Уилям Дийл
Машината на Шарки (14)

11

Шарки все още спеше, когато Папа дойде да го смени в 7:48 на следващата сутрин.

Той се събуди с подскок, като чу вратата да се отваря. Бръкна под одеялото, което бе използвал за възглавница, извади оттам деветмилиметровия си автоматичен пистолет, отхвърли одеялото и седна на леглото.

Папа спря на вратата, огледа с отегчени очи положението, в което го намираше, и се усмихна:

— Спокойно, Макс — каза той. — Това е само Мориц.

Шарки се отпусна, като остави ръката с пистолета си да падне между краката му.

— Спал съм като заклан — каза той.

— Така и трябва. Тежък ден беше — каза Папа.

— Снощи не бях съвсем на себе си.

— Нещо интересно да е станало долу?

Шарки прибра пистолета в кобура под мишницата си.

— Ставаха много работи, но безшумно. Никакъв диалог. Нищо интересно.

— Кой беше проснат по гръб този път?

Шарки вдигна очи към него и на устните му заигра засрамена усмивка.

— Няма да ми повярваш…

— Заспал си и си го изпуснал — каза Папа.

— Как по дяволите се сети?

— И на мен се е случвало — усмихна се Папа. — Петнайсет години са това. Де що може да се сгафи, съм го сгафвал. Арч също. И Фриско. Никой не стреля цял живот само в десетката. Лентите са с теб, нали?

— Остави се, ако има повече от двайсет думи на тях, ще ги изям.

— Кажи ми нещо, Шарки.

— Давай.

— Защо висим тук на гюме? Записът става и без нас. Защо да не проверяваме касетите на всеки три-четири часа, колкото да знаем какво става?

— Идеята е, предполагам, че ако решат да спипат новата си жертва там, долу, ще можем да ги хванем на местопрестъплението. Четири часа закъснение ще е нещо като шут в задника за нас.

— Добре — кимна Папа. — Приемам го. А сега си върви вкъщи.

— Да, имам чувството, че съм се родил в тези дрехи.

Шарки се наведе, за да вземе пълните касети. Тогава забеляза, че новите ленти в касетофоните за спалнята и за дневната се бяха превъртели.

— Дявол ме взел — каза той. — Нещо съм проспал тук.

Той ги превъртя назад и ги прослуша. Записът от спалнята й започваше с телевизия — сутрешното шоу. Тя се разхождаше на фона на записа, отваряше и затваряше врати на шкафове, гардероби, очевидно се обличаше. Записът свършваше рязко с изключването на телевизора. Радиото в дневната бе дало ход на другия запис. На силния му фон той пак чу само шумове от движенията й. Бърборенето на диджея от ефира се прекъсваше от музика и съобщения за движението в града. Радиото изключи. Лентата мълчеше, после пак оживя. Тя отваряше вратата, излизаше от апартамента. Записът завърши с прещракването на ключалката.

— Ама че съм идиот — каза Шарки.

— Ранно пиле, рано пее — каза Папа.

— Не мога да повярвам. Тя ни се изниза.

— Ще се върне.

— Да, но сега трябваше да сме по петите й. Знаеш ли…

— Върви си вкъщи. Забрави малко за тази работа. Ще се видим в шест.

— Добре — каза Шарки. Избърса гурелите от очите си и натъпка касетите в джоба си. — В торбата там има малко плодове и една книга.

— Аз си нося — каза Папа и извади от джоба на сакото си една износена „Книга на рекордите на Гинес“.

— Това ли четеш винаги като си на пост? — попита Шарки.

— Поне лесно мога да я оставя, ако се наложи да тръгна на някъде — каза Папа.

— Тук си много прав — отбеляза Шарки, докато отиваше към вратата.

— Ей, Шарки? — обади се Папа.

— Да?

— Ключовете от колата?

Шарки му ги подхвърли.

— Дано до шест часа се върна пак при живите — каза той и излезе.

Той спря една преминаваща патрулна кола и слезе при „Маундс“ с надеждата, че тя може да е решила да пазарува рано сутринта. Супермаркетът бе пуст. Той закуси с чаша кафе и се обади на Гризача.

— Имам един по-специален запис за теб, Гриз — каза той.

— Забранен за ученици? — попита сънливо Гризача.

— И още как.

— Къде си?

— В „Маундс“, на „Пийчтрий“. Трябва да се прибера вкъщи, да взема душ и да се преоблека. Без кола съм.

— Даваш ли ми трийсет минути? И аз трябва да мина под душа.

— Тук съм. Виж, в началото на единия запис може да има нещо полезно, може би някакво име. Но всичко е много неясно от грамофона.

— Не се притеснявай — каза Гризача. — Музиката ще я свалим.

— Чудесно — каза Шарки. — Ще се видим, като пристигнеш тук. И не бързай чак толкова много.

 

 

Нощта бе почти паднала и влажният, студен вятър отново вещаеше дъжд. Един мъж мина спокойно край портата на паркинга на „Ланкастър Тауърс“. Носеше тъмни очила и син шлифер. Черната му, късо подстригана коса бе скрита под просто кепе. Обикновен на вид човек, излязъл на разходка в ранната вечер.

Лъскав буик спря до колоната на вратата и шофьорът пъхна магнитната си карта в цепнатината на апарата. Портата се отвори и буикът влезе. Вратата остана отворена още двайсет секунди и после бавно се затвори. Когато тя прещрака, пешеходецът бе вече зад нея, прикрит в сянката на стената. Той свали тъмните си очила и разгледа вътрешността на гаража. Бе празен. Бърнс се усмихна сам на себе си. Това бе най-трудната част — да влезе, без да бъде видян.

Отиде бързо до асансьорите на източния блок и натисна бутона за изкачване. Бе с носна кърпа пред лицето си, готов да се престори, че киха, ако има някой в асансьора. Стегната му дясна ръка бе промушена през цепнатия му джоб. В нея стискаше един насочен към пода „Уудсмън“ двайсет и втори калибър. Вратите на асансьора се отвориха. Бе празен. Влезе вътре и натисна бутона за дванайсетия етаж. Имаше късмет. Асансьорът стигна до върха на блока, без да спира по пътя.

Бърнс излезе и се огледа в двете посоки на коридора. Никакви признаци на живот. Отиде с бързи крачки до апартамент 12-С и натисна звънеца. Никакъв отговор. С приготвен шперц той отключи вратата, влезе в апартамента и затвори тихо след себе си. Ослушваше се напрегнато, докато грозната муцуна на мощния пистолет надничаше между цепнатината на шлифера му. Чу само шума от собственото си дишане. Апартаментът бе тъмен и отдавна непроветряван. Той обходи бързо стаите, като проверяваше в гардероби и шкафове, дори под леглата. После се отпусна. Пистолетът бе прибран в кобура.

Внезапно почувства, че трябва на всяка цена да се облекчи и изруга тихо под носа си. Възрастта и напрежението се бяха съюзили в заговор срещу бъбреците му. Влезе в една от тоалетните и се изпика.

Върна се в дневната, извади чифт хирургически ръкавици от джоба си и ги наложи. Придърпа едно кресло близо до големия френски прозорец, който гледаше към западния блок. Повдигна с кибритени клечки две ленти от венецианските щори на прозореца и през цепнатината се откри идеална гледка към апартамента на Домино, два етажа по-ниско в отсрещния блок.

Свали си шлифера и го постели на пода до себе си. В хастара на дрехата имаше допълнително пришити три големи джоба. От единия той извади двойната цев и патронника на къса автоматична пушка, а от другия — силно очукания й приклад. Съедини ги в едно, застопори чукчетата им и едва докосна с пръст двата спусъка. Двете чукчета прещракаха част от секундата по-късно. Той наложи гумената плочка на ръба на приклада и извади два патрона от втория джоб. Свали дулото на пушката, за да отвори патронника, зареди и двете цеви и я затвори с прещракване.

От третия джоб извади малък театрален бинокъл и поставка, направена от две запоени тръби, които прикрепи с болт към цевта на пушката. После остави оръжието върху шлифера.

Постави бинокъла на перваза на прозореца и извади малко найлоново пликче от джоба на ризата си. Под найлона се виждаха две малки червени хапчета. Отиде в кухнята, наля си чаша вода, върна се и я остави до хапчетата. Възбудата започваше да го обхваща. Огледа с бинокъла прозорците на Домино. Бяха тъмни. Усмихна се. Имаше много време. Остави бинокъла обратно на перваза и наведен напред, със събрани колене между лактите си, зачака.

 

 

На поста си, горе на покрива, Шарки също чакаше. Бе се върнал в 17:30, чист, освежен, в изпрани джинси, поло, кожено яке и маратонки.

— Няма я още — докладва Папа, потупа го по гърба и излезе. Шарки се настани удобно с книга в ръце и зачете, давайки си сметка, че повтаря и потретва вече познати пасажи, съсредоточен много повече върху касетофоните, отколкото в текста. Накрая остави книгата настрана. Цял ден бе мислил за Домино. Бе мислил много за нея.

Можеше да отиде директно долу, след като тя се върне, и да й разкаже всичко, да й даде шанс да сътрудничи на следствието, като получи в замяна имунитет.

И тя сигурно щеше да му каже, че той май не е с всичкия си.

Или, че може да си навре предложенията на по-удобно място.

Или, че няма никаква представа какви ги говори това ченге пред нея. Което можеше и да е вярно. И тогава тя щеше да бие тревога пред Нийл и цялата машина щеше да отиде по дяволите.

Защото до момента Домино си оставаше чиста. С нищо не можеха да я притиснат. Всъщност знаеха само, че тя е свързана с мъж, за когото имаха непотвърдени доказателства, че е сводник и изнудвач.

Забрави тази идея, Шарки.

Касетофонът в спалнята рязко се включи и той грабна слушалките. Бе телефонът. След третото позвъняване се включи и телефонният й секретар.

— Здравейте, Домино е на телефона. Налага се да отсъствам за малко. Моля, оставете си името, кратко съобщение и телефонния си номер и ще ви се обадя при първа възможност. Изчакайте сигнала, преди да започнете. Довиждане и приятен ден.

Секунда по-късно се чу и сигналът, последван от:

— Здравей, Пийт е. Виж, налага се да закъснея. Няма страшно. Ще ти се обадя пак след петнайсет минути, двайсет най-много. Чао.

Пийт? Ново име за каталога. Може би това е големият мъж от снощи. Не, помисли си той. Гласът бе различен. Това може да е клиентът й за тази вечер. В такъв случай, след като сега е почти осем без десет, тя наистина закъснява.

Касетофонът в дневната се включи. Тя се прибираше. Затвори вратата, включи радиото и отиде в спалнята. Той чу как леглото изпъшка под тялото й, чу се и гласът на Мария Молдар:

… до края на тази вечер,

до края на тази нощ…

… В среднощния оазис,

приспи ти своята камила…

Телефонът отново иззвъня. Тя го вдигна на втория сигнал. Този Пийт не го сдържа на едно място, помисли си той. Но се оказа, че греши.

— Ало… ало…? — Пауза, после още едно гневно: — Ало? — И тя затвори с трясък телефона. Шарки се бе изпънал на леглото и чакаше пристигането на новия й клиент.

 

 

Бърнс прегърна нежно телефона в очакване и разтегли устни в грозната си, озъбена усмивка. Изтърси едно от червените хапчета от найлоновото пликче и го погълна с цялата чаша вода. Облече шлифера си, върна чашата обратно в кухнята и премести креслото на първоначалното му място. Седеше с пушка между краката, изчаквайки да набере начална скорост.

Химията бавно започна да нажежава кръвта му и сърцето му заби ускорено. Скротумът му пулсираше. Той затвори очи, люшвайки се в новите усещания, и се остави на унеса на червената магия, докато всяко нервно окончание в тялото му вибрираше от възбуда.

Бе готов, рефлексите му бяха изострени, стомахът му вреше от вълнение.

Стана, провря ръката си през дупката на джоба на шлифера и взе пушката, като я насочи надолу с цевта. Закопча дрехата и тръгна към вратата, когато внезапно спря.

Господи!

Кибритените клечки.

Той се върна, прибра двете клечки и оправи лентите на венецианските щори.

Започвам да остарявам за тези неща, помисли си той. Е, това поне е последният удар. Само бъди внимателен. Мразеше дори мисълта за това, че може да бъде принуден да се откаже. Чувстваше го като последна среща с жена, след което всичко свършваше. Дрогата препускаше по нервите му като пламъка на горящ фитил. Той раздвижи рамене, затвори очи и отметна назад глава за момент. Получаваше ерекция и това изтръгна въздишка на екстаз от гърдите му.

Така. Господи.

Това се казваше подготовка.

Слезе по стълбите до третия етаж, после премина в другия блок по свързващата тераса. Вятърът прошушна в пластмасовото покритие на плувния басейн и той подскочи, вече почти вдигнал пушката си. Очите му горяха безумно, но се отпусна и продължи. Навлезе в стълбищния блок на западната сграда и наостри слух.

Тишина. Само вятърът хленчеше в шахтата. Бърнс се изкачи по стълбите, тръпнещ в очакване, стигна до десетия етаж и отвори вратата. Коридорът бе празен.

Затвори вратата след себе си и още веднъж прехвърли предстоящите действия в мозъка си. Разкопча полите на шлифера си. Провери още веднъж мястото на апартамента. Номер 10-А бе между вратата и асансьорите. Вдясно.

Идеално. Шест, най-много седем метра, не повече.

Няколко пъти пое въздух дълбоко. Пулсът биеше неистово в слепоочията му.

На етажа имаше четири апартамента. Този срещу нейния, 10-D, в момента се боядисваше за нов наемател. Нямаше никой и в другите два апартамента в ъгъла на коридора. Бе набрал и техните номера. Тази нощ имаше късмет. Тази нощ определено имаше късмет.

Отиде до асансьорите, натисна бутона за надолу и зачака. Единият от асансьорите пристигна. Той влезе, натисна всички бутони между десетия етаж и партера и излезе. Вратите се затвориха. После натисна бутона за надолу. Другият асансьор пристигна и той повтори същата процедура.

Пъхна палец между двете чукчета на пушката, за да не ударят иглите си при случайно докосване на спусъка и се насочи към вратата на 10-А.

Натисна звънеца и вдигна цевта на пушката между полите на шлифера си.

 

 

По радиото звучеше някакъв стар хит, когато на вратата се позвъни.

— Идвам — извика тя. В гласа й звучеше нещо като радост. Човек би казал, че е щастлива. Това част от сценката ли бе?

Шарки чу как тя сваля веригата от вратата и превърта ключа в бравата.

Двата приглушени изстрела дойдоха почти заедно с отварянето на вратата.

Тум тум.

Почти едновременно и не по-силно от удар с юмрук по врата на хладилник.

Чу се вик, не силен, нещо като сподавен животински вой.

Звук на ситен чакъл, хвърлен по стената.

Нещо тежко падна на пода.

Той чу как вратата се затвори.

Пушка. Пушка със заглушител.

Забрави за слушалките. Те се откъснаха от главата му, докато той политаше към вратата. Пистолетът бе в ръката му, преди още да стигне до стълбищния блок. Разби я с първия шут и огледа стълбите надолу. Няколко етажа под него някой бягаше, прескачайки по две, по три стъпала.

— Стой! — изкрещя той. — Полиция, стой!

Той хукна след звука, вземайки по шест стъпала наведнъж, без да пуска перилото, за да не падне. Няколко етажа по-долу видя как някаква сянка пробяга по стената. Не спираше. Някаква врата се отвори и затръшна.

Кой етаж? Кой шибан етаж беше това?

Той стигна до четвъртия, притисна се до стената, отвори вратата, задържа я с крак и се превъртя около нея, скачайки в коридора.

Никой.

Слезе до третия етаж, отвори рязко вратата, скочи с главата напред в коридора, ниско, почти на равнището на коленете си, хванал деветмилиметровия си пистолет с две ръце. Изтича до терасата, прилепи се в сянката на стената и изчака, докато очите му свикнат с тъмнината.

Наостри слух. Вятърът плющеше в найлоновото покритие на плувния басейн. Той се насочи край стената към отсрещната врата. Рефлексите му бяха точни, но мисълта му непрекъснато подскачаше напред-назад. Какво бе станало на десетия етаж? Какво, по дяволите, става тук?

Спомни си за малката радиостанция в джоба си. Бе вече изтичал в източния блок, когато я извади от калъфа на колана си.

— Централа, това е светкавица. Свържете се с Ливингстън, Пападополус и Ейбръмс и им кажете, че Зебра има нужда от тях на базата, незабавно.

Малкият предмет в ръката му пропука:

— Прието.

Той стигна до другата врата, отвори я и изчака секунда, ослуша се и тръгна напред.

Никой.

Почака още, целият в слух.

Никой.

Върна се на терасата, огледа я бързо и се върна в западния блок. И двата асансьора бяха на партера. Той тръгна пеш нагоре. Устата му бе пресъхнала и той с мъка си поемаше въздух, когато стигна десетия етаж. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи. Коридорът бе празен. Отиде до апартамент 10-А и натисна звънеца, после започна да удря по вратата. Отстъпи назад и стовари петата си по вратата на сантиметър от дръжката на бравата.

Вратата се отвори и удари нещо.

Той влезе и я затръшна с лакът.

Първото нещо, което видя, бе рояк от малки обгорени дупки по тавана. Боята около тях бе напръскана с кръв. Друг рояк от точки бе наял част от рамката на отсрещната врата и бе навлязъл в дневната.

Малката маса с мраморен плот бе преобърната настрани, а вазата със свежи цветя лежеше на пода.

Тя лежеше до масата. Без лице. Част от рамото й бе също отнесено. Дясната половина на главата й бе унищожена. Цялата бе като някакъв прогизнал, смачкан вързоп, облегнат леко на стената пред вратата. От главата, врата, рамото й се стичаше кръв. Ръцете й бяха свити объркано в скута и.

Шарки стисна зъби и усети как злъчен сок скочи в гърлото му. Преглътна трудно и изрева през стиснатите си зъби.

— Не… не!

— Не.

— Не!

— Бо-о-ожичко… не!