Уилям Дийл
Машината на Шарки (3)

III

Атланта, 1975 година

Лицето бе злобно. Устата, набръчкана от възрастта и изкривена в грозна усмивка, изпълнените с презрение очи лъщяха слабо, гледайки през прозореца на кръчмата. Навън студен есенен вятър гонеше с рев листата по открития площад между двуетажния супермаркет и огледалния небостъргач. Те се пръскаха по тротоара в лудешки танц, следвани по петите от озъбения призрак на вятъра, преди да се загубят някъде в тъмнината.

На няколко преки оттам камбаните на катедралата удариха полунощ, отброявайки последните секунди от празника на Вси светии. Подгонени от часовника призраци, джуджета, светци, грешници, черни магьосници и богове на подземния свят в този миг се втурваха през подлуденото от луната небе и птици с огнени очи търсеха обезумели подслон в голите като скелет клони на дърветата. Отекна и последният удар. Площадът утихна. Градът бе вече повит в одеялото на спокойствието. Дяволиите бяха свършили. Вси светии бе отминал.

Но не съвсем.

Музите на злото продължаваха играта си, сътворявайки последния си чудовищен трик.

Вратата на кръчмата, наречена „Калибашът на Кери“, се отвори и мъж в прокъсано кожено яке излезе навън в мразовитата нощ, отнасяйки за момент със себе си шума на веселието: смеха, музиката и звъна на леда в чашите. Вратата тихо се затвори и запуши устата на кръчмата. Мъжът бе силен на вид с побеляла коса и празен поглед. Той стоеше с отпуснати рамене и се взираше през площада към двадесететажната сграда, където мигащи светлини препускаха по огледалната й фасада. Постройката бе изумителна; етаж след етаж огледалните прозорци отразяваха цялата околност. Мъжът се извърна и впи поглед в някой от ниските етажи на сградата, осветен от слаба лампа вътре.

Той бе проследил жената до там. Някъде в тази сграда се намираше човекът, когото бе ненавиждал в продължение на трийсет години. Докато гледаше натам, в храстите зад него нещо изшумоля. Някаква фигура се плъзна бързо и тихо край стената, но мъжът с коженото яке не чу нищо. Шумът се изгуби във вятъра около него. Бе като хипнотизиран от извисилата се сграда, от калейдоскопа светлини, отразени по лицето й, от асансьорите с форма на куршум, които се стрелкаха нагоре-надолу по външната стена. Мъж и жена излязоха от кръчмата прегърнати и се насочиха към паркинга.

Фигурата на скрития мъж замръзна на мястото си до стената. Кучият му син, помисли си той, твърде открито е и прекалено опасно. Не е изпипано и подготвено като в Хонконг. Но трябва да стане. Сега.

Двойката изчезна в паркинга. Скритата фигура се придвижи право към гърба на мъжа в коженото яке. Докато го доближаваше, вдигна лявата си ръка. Държеше пистолет с навит на цевта грозен черен цилиндър на заглушител. Оръжието бе само на няколко сантиметра от тила на мъжа с якето.

— Коригън.

Мъжът с коженото яке се завъртя на пети и вторачи поглед точно в дулото на пистолета, доближен вече на по-малко от педя от очите му. Лицето му придоби някакво странно изражение — изкривена усмивка на прозрение и облекчение.

Той видя оръжието само миг преди върхът му да блесне и преди да чуе късия и любопитен звук, в който заглушителят превърна изстрела, миг преди да почувства огнената болка, разкъсваща главата му.

Пръстите му се вцепениха. После дланите. Устата му се изпълни със злъчни сокове. Свличаше на земята, без сам да го разбира. От отсрещната сграда върху него се изляха лъчи светлина, окъпаха го като древни звезди. После отслабнаха и изчезнаха. Той чу писък, сподавен и изтерзан вик, сякаш изстискан от агонизиращо гърло. После всичко утихна и притъмня, освен рева на безмилостния вятър по празния площад.

Последната мисъл на мъжа с коженото яке бе, че писъкът, който чу, бе всъщност неговият собствен вик.