Уилям Дийл
Машината на Шарки (32)

29

Мощните прожектори, подредени във формата на арка пред Мирър тауърс, се включваха на вълни и озаряваха с огромни снопове светлина ясното звездно небе. Телевизионни камери, подготвени за предаване на живо, чакаха подредени на триножниците си край червения килим, опънат от тротоара пред сградата до грейналия вход на Пачинко!

Знаменитостите бяха започнали да пристигат още в шест часа на частния коктейл, който се даваше горе в надстройката на Де Лароза. Редовните гости бяха дошли също по-рано и сега се изсипваха към четирите асансьора, които щяха да ги отведат при вълшебните врати на царството на увеселението.

Репортерите се стълпиха около Доналд Хочинс в момента, когато той излезе от черната си лимузина. Съпругата му, Елена, както обикновено, остана на задната седалка, изчаквайки фурорът да отшуми. Тя мразеше публичните изяви, мразеше пресата, мразеше всичко, свързано с политика.

Хочинс бе въплъщение на съвършената политическа фигура. Леко дългата му руса коса падаше небрежно над челото му, а широката му усмивка излъчваше искреност. В елегантния си фрак той изглеждаше още по-висок и по-симпатичен от обикновено.

На излизане от колата бе посрещнат от взрив от фотографски светкавици и цяла фаланга от микрофони се забиха в лицето му. Де Лароза разбута тълпата от репортери, за да се ръкува с него.

Сенаторе, вярно ли е, че предстои да направите важно съобщение по-късно тази вечер? — запита един от репортерите.

— Защо не изчакаме малко?… — каза Хочинс, все още с широка усмивка на лице. — Между другото, това е Виктор Де Лароза. Добре ще е да го запомните. Ще го виждате често.

— Значи ще направите изявление, така ли? — запита друг репортер.

— Имайте търпение само още около час — каза Хочинс добродушно. — Досега не съм закъснявал за нищо.

Контингентът от пресата се засмя и се отдръпна, докато сенаторът помагаше на жена си да излезе от седана. Тя се усмихна хладно към Де Лароза, който кимна в отговор и поведе семейство Хочинс по червения килим.

Тя изглеждаше по-възрастна от Хочинс — впечатляваща жена, висока и изправена, макар и малко строга и официална на вид. Имаше сребристобяла коса и черти, които в списанията, понякога наричаха класически. Носеше лъскава бяла рокля и дълго до земята палто от норка.

Вече се приближаваха към входа, когато Хочинс зърна в тълпата край вратата жена, чието лице бе скрито зад релефна маска с високи, червени скули и тънка като цепнатина уста. Бе облечена в дълга златиста рокля в мандарински стил, с огненочервено слънце по средата и очите й го следяха безмълвно през дупките на маската. Той погледна отново към нея, преди да влязат в сградата. Имаше нещо обезпокоително в тази жена.

 

 

— Това е значи тандемът — каза Шарки, след като групата на Хочинс се качи в един от асансьорите с форма на куршум, за да се отправи към приемната на Де Лароза.

— Той се обърна, за да ме погледне — каза Домино с приглушен от маската глас. — За момент се изплаших да не ме е познал.

— Може би роклята е привлякла вниманието му — каза Шарки. — Страхотна е.

— От Хонконг — каза тя.

— Защо ли не съм изненадан?

Влязоха във фоайето и се смесиха с множеството, което чакаше да бъде отведено с асансьорите към Пачинко! Бяха странна двойка — Шарки с вълнения си костюм и черно домино на очите и Домино в бляскавата си златиста рокля и с призрачно дегизираното си лице.

— Сигурна ли си, че искаш да продължим тази авантюра? — запита Шарки.

— Късно е да се откажа — каза тя, — а ми е нужна и компенсация.

Асансьорът отвори врати на върха на „Улицата на стълбата“ и още от първия миг Шарки и Домино се оказаха сред карнавал от гледки и звуци.

