Тогава видя и вратата, дискретно надписана, прикрита от растителност.

Изтича до нея, изчака за миг, ослуша се, извади маузера си и я отвори рязко, след което скочи на стълбището.

Празно.

Кървави следи водеха надолу по стълбите към следващата врата. Той тръгна след тях, изчака секунда и отвори вратата към игралната площадка.

 

 

Секунда след като даде началото на първото спускане, дежурният техник вдигна поглед и видя как Скарди крачи като изгубено дете сред полето от мигащи фигури.

— Хей, ти! — извика техникът. — Махни се оттам, глупако!

Окървавената призрачна фигура продължаваше да идва към него.

— Господи — извика той. — Изчезвай оттам. Топката идва!

Техникът грабна аварийния телефон.

Скарди го застреля в главата.

Техникът падна на пода. Скарди чу тътена от спускането на топката. Тя изскочи от тунела в горния край на площадката и описа голяма спирала по перваза на игрището, преди да се спусне по наклонената плоскост и да удари първата фигура, при което отскочи във взрив от светлини и камбанен звън. Топката се засили обратно към горната част на площадката, рикошира от предпазната рамка и се блъсна в друга фигура.

От вътрешността на кълбото Де Лароза видя ухиленото лице на Шао-Лсинг, бога на дълголетието, в когото количката се удари и отскочи, въртейки се около оста си. Топката набираше все по-голяма скорост и удряше все нови и нови фигури, като мяташе Хочинс от единия в другия край на седалката. Минаха и край контролната кабина.

Вътре нямаше никой!

— Господи! — извика Хочинс.

— Какво има?

— В кабината няма кой да ни спре.

Топката удари още една кегла и отскочи, въртейки се около оста си, като намери входа на един тесен като фуния тунел и забави скоростта си, преди да навлезе в него.

В другия край на тунела Скарди бе застанал като за дуел, изпънал напред ръка, взел Де Лароза на прицел.

Де Лароза облещи очи при вида на професионалния убиец, готов всеки миг да го довърши.

Той отключи рамката, вдигна я и изскочи от топката. Объркан и замаян, Хочинс се опита да го последва.

Нещо го удари в гърдите и го прикова към облегалката. Предпазната рамка прещрака отново в ключалката си. Хочинс погледна към ризата си и видя малка дупка там, посегна към нея и я докосна.

Кръв рукна от дупката и текна по официалната му риза.

Топката излезе от тунела, удари друга кегла и отскочи с оглушително дрънчене. Хочинс изпъшка и падна настрани в седалката си.

Де Лароза се изправи с мъка на крака. При скока бе навехнал глезена си, панталонът му бе съдран на коляното. Той изтича, накуцвайки, и се скри зад една от фигурите.

Скарди не обръщаше никакво внимание на топката, която отскачаше лудо от буфер на буфер. Тя се плъзна стремително край него и почти го повали на земята. Сега той имаше само една цел. Нищо друго не го интересуваше.

— Хауърд, за Бога, почакай! — изпищя Де Лароза. Той отстъпваше назад, като се опитваше да държи поне по една кегла между себе си и Скарди.

— Не ме наричай така! — изрева Скарди. — Не съм Хауърд, не съм и Бърнс. Аз съм Скарди. Аз те създадох, чуваш ли Янгър? Ти беше само едно тъпо, озъбено псе. Аз ти дадох всичко това.

Скарди направи крачка встрани от фигурата и стреля по Де Лароза. Куршумът удари едно от огледалата на стената, което се разби на десетки святкащи парчета.

Де Лароза се обърна и побягна лудо в зигзаг между ухилените статуи и мигащите светлини.

Количката кълбо, вече излязла от всякакъв контрол, профуча по площадката, удари последната кегла, подскочи от пода над предпазната рамка и разби стената.

