Уилям Дийл
Машината на Шарки (7)

4

Отделът за борба със смутителите на обществения ред се намираше дълбоко в червата на сградата на главното полицейско управление. Той нямаше прозорци, бе разхвърлян, неуютен, задушен и твърде малък, за да побира шестнайсетимата мъже, за които се бе превърнал в дом. Отделът бе една забравена дупка, далеч от всякаква активност, без място в йерархията, институция, с която никой не трябваше да се съобразява, координира или спори. Под тавана минаваха боядисани в затворническо сиво тръби. Стаите бяха горещи като пещ през зимата и леденостудени през лятото.

Барни Фриско седеше в килера, който наричаше свой кабинет. Бе нисък, набит лейтенант с вечни сенки под очите и оредяваща кестенява коса, облечен в джинси, маратонки „Адидас“ и с фланелка с надпис Wings Over America под жълтото си шушляково яке. Бюрото му, в пълен безпорядък, приличаше на бойно поле. Щом Шарки влезе в кабинката му, той стана, примижа над рамките на очилата за четене, които бяха кацнали на средата на носа му, и се ухили, показвайки два реда неравни, жълти зъби. Подаде на Шарки косматата си лапа.

— Добре дошъл в „Ада на Фриско“. Ти си Шарки, нали? Един часът, точно навреме. Нямаше да те позная без онази гора по лицето. Грабвай един стол оттам и хвърли тези боклуци на земята. Обядвал ли си?

Шарки кимна в отговор и прехвърли купчината хартия от единия на другите два стола в стаята.

— Господи — каза той, — в какво сте се провинили, че да ви натикат тук?

— Най-мръсната дупка за отдела с най-мръсната работа. Както и да е, никой не го е еня какво става тук. И без това не прекарваме много време в тези катакомби. — Той махна с ръка към всичките шест-седем бюра, сместени незнайно как в съседното помещение, където и четири едва биха се побрали. В ъгъла на една от масите имаше някаква антична кафеварка. Захарта и млякото на прах бяха на купчини до нея, а някаква комунална лъжица лежеше забравена край тях.

Във външния офис имаше двама мъже. Единият от тях, як на вид негър, прехвърлил четирийсетте, с дълбок белег над лявото си око и бели нишки в късата си, щръкнала коса, бе облечен с кафяв кадифен костюм с жилетка. Жилетката бе разкопчана и вратовръзката му бе разхлабена почти до гърдите. Той удостои Шарки с един студен поглед, после се съсредоточи върху очуканата си пишеща машина „Роял“ и започна да чука с два пръста някакъв рапорт. По-възрастният от двамата мъже беше с телосложение на промишлен хладилник и говореше по телефона.

— Това са Ливингстън и Пападополус — каза Фриско. — По-загорелият е Ливингстън.

— Нещо да ми има зъб, или да съм го обидил?

— Не знам такова нещо — каза Фриско. — Прилепа изпрати характеристиката ти тук. Май и на теб са ти тикнали лайняната пръчка в ръцете. А иначе хубава машина си завъртял, докато този идиот Тъли не те прецака. Той изкара и тук известно време. И главата му да отрежеш, по-тъп няма да стане.

— Наредено ми бе да забравя за цялата тази работа.

— Това е май най-умното, което можеш да направиш. А Тъли, Тъли сигурно ще прегърне букета някой ден. Прекалено тъп е, за да остане жив. Жестоко е, знам. Никой не обича да захапва дървото, най-малко, след като толкова време си изпипвал една работа. Все пак тук имам нещо, в което можеш да си пробваш хобота. Досега успяхме да се докопаме само до някакви откъслечни данни. Тук — нещо, там — нещо, но връзките помежду им никъде ги няма. Иначе добре изглежда.

— Не ми стана много ясно за какво точно говориш — каза Шарки.

— Това е от параноята в „Смута“ — каза Фриско.

Шарки се засмя на шегата на полицая.