Неколкостотин души вече бяха пристигнали и огромното преддверие бе претъпкано. Жонгльори кръстосваха по стъпалата на улицата, подхвърляйки запалени факли. От всяка врата се чуваше музика. Амбулантни търговци предлагаха пощенски картички и дребни сувенири. От готварските сергии се носеше миризма на печено пиле и пикантни ребра.

— Оглеждай се за Папа. Трябва да е някъде на най-горните стъпала — каза Шарки.

Мястото го изнервяше. Бе прекалено голямо. Имаше прекалено много хора. Всичко бе по-опасно, отколкото той си бе представял.

Папа стоеше пред първия павилион и гризеше ребро. Не носеше маска.

— Имаше ли някакви проблеми с влизането? — запита Шарки.

— Не. Можех да смачкам цяла детска градина и пак да вляза без проблеми.

— Къде ти е маската?

— Има неща, които и заради отдела не бих направил.

— Това място е по-голямо, отколкото предполагах — каза Шарки.

— Това притеснява ли те?

— Малко.

— Мен не. По-лесно е да я държа под око. По-трудно ще им е да те забележат.

— Може и да си прав.

— Да не ти е зле? — запита Папа.

— Добре съм.

Само Домино и той знаеха, че на идване бяха спрели в болницата „Грейди“, където Вейката инжектира на Шарки слаб наркотик. „Сега, като те изхвърлиха от «Наркотиците», какво, сам ли започваш да се дрогираш?“ — бе казал докторът. „Искам само да не заспя тази вечер“ — бе отговорът на Шарки. Материалът бе добър. Чувстваше се силен и стегнат, а осакатеният му пръст бе само тъпа болка в края на ръката му.

— Всичко ли помниш? — запита той Домино.

— Разбира се — отвърна тя.

— Запомни, ако ти кажа да направиш нещо, прави го веднага. Не задавай въпроси, може да нямам време за обяснения.

— Тъй вярно, сър — каза тя и козирува.

— И зарежи тези говнярски шегички, да ме простят дамите.

— Да, Фриско е много готин — каза тя.

— Благ е като пръсната от юмрук устна, но иначе си го бива — каза Папа.

— Ще слезем до долния край на стъпалата, ще изпробваме радиовръзката. Може да има доста смущения. Сложи си говорителя в ухото.

— Много е неудобен — каза Папа.

— Сложи го все пак. По-добре да сме готови, когато слязат тук.

 

 

Фриско и Арч бяха навън, далеч от тълпата в един вход на завет от вятъра, който духаше на площада. Гласът на Шарки се чуваше високо и ясно по радиото.

— Тук Лешояд Едно за Лешояд Две. Приемаш ли?

— Тук Лешояд Две — каза Папа високо и ясно.

— Лешояд Едно за Гнездото. Добре ли ме чуваш?

— Ясно те чувам — каза Фриско. — Как изглежда това място отвътре.

— По-голямо е и от Астродоум — отговори Шарки. — Невероятно е.

— Е, приятно прекарване. Тук е по-студено от… хм, много е студено тук.

— Добре, нека да сме готови. Всеки момент ще се появят.

 

 

В претъпканата настройка на сградата Хочинс изведе Де Лароза на балкона.

— Какво става с Домино? — запита той.

— Нищо. Цял ден нямам вест от Киршман. Но все пак какъв ден беше, а? Този Шарки се оказва по-упорит, отколкото предполагахме.

— Започвам да се безпокоя. Ако е при полицията, те вече сигурно знаят всичко за нас.

Де Лароза се усмихна самоуверено.

— Не се притеснявай. Какво знае тя? Нищо. Отпусни се. Наслаждавай се на гледката. След по-малко от час ще сме преодолели още един проблем — и в същото време ще дадем на полицията търсения убиец.

— Надявам се да няма повече грешки — каза Хочинс.

— Аз не греша — отговори натъртено Де Лароза. — Аз само поправям грешки.