Огледалата избухнаха в хиляди парченца. От дупката в стената стърчаха железа, топката падна на земята и се търколи по „Улицата на стълбата“, блъсна един човек настрани, премаза втори, вряза се в някакъв магазин и изскочи през отсрещната му стена на малкия площад сред поток от кукли, бижута и пощенски картички.

Тълпата се пръсна, мнозина паднаха един връз друг, а стоманеното кълбо подхвърли още няколко души като трески нагоре във въздуха, разби сцената на кукления театър, премаза перилата по края на улицата и подскочи над изкуственото езеро. Падна върху един от сампаните, разцепи го наполовина и изпрати воден гейзер на шест метра във въздуха, преди най-сетне да се успокои в плитките води.

Де Лароза закуца към зяпналата от стената дупка. Скарди се прицели и го простреля в бедрото. Де Лароза падна напред върху една от фигурите кегли с пружини в основата и бе изхвърлен като кукла встрани, за да се свлече почти в краката на Скарди.

Убиецът погледна към жалкия Де Лароза под себе си. Спокойно зареди пистолета си с нов пълнител.

Де Лароза запълзя на колене. На другия край на залата видя как някакъв човек наблюдаваше цялата тази лудост от аварийния изход.

— Помощ — изкрещя той. — Моля ви, помогнете ми.

Мъжът от вратата му извика в отговор:

— Казвам се Шарки. Запомни го добре, Де Лароза. Шарки!

Де Лароза изпъшка. Погледна назад към Скарди. Убиецът се бе изправил над него с озъбена усмивка, с вдигнат пистолет. Оръжието глухо гръмна веднъж, два, три пъти и куршумите се забиха в гърдите на Де Лароза. Той изкрещя отново и се преви през кръста. Наведе челото си пред събраните си колене като на молитва.

Маниакално ухилен, Скарди се наведе напред и го застреля още веднъж в тила.

— Добре, Скарди, стига толкова — каза Шарки.

Лудият клоун се извърна към него. Шарки прекрачи перилата и се насочи към него.

— Хвърли пистолета, Скарди — извика Шарки. — Полиция.

Думата сякаш отприщи предсмъртен поток от енергия в тялото на мафиота. Той прескочи през нащърбената дупка в стената, изпълзя през натрошеното стъкло, треските дърво и излезе на главния площад на Пачинко!

Стана на крака и затича, олюлявайки се, към другия край на преддверието. Тълпата се пръсна и му отвори пътека при вида на заплашително размахания пистолет. Напред се виждаше вратата на Градините на тигъра. Той се насочи към нея.

Шарки прекрачи дупката и нарочно тръгна съвсем бавно след него. Вече нямаше защо да бърза. Скарди бе в капан.

На стъпалата над него Фриско и Ливингстън видяха Шарки как се промъква към полуделия убиец.

Шарки също ги видя и вдигна ръка към тях.

— Той е мой — каза той студено.

— Скарди ли беше това? — запита Фриско.

— Скарди.

— Искам го жив — изкрещя Фриско. — Трябва ни жив.

— Вече не — каза Шарки.

 

 

Скарди скочи в градината, бягайки сляпо от преследвача си. Обрули храстите и цветята и потърси прикритие зад скалите и пещерите в тях. Притисна се до стената на високата стръмна скала в далечния край на градината и погледна обратно към улицата.

Високият мъж с вълнения костюм се приближаваше към него. Без да се спира. Не бързаше. Скарди отправи един отчаян изстрел по него и куршумът издрънча на безопасно разстояние в една от вратите.

Той се обърна и трескаво запълзя на четири крака към една от пещерите на скалистата пустиня. Всяко движение го хвърляше в агония. Зрението му изчезваше. Всяка глътка въздух протриваше измъчените му дробове. Едва ли му бе останала достатъчно кръв, за да довърши трескавото си бягство.

Шарки навлезе в градината, прекрачи оградата и тръгна решително след мафиота.

Пистолетът на Скарди свирна и облаче прах подскочи пред краката на Шарки. Той не се приведе, не отскочи. Продължаваше да върви — право напред, притискайки жертвата към смъртта й.

