Уилям Дийл
Машината на Шарки (5)

2

Пристигна в управлението в 9:45, петнайсет минути преди насрочената среща. Секретарката на Джаспърс, Хелън Хил, компетентен полицай с осем години стаж зад бюрото, имаше каменно лице и вечно кисел нрав. В управлението бе известна под не особено милото жената дракон.

— Седнете — отряза тя, като посочи един твърд дъбов стол без дръжки за ръцете. После изгледа невзрачното му облекло за момент и след миг просто забрави за него.

Чакалнята бе обзаведена спартански. За четене нямаше нищо, по стените не бе окачена дори и една картина. Жената дракон стана, наля си чаша кафе от термоса на масата до вратата и пак седна на бюрото. Не предложи на Шарки нито кафе, нито вода, дори не отправи и дума към него. Накрая той стана и сам си наля чаша кафе.

— Не се ли пита в такъв случай? — изръмжа жената дракон.

— Може ли да си налея малко кафе? — отвърна Шарки с усмивка. Той поръси кафето си с половин торбичка захар, разбърка го с пръст, който облиза и пак седна на стола си. За жената дракон той вече не съществуваше. Нарочно сръбна шумно от кафето си и впи очи в нея. Никакво внимание. Минутите бавно се занизаха. Петнайсет минути изглеждаха поне час. Точно в десет часа телефонът на бюрото й звънна.

— Да, сър? Да, тук е. Да, сър. — Тя затвори телефона. — Можете да влезете — каза тя, без да вдига поглед към него.

Той тръсна полупразната чаша по средата на бюрото й.

— Благодаря, че така ведро започнахте деня ми — каза той. Тя го изгледа свирепо, докато той чукаше на вратата.

— Влез — чу се глас отвътре.

Капитан Джаспърс бе висок, кокалест и безчувствен мъж малко над петдесетте. Тънък като рибарска месина белег прорязваше лицето му от лявото му ухо до челюстта му. Черната му коса бе започнала да побелява. Хладни, безизразни очи се криеха зад очилата в златни рамки. Облеклото му бе по-строго и от униформа — тъмносини костюми, бели ризи, безлични вратовръзки, черни обувки с връзки. Ръчният си часовник „Таймекс“ носеше на сива брезентова каишка. Друг атрибут върху себе си нямаше.

Доколкото бе известно на Шарки, Джаспърс нямаше нито един приятел в управлението. Единственият му довереник бе новият полицейски комисар Езра Пауърс. Джаспърс бе безжалостен офицер, който не зачиташе особено много подчинените си; неумолимо строг педант на тема дисциплина, непоколебим в разжалването или уволняването на полицаите в неговия централен градски район. Преди пет години, когато Шарки получи първото си назначение като уличен патрул в синьо-бял автомобил, партньорът му, Орвил Слайдън, току-що бе понижен от Джаспърс от детектив трети разряд на патрулен полицай с наложено „шест на шест“ (шест седмици с намалена заплата и шест седмици поправително отстраняване от дежурство) за вземане на подкуп. По-късно бе доказано, че Слайдън е невинен, но Джаспърс отказа да го върне на старата длъжност. Аргументът на капитана бе, че никой, който е позволил дори само да бъде заподозрян в такова нарушение, не заслужава да бъде детектив. Тъкмо Слайдън бе дал на Джаспърс и прякора му, Прилепа. „Това не е човек, а вампир“ — бе казал Слайдън и името се бе задържало и досега, макар никой да не го използваше открито пред капитана.

Предшественикът на Джаспърс на този пост бе внимателен и високо уважаван мъж, който се бе издигнал мъчително и бавно в полицейската йерархия. След като бе научил, че е заболял неизличимо от рак, се бе самоубил. Според една упорита мълва в управлението именно Джаспърс бе човекът, заредил пистолета на бившия си началник.

Кабинетът бе оскъдно обзаведен. Безупречно чисто бюро, само с телефон и кутия листа за писма. На масата зад бюрото се виждаше единствено интеркомът с оперативното управление. Два неудобни стола. Единствената снимка на стената показваше как Дуайт Айзенхауер се ръкува с Джаспърс, който бе с униформата на майор от сухопътните войски. Никой от двамата мъже на снимката не се усмихваше. Не се виждаха пепелници — Джаспърс не одобряваше пушенето и пиенето.

При влизането на Шарки той не вдигна очи, а само посочи с пръст един от столовете и продължи да чете документа в папката пред себе си. Шарки седна. Още пет минути изтекоха в очакване. Най-после Джаспърс затвори папката и извади от чекмеджето на бюрото някакъв вестник. Вдигна го назидателно, така че Шарки да може да го прочете. Джаспърс се разтапяше в моменти на подобен драматизъм. Заглавието гласеше:

ВНЕДРЕНО ЧЕНГЕ УБИВА ТЪРГОВЕЦ НА НАРКОТИЦИ В ПРЕТЪПКАН ГРАДСКИ АВТОБУС

На снимката до публикацията, мръсен и брадясал, Шарки се навеждаше предпазливо над Мери Асото с пистолет в ръка.

— Видях я — каза Шарки.

— Доста екстравагантно излизане от нелегалност — каза Джаспърс. Гласът му бе сух и стържещ като пила.

— Да, имах лош късмет.

— Имахте много лош късмет.

— Стана така, че бях…

— Зная какво и как е станало. Всеки грамотен човек в този град вече знае как е станало.

— Написаното във вестника не е съвсем…

— Прочетох и рапорта ви, така, както сте го предали.

— Да, сър, но… лейтенант Голдуол смяташе, че би било по-добре, ако изпуснем част от…

— Знам какво смята Голдуол. Вече приключих с него.

— Мога ли да ви дам и моя разказ за станалото? Сър? — запита Шарки.

— Не. Вече знам всичко, каквото трябва да знам. Зная, че сте отишъл на тази среща с… хмм, как му беше името? А?

— Крийч. Пърси Крийч. Известен като Мери Асото.

— Да, Крийч. Отишъл сте там соло. Без подкрепление. Без разузнаване. С шестстотин долара полицейски пари в джоба. Уговаряте тази сделка с особено опасен наркотърговец и не съобщавате подробностите на никого. Пълен моноспектакъл, да, Шарки. И после започвате преследване в най-гъсто населената част на града. В пиковия час. Престрелка в автобус, претъпкан с жени и деца. Не виждам какво можете да добавите.

— Всичко вървеше като по вода, докато този идиот, Тъли…

— Тъли не ме интересува — отряза Джаспър. — Тъли е бил непредвидена случайност. Случайности има непрекъснато. Вие трябва да сте готов, да предвиждате подобни проблеми.

Лицето на Шарки започна да почервенява.

— Той е кретен…

Джаспър отново го прекъсна:

— Вие глух ли сте?

— Моля?

— Глух. Попитах дали не сте глух. Казах, че Тъли не ме интересува. Тъли е постъпил погрешно. Интересува ме това, което е станало след Тъли. Забравяте всичко. Изпадате в паника, забравяте за всички правила в работата. Нарушавате всяка възможна наредба тук. Про-це-ду-ра, ред, къде ти? А редът трябва да се спазва винаги. — Джаспърс се облегна назад в стола си и впери поглед в Шарки, който изведнъж се почувства като прогимназист, извикан при директора. Бе унизително, а Шарки не бе готов да търпи унижения.

— Вижте, ще мога ли изобщо и аз да кажа нещо? Ще мога ли да ви разкажа какво стана?

— Не ставайте нахален — отсече Джаспър.

— Нахален! По дяволите — Шарки стана и отиде до бюрото. Лицето на Джаспър бе алено от гняв. — Чуйте ме сега, капитане. Три месеца изгубих, докато завъртя тази машина. Три месеца бях под прикритие и три месеца целувах задника на това нещастно копеле, докато го накарам да ми продаде дрога.

— Шарки! — изрева Джаспър.

— Не, първо ще довърша. Това не бе просто една обикновена покупка, и вие го знаете. Крийч бе започнал да ме води нагоре, до своя снабдител, където щяхме да ринем кокаина с лопати. Десетки килограми! Той не можеше да се справи с такава голяма заявка, трябваше да се обърне по-нагоре, към снабдителя си. И точно по неговите следи бях тръгнал. Свръзката на Асото. Нямаше как. Не можех да уведомя никой. Едно изтичане на информация и…

— Как се осмелявате? — Джаспърс бе вече побеснял. — Какво, за Бога, ви стана? Престрелка в претъпкан с хора автобус.

Господи, това ли било най-важното? Автобусът? Шарки понечи да обясни как точно се бе случило. Че бе поел риска, след като бе видял, че всички зад Мери Асото са залегнали, че е използвал куршуми с меко покритие. Че не е било някакво безотговорно решение, взето на момента; просто е нямал друг избор. Но не каза нищо. Какво щеше да помогне, след като Прилепа го е грижа само за автобуса!

— Пресата е съкрушителна — казваше Прилепа.

— Пресата ли? Боже мой, какво друго можех да сторя, да го целуна по задника и да му помахам за довиждане ли?

— Заслужавате да ви смажа. И то само поради липса на чинопочитание. Заслужавате да ви върна с едно „шест на шест“ там, където ви е мястото, в синьо-бялата лимузина на улицата. Никога няма да се научите, никога. Никакво уважение, към никого.

— Капитане, вижте, всичко стана прекалено бързо. Изведнъж се озовахме в автобуса, пълен с хора, тръгнали да пазаруват за Коледа, а той бе тотално превъртял, заплашваше, че ще убива деца. Попадна ми чисто на мушката и стрелях. Какво повече да направя?

— Стреляли сте три пъти, струва ми се.

— Добре, три пъти го ударих. Не исках да рискувам, че ще намери сили да дръпне спусъка и да изпрати по дяволите някоя старица, тръгнала за вкъщи. Или някое хлапе. Елиминирах го. Как иначе би могло да се действа?

Джаспърс барабанеше с пръсти по бюрото. Изгледа гневно Шарки. Господи, колко презираше тези младоци. Тръгнали на лов за вестникарски заглавия.

— Не искам повече заглавия във вестниците — каза той.

— Това било значи, така ли? На лов за заглавия по вестниците? Всеки е готов да се напикае от страх заради вестниците.

— Вашата недисциплинираност надхвърли всякакви граници, Шарки.

— Капитане, аз търся само малко справедливост. Не повече от тази, която даваме на пияниците под мостовете, това е.

— Ще ви дам да разберете, а вие го наричайте както си искате. В момента вие сте полезен за отдел „Наркотици“ толкова, колкото парализиран център за футболния си отбор.

— Няма… — Шарки започна да казва нещо, но спря. Вгледа се в студените очи. Нещо започна да го сърби по петата. Опита се да разтрие крака си в килима. Сърбежът ставаше нетърпим. Той се опита да не му обръща внимание, но вместо това очите му започнаха да се насълзяват. Господи, помисли си той, този кучи син ще си помисли, че ме е разплакал. Шарки седна на стола, свали ципа на обувката си, измъкна крака си от нея и трескаво зачеса стъпалото си. Големият му пръст стърчеше гол през дупка на чорапа.

Джаспър се бе облещил, смаян.

— Какво за Бога… — заекна той.

— Кракът ме засърбя — каза Шарки. — Направо ме подлуди.

Джаспър хвърли вестника в кошчето за боклук. После стана, опря се на бюрото и се наведе напред.

— Сложете си обувката — каза той. — Обуйте се и застанете мирно.

Шарки се обу и се изправи.

— Ето какво ще се случи, Шарки. Считано от осем часа тази сутрин вие вече не сте на служба в отдел „Наркотици“. Считано от осем часа тази сутрин вие сте в Отдела за борба със смутителите на обществения ред.

— В „Смута“?

— В „Смута“. Докладвайте на лейтенант Фриско.

Шарки впи поглед в него за няколко секунди. После се огледа наоколо в стаята, докато се опитваше да озапти яда си.

— Сър, бихте ли ми погледнали характеристиката, ако обичате. Мисля, че толкова поне заслужавам. Осемнайсет месеца на улицата, осемнайсет души в капана, всички с твърд наркотик. Хванал съм за гушата осемнайсет идиоти наркотърговци, по един на месец и четиринайсет от тях са в кафеза. Районният прокурор знае…

— Млъкнете.

— Моля, не ви разбрах?

— Казах да млъкнете.

— Разбира се. Да, сър, ще си държа устата затворена и ще седя в градската библиотека да гледам как някои ексхибиционист превърта.

— Някой трябва и това да прави. Вие да не мислите, че сте твърде добър за отдела?

— От осемнайсет месеца съм в „Дрога“. Това трябва да е било от някаква полза за тази служба. Дори и на бюро там мога да бъда по-полезен.

— Имате късмет, че ни ви пращам зад борда. Уволнявал съм много по-добри хора от вас за много по-малки неща. Кметът цяла нощ ме държа на телефона. Комисарят ми се обади в шест и половина сутринта. Що за луд е това, пита всеки. Давам ви шанс и ви оставям леко да се отървете. И не искам да ви виждам пред очите си известно време. Никакви заглавия. Никакви соло изяви. Да не съм чул за вас. Не искам пак да взема вестника и да ви видя парцалите… Боже мой, погледнете се. Кога за последен път сте се бръснали, подстригвали?

— Вие май, хм, повечето наркотърговци на улицата няма да тръгнат да пробутат нещо на човек с костюм от „Брук брадърс“ или обувки „Флоршайм“. Сър.

— Почистете се. Обръснете се, подстрижете се, облечете се в прилични дрехи. Купете си прилични чорапи, за Бога. Фриско търси човек за нещо, което вече е завъртял и вие ще сте този човек. Не зная за какво става дума и не ме интересува. Но вие трябва да разберете едно. Знаете ли какво значи човек да е „по-нисък от тревата“?

— Да. Разбира се. Знам.

— Сър.

— Сър.

— Добре. Защото отсега нататък вашата задача номер едно е да бъдете по-нисък от най-ниската трева. Ясно ли е?

Шарки кимна.

— Добре. А сега изчезвайте оттук.