Уилям Дийл
Машината на Шарки (29)

26

За броени секунди Шарки бе успял да каже на Ливингстън, че трябва да изчезва, че нещо се мъти около Гризача и да каже на Домино, че след малко ще се върне.

Подгони колата си като луд през града. Минаваше на червен светофар, сечеше завои и скъсяваше пътя през бензиностанции, без да сваля ръка от клаксона. Пешеходците се отдръпваха бежешком пред него, уплашени до смърт. Той забеляза стария олдс на Гризача още от предната пресечка и наби спирачки пред него. Преди още колата да бе спряла, видя, че в нея няма никой. Изскочи навън и огледа Дванайсета улица.

Тъмнина. Само вятърът шумолеше в стари огради и сухи клони.

Кой апартамент? Къде? Сърцето удряше като помпа в ушите му, и му се струваше, че всеки миг ще се пръсне. Той събра длани пред устата си и извика:

— Гриз!

Секунда по-късно на по-горния прозорец от другата страна на улицата видя грозния жълто-червен блясък. О, Боже! Той грабна прожектора си и изтича по улицата към къщата с изваден пистолет. Тогава чу ужасяващия вик:

— ПОМОООООЩ…

Шарки излетя по стълбите до третия етаж, воден от светлината на прожектора. На върха спря и погледна отворената врата в края на коридора. Тогава чу как нещо удря глухо в апартамента, сякаш някой чука по стената. Той се придвижи предпазливо по коридора, докато светлината от прожектора му улови златен блясък на пода. Значка на детектив от полицията.

— Гриз!

Той изтича до вратата на апартамента, видя падналия на пода прожектор, осветил ритащия в спазми крак. Той насочи лъча на своя фенер към лицето на Ейбръмс. Гризача се бе облегнал на стената. Едната страна на лицето му бе отнесена. Устата му бе изкривена, цялата в кръв. Челюстта му бе увиснала на една страна, а по бузите му се бяха забили парченца стъкло от очилата му. Там, където трябваше да бъде рамото му, имаше огромна яма, а от десетина дупки в гърдите му бликаше кръв.

Шарки натика пистолета в колана си и падна на колене пред дребния мъж.

— Гриз. Господи! Гриз, дръж се. Сега ще извикам някой. Чуваш ли ме? Хей, Гриз, кимни с глава. Хайде, отвори очи. Направи нещо!

— Аз… нааш… паа… гааа — грозно простена Гризача, задушен от кръвта, която бе напълнила вече устата му и се стичаше по гърдите му. Той затрепери силно, почти подскачаше с цяло тяло на пода и Шарки свали якето си и го хвърли отгоре му.

— Хайде, Гриз, задръж малко. Отивам да се обадя и веднага се връщам, а? По дяволите, Гриз, не ме оставяй сега!

Гризача избели очи. Погледна към Шарки, но вече не виждаше. Погледът му започна да става стъклен.

От гърдите му се надигна още кръв и пак преля през устата му.

Тялото му започна да се отпуска. Главата му падна на гърдите на Шарки.

— Гриз!

Ейбръмс вдигна пак поглед. Лицето му сякаш се сви. Кожата се отпусна, вече почти сива. Очите му вече не можеха да фокусират и започнаха да се кръстосват. Някакъв хрип дойде от гърлото му и тогава очните му ябълки се завъртяха лудо и угаснаха.

— Не… недей…

Вниманието на Шарки бе погълнато изцяло от неговия умиращ приятел. Когато чу шума зад себе си, вече бе твърде късно. Остра като нож ръка се вряза в извивката на врата му и той се превъртя под силата на удара над тялото на Гризача, заслепен от болката, и се удари в стената. Отскочил от удара в стената, все още сляпо, той размаха високо крак и усети как удари нещо меко, потъвайки дълбоко в човешка плът. Претърколи се по-надалеч от стената в тъмния коридор, докато бе спрян от два крака. Застана мигом на колене, сви юмрук и го изпрати с тежестта на цялото си тяло нагоре между двата крака. След удара сграбчи в тъмнината гениталиите на непознатия мъж и го дръпна рязко напред. В същото време нечий крак намери гърба на Шарки и се заби над бъбреците му. Шарки изрева от болка и гняв и се изви назад, мятайки юмрук в тъмнината. Не уцели никого, отправи още един удар напосоки, пак неуспешен, и тогава се сети за пистолета и го извади от колана си. Не смееше да стреля. В тъмнината бе изгубил всякаква ориентация и можеше да нарани Гризача. Усети някакво раздвижване около себе си. Нечий юмрук го удари по рамото и отскочи обратно в тъмнината. Той се претърколи отново, този път към външния коридор, по-далеч от непознатите си нападатели.

Сноп светлина окъпа коридора, намери го, и Шарки се завъртя рязко и стреля на педя над фенерчето. Лъчът описа див кръг в тъмнината, прожекторът подскочи, падна на пода и се строши. Чу стон пред себе си и някакво тяло се строполи на земята.

Нечий крак се заби над глезена му и болката парализира крака му. Той вдигна пистолета, опита се да си представи къде може да е нападателят му, но преди да натисне спусъка, кракът го ритна в китката така силно, че му изправи ръката нагоре. Пистолетът изхвърча от дланта му и издрънча някъде в тъмнината. Друг крак го прониза в стомаха. Шарки изохка, сграбчи крака и го изви рязко, докато се изправяше на колене. Гневът му прерастваше в сляпа ярост. Искаше му се първо да причинява болка на тези невидими фигури около него, и чак след това да ги убие.

В този момент, нечий юмрук, твърд като броня, се стовари в слепоочието му и мозъкът му сякаш избухна. Подът се люшна лудо под коленете му и той се олюля, опита се да се задържи прав, но друг юмрук го намери по врата и този път болката стана нетърпима. Тялото му се разтърси като от токов удар. Ръцете му се вцепениха. Гърбът му не издържа. Шарки се сви и падна към пода, но сякаш мина цяла вечност, докато земята се надигне, за да го посрещне.

Шумът около него бе като ехо, което все повече отслабваше и отслабваше. И тогава остана само тъмнината.