Скарди се изправи на крака и заотстъпва от него. Бе почти ослепял. Някаква сянка се движеше към него. Той отскочи встрани към една цепнатина и се прилепи до скалите.

Неземният рев зад него не можеше да се сравни с нищо, което бе чувал през живота си.

Той се обърна и вдигна очи нагоре. Над него се извисяваше истински дракон. Устата му вече се отваряше.

Скарди изпищя ужасен.

Челюстите на звяра се отвориха, цяла река от огън излетя оттам и го обгърна.

Скарди бе вече факла, дрехите и тялото му горяха, крясъците му бяха също така неземни, както и съществото, което току-що го бе подпалило. Той се затъркаля край скалите, размахвайки лудо ръце и крака.

Шарки потрепери и се обърна с гръб към него.

Един изстрел, помисли си той. Само един изстрел ще е достатъчен, за да сложи край на мъките му.

Е, Шарки не бе този, който можеше да му направи подобна услуга.

Той тръгна обратно към вратата. Писъците на Скарди се чуваха почти през целия път до оградата. Накрая утихнаха.

Домино и Папа слязоха по порутената улица. Тя спря на две крачки от него.

— Добре ли си? — запита Домино.

— Никога не съм се чувствал по-добре — каза той и й се усмихна. После я взе за ръка и я заведе до брега на езерото. Лъскавата стоманена топка бе потопена в един метър вода. Хочинс висеше от предпазната рамка. Главата и раменете му бяха под водата и някога красивото му лице се виждаше изкривено като в къща с криви огледала.

— Толкова за следващия президент на Съединените щати — каза Шарки. — Това май бе и най-кратката политическа кампания в световната история.

 

 

Асансьорът спря и те закрачиха бързо през фоайето към изхода. Десетина полицейски коли вече бяха спрели на площада и въртяха сини лампи. Телевизионен репортер интервюираше жена, която, изглежда, всеки момент щеше да припадне. Линейка пропищя зад ъгъла и спря пред входа с гаснеща сирена. Минаха край тълпата от зяпачи, някои от които бяха още с чаши в ръка от близката кръчма и гледаха нагоре към върха на сградата.

Ливингстън и Фриско бяха застанали настрани от тълпата и говореха оживено на Джаспърс, който сечеше въздуха между тях с изпънатия си като тирбушон показалец.

Шарки продължи да върви, като притискаше Домино плътно до себе си. Подмина Арч Ливингстън, Барни Фриско и Папа, преди Прилепа да успее да го забележи.

— Шарки! — изрева той.

Шарки продължаваше да върви.

— Шарки!

Той бе вече почти до колата си.

— Шарки, спри, по дяволите!

Той спря, като продължаваше да притиска Домино до себе си и погледна през рамо към Прилепа.

— Какво става тук, по дяволите? Какво… Искам обяснение. За кой, по дяволите, се мислиш ти? Ти си, ти си…

Ливингстън дойде до тях.

— Добре ли си? — запита той.

— Отлично. Ще я изведа от тук.

— Както решиш — каза Ливингстън и го потупа по рамото. — Но все пак страхотна машина задвижи, братле. Имаш ме на линия и друг път, ако решиш.

— Благодаря.

— Чуй ме добре сега… — отсече през зъби Прилепа.

Шарки не го остави да довърши.

— От теб и една дума повече няма да чуя — каза той и пристъпи към колата.

— Дявол да те вземе! — изпищя Прилепа. — Уволнен си, Шарки. Чуваш ли ме?

Но и дори да го бе чул, Шарки не му отговори. Подмина въртящите се сини лампи, подмина тълпата — далеч от площада, от сградата, от Прилепа и от кошмара. Вятърът се обърна и задуха студен бриз, който отнесе дъха на смъртта от Шарки и го върна обратно в Мирър тауърс, а заедно с него и болката, гнева и омразата.

Те се качиха в колата и отпътуваха.