— Надявам се да се окажеш прав — каза Хочинс и се върна при гостите.

Де Лароза отиде по балкона до спалнята си и взе частния си асансьор до офиса. Чанг го очакваше там.

— Знаеш какво трябва да се направи, нали?

Чанг кимна.

— Помни, той е точен и бърз. Нищо че е стар. Има слух на заек и удря като отровна змия. Когато дойде моментът, действай бързо. Втора възможност няма да имаш.

Чанг пак кимна.

— Не мести трупа, преди всички да са заминали. Опасно е при толкова много хора наоколо.

— Hai.

— Joy shan.

— Dor jeh.

Той излезе тихо от стаята. Де Лароза се върна при гостите и започна да ги насочва към вратата.

— И така — каза той. — Дойде време и за Пачинко!

 

 

В апартамента за гости Скарди старателно рисуваше клоунска маска върху собственото си лице. Твърде много му се бе събрало — първо на лодката, след това и в тази разкошна затворническа клетка. Вече трябваше да излезе навън, да се движи сред хора, да се почувства пак част от човешката раса. Тази дегизировка щеше да е идеална. Беше се облякъл в шокиращ палячовски костюм, целия на червени и бели райета и с големи помпони вместо копчета. При толкова много грим никой нямаше да го познае, така че спокойно можеше да присъства на откриването.

Вече бе привършил с бялата боя за основа и синьото около устата си и сега си рисуваше големи кръгли червени очи, когато на вратата се почука.

Той се стресна. Отвори най-горното чекмедже и извади своя „Уудсмън“ 22-ри калибър. С пистолет в ръка отиде до вратата и погледна през шпионката.

Пак този проклет китаец.

Чанг държеше сребърен поднос с бутилка червено вино, чаша, тирбушон и бележка. Отвори вратата. Бележката бе адресирана до Хауърд и той я взе в спалнята си, за да я прочете, като държеше китаеца под око в отражението на огледалото на тоалетната маса.

На бележката пишеше:

Желая ти приятна вечер. Виното е за моя сметка.

Виктор.

Какво дебелоочие. Продължи заниманието си, наведен над масичката, докато приключи с грима. Не изпускаше китаеца от очи.

Чанг въртеше тирбушона в тапата, но когато я извади, бутилката се изплъзна от ръцете му. Той успя да я хване във въздуха с рязко движение, но известно количество вино вече се бе изсипало на килима.

— По дяволите! Шибана, тромава китайска маймуна! — излая Скарди. Чанг влезе в спалнята, поклони се за извинение и посочи към банята.

— Стой надалече от мен — изръмжа Скарди. Той стоеше близо до масата, когато Чанг пак посочи към банята и разтри ръце, сякаш се миеше.

— Кърпа ли искаш, невежа маймуно? Върви. Няма аз да ти чистя поразиите.

Чанг влезе в банята, взе една кърпа, поля я с вода и започна да я изстисква. Докато водата се стичаше от нея, той пъхна два пръста в ръкава си и извади тънка стоманена тръбичка, дълга около десетина сантиметра, дебела колкото молив. Натисна лостчето в долния й край и стоманено острие, приличащо на шип за лед, изскочи от дръжката. Той го уви в кърпата и тръгна да излиза.

Скарди още се оглеждаше в огледалото, когато чу тихото прещракване в банята. В началото само го регистрира като шум, но после мозъкът му повтори и потрети спомена от звука; и други спомени от далечното му минало нахлуха мигом в съзнанието му.

Сгъваем нож! Шибаната маймуна имаше в себе си сгъваем нож!

Той грабна своя „Уудсмън“, но Чанг бе вече излязъл от банята, мократа кърпа падна на пода и той с една бърза крачка се озова при италианеца. Ръката му описа дъга от нивото на кръста нагоре към гърдите на Скарди. Сребристият метал лъсна в юмрука му. Скарди реагира бързо, направи лъжливо движение вляво и после смени посоката, като се остави да падне настрана, вдигайки едновременно с това пистолета.

Острието вече бе поело по пътя си. Потъна на петнайсет сантиметра встрани от целта си, ниско под ребрата на Скарди. Вряза се дълбоко напред и нагоре и върхът му спря на два пръста от сърцето на Скарди.

Скарди изпищя и опря пистолета до врата на Чанг. Стреля и куршумът разкъса адамовата ябълка на китаеца, раздра главната вена на врата му и излезе от другата му страна. Бликна кървав гейзер.

Чанг залитна назад, но Скарди натискаше пистолета към него, развъртя го леко в раната и пак стреля. Вторият куршум разби задната част на черепа на китаеца и мина през мозъка му.

Скарди изблъска безжизненото тяло назад върху леглото, където то се простря с опънати настрани ръце. Простреля го още три пъти — два пъти в главата и веднъж в сърцето.

Болката бе като нажежена игла в гърдите му. Той изохка, като си пое въздух, протегна ръка, намери стърчащата дръжка на ножа и я издърпа. Изпусна оръжието на пода и се преви през кръста, притиснал ранената си страна, сякаш се опитваше да изстиска болката оттам. Чувстваше как пламналата пробойна в гърдите изстискваше силите му.

Седна на края на масичката и се подпря с две ръце на ръба й. Огледа костюма си. Почти невъзможно бе да се види къде ножът бе пробил плата. Влезе в банята, свали ципа на костюма и сам провери раната — малка, кръгла дупка, която бе започнала да набъбва по края. Капка кръв се появи от нея и му намигна грозно, преди да се стече по гърдите му. Той внимателно сгъна една мокра кърпа и я прилепи към раната вместо марля, а след това уви друга кърпа около кръста си за да я притиска на място.

Върна се до тоалетната маса. Болката идваше на вълни и изгаряше вътрешностите му. Пот размазваше грима му. Червени сълзи се стичаха по тебеширените му бузи към краищата на широката уста.

Копелето проклето, това мръсно копеле, да се опита да ме очисти след всичките тези години…

Гневът се надигаше и се вихреше в него, давайки му нови и нови сили. Омразата му се превърна в страст. Трийсет години бе слушал Де Лароза да се хвали, да си приписва заслугите и да се фука с общото им богатство. С какво? Откъде тръгна всичко? Целият план бе негов, не на Де Лароза. Скарди бе измислил историята за Ла Волте. Той бе отишъл на място, той бе кръстосвал терена, той бе рискувал в първите месеци. Той бе организирал фалшивия немски удар край езерото, той бе нарочил Коригън и той бе пренесъл златото през Алпите в Швейцария.

Ако не бях аз, той щеше да е едно нищо. Шибан, дребен банков чиновник в Охайо или някъде там на майната си. По дяволите, та той дори не знаеше, че става за крадец, докато аз не му го казах. Беден, пъзлив изтърсак без никакво бъдеще.

Извади пълнителя от пистолета си и го зареди с нов. В чекмеджето имаше още два пълнителя и той ги пъхна в джоба на костюма си.

Само да издържа, каза си той. Да остана на крака достатъчно дълго, за да намеря това гадно копеле. Как само се опита да ме зачеркне. По дяволите. Мен, Скарди. След като го създадох. Мамка му!

— Аз те създадох, дебел кучи сине… — изкрещя той на глас.

Отвори малката кутия на масичката. Останали бяха три червени дяволчета. Той подхвърли две от тях в устата си и ги глътна без вода.

Секунда след това те го разтърсиха, изпънаха всичките му нерви, усилиха болката в гърдите до нетърпимост. Той захапа опакото на ръката си и пак изкрещя.

После болката изчезна, изместена от надигащия се вихър. Образите пред него се изчистиха, просмукани само от чиста и поривиста омраза. Той нави заглушителя на грозната зурла на своя „Уудсмън“ и го скри в клоунския си костюм. После взе поканата, си и се насочи към Пачинко!