— Работата е там, че от време на време все някое от моите момчета ще извади наяве нещо интересно. Не ти говоря за евтини трикове с „Горе ръцете“ и разни глупости от този род, а нещо, от което хващаш действително едри риби. А аз от всичко най мразя да раздавам подаръци наляво и надясно, разбираш ли? Не искам онези от „Грабежите“ или „Непредумишлените“ или някоя друга кукличка в дантелки да идва и да си краде от моите пъпеши, схващаш ли? Майната им! Моята философия казва тъй: Започне ли се нещо тук, тук и остава. Но има и още нещо, не искам да ми става навик час по час да чукам на вратата на прокурора, само за да излизам оттам с пръст в уста. Не съберем ли наистина стабилен материал по случая изобщо не се стига дотам. Пускам водата и клозетът е измит. Дори и идеално да тръгне машината, не държим ли гада за пикалото, всичко отива в кюпа.

Той гълташе от кафето, без да спира да говори. Шарки усети, че се старае да диша вместо него.

— … това колкото да навлезеш в ситуацията в нашето леговище. А за да знаеш как сам се чувствам в „Смута“, чуй и още нещо. От шестнайсет, почти седемнайсет години съм в „Къщата“. Бил съм пеши под прикритие. Изкарах две години и в синьо-бяла лимузина. Единият от партньорите ми издъхна в ръцете ми, а другият се опита да разбие с колата ни стената на един склад. Той си отиде, а на мен, късметлията, остави едни проклети болки в гръбнака. Бил съм и в „Организираната престъпност“, и в „Грабежи“, за малко обиколих и в „Непредумишлени убийства“, а накрая прекарах и около две минути във „Вътрешния“, преди да се озова тук.

Шарки се засмя. Представяше си Фриско във Вътрешния отдел на полицията как с маратонки и фланелка разследва взаимните оплаквания между колегите си — полицаи.

— Във „Вътрешния“ — продължи Фриско — просто им казах да си заврат целия отдел някъде на по-сигурно място. Всеки ден трябваше да се занимавам с лъжливи доноси. Проклет да съм, ако трябва да окалям наш човек напразно, разбираш, нали?

Шарки кимна. Говореше се, че за да те пратят във Вътрешния отдел, са нужни толкова много грехове, че човек дори до събеседване не би могъл да стигне, ако не е поне извънбрачно дете.

— Както и да е, аз лично не давам и пукната пара за това какво правят хората навън — изръмжа Фриско. — Ако на някой му се прииска да си завре пишката в електрическа кафемелачка, кой съм аз да му преча? Пишката си е негова. Лично аз си имам по-важна работа. Не ме интересува и ако някой търговски пътник довтаса в града, за да похарчи петдесет-сто долара, за да се изчука или да се натряска, защо не? Живей и не пречи на другите да живеят, казвам аз, това е. Но това май не го казва Прилепа, комисарят или останалите, които са те пратили тук. Както казах, тук съм от седемнайсет години, така че не ръмжа прекалено силно. Занимаваме се главно с нарушения на реда и не особено сериозни неуглавни престъпления: сводничество, малолетни, садистични. А да знаеш колко време и усилия отиват само за един случай от този сорт. Искам да кажа, че никой не е толкова луд, че да плати на някоя пачавра петдесетачка, за да му осмуче лулата, и после да дойде в съда да дава показания срещу нея. Драсва нанякъде и иди го търси.

— И какво правите в такъв случай? — попита Шарки.

— В такъв случай е задължително някое ченге, някой от нас, сам да влезе в бърлогата и да изиграе ролята на клиент. Така че в крайна сметка да стигнем до престъпление — изнудване, грабеж или малолетни. Най-тежките. Но това става сравнително рядко. През повечето време реагираме на оплаквания и гледаме да държим улиците що-годе чисти. Ако изникне нещо по-добро, то е като горчица за картофите. Искаш ли малко от тази кал? Достатъчно силна е, за да вдигне на крака и ранения център-защитник на „Ястребите“.

— Не, благодаря.

— Още нещо. Този идиот, районният прокурор Хенсън, нали се кандидатира за втори мандат и всичките му там баптисти, кришнари, билигреъмовци и тем подобни са полудели… За две години този хапльо не направи нищо, освен че вкара зад решетките втори хомо и голопишльовец от парка, но сега вдига много шум, за да може да се изкипри пред Националната комисия. Ако го слушаш, ще си помислиш, че в центъра на града човек не може да се почеше, без да бъде глобен и сложен в пранги.

Шарки пак се разсмя, но Фриско продължи да говори, без да обръща внимание на смеха му.

— Така или иначе Хенсън ни създава работа, разпилява от време на време дамите от улицата, разбива по някой салон за масажи, бърлогите за порнофилми или хотелите, които дават стаи за час. Но, да не ти говоря глупости — думата ми е за това, което сме захванали. Иска ми се да те пусна сам в него, да видиш дали нещо няма да извадиш. Ще ти дам Арч — това е Ливингстън — и Папа, както и всеки, когото успееш да отвлечеш от някой друг отдел. Но те двамата ще са цялата ти редовна армия.

Шарки кимна:

— Чувал съм разни истории и за двамата.

— И какво се чува навън, добро или лошо? — попита Фриско.

— И двете. Зависи кого слушаш. Тези, които аз слушам, казват, че те, двамата, са най-добрите в щата.

На лицето на Фриско грейна усмивка. Очевидно бе доволен.

— Ливингстън, отсреща, е в „Къщата“ от тринайсет години. Предпазлив е, но герои имаме достатъчно горе, нали? От колеж идва, като теб. Пападополус е страхотно ченге. Папа на никой не цепи басмата. Готов е да извади с ръце зад врата и губернатора от тоалетната му, стига да е убеден, че е в правата си. Стрелян е три пъти, вече дори не помни къде са му раните. Това ще ти е машината. А, да, още нещо. Ти сигурно разбираш политиката в „Къщата“. Всички ние тук, в помийната яма, или не сме се научили да разбираме от политика, или не даваме и лайняна клечка за нея. Или може би всички сме се оказали прекалено твърдоглави за горните етажи. Това е, ако не целуваш задниците над теб, ако не играеш по правилцата, свършваш тука долу, в шибаната колония на прокажените. През последните две-три години и аз дочувах по нещо за теб. Отдавна се носеше, че шефът на отдела ти е вдигнал мерника, и то, за да не му седнеш на стола. Някои казват, че си твърдоглав. Други — че си бомба, изтървана на улицата. Аз лично ти давам три, най-много четири години и ще си хващаш пътя.

— Кой път, обаче? Имам още поне осем години. Къде, по дяволите, може да отиде човек, работил толкова време като ченге?

— Не знам, но видиш ли, Шарки, ти си прекалено ръбат камък, за да почнеш да мелиш брашно в системата и си твърде умен, за да се примириш с нея. Тази сутрин едно приятелче от „Вътрешния“ ми се обажда, преди още да съм си глътнал кафето, и ми казва, че Прилепа се готвел да ти духне под опашката и да ти друсне едно „шест по шест“. Даже и вътрешните смятат, че се е изсилил. Ама, чудя се, какво искат те? Може би трябваше да дадеш на онзи пласьор билет до Детройт и да му платиш таксито до летището отгоре на това, така ли? Затуй отидох горе при Джаспърс и му казах, че имам нужда от помощ и тази помощ можеш да си ти, след като съм разбрал, че те изхвърля от наркотиците. Прилепа замълча за момент, после каза: „Добре, но кажи му да стои надалече от мен“. И после добави нещо съвсем чудато. „Кажи му, още, друг път да не си сваля обувките в моя офис.“ Какво, по дяволите, може да значи това?

— Кракът ме засърбя.

— И ти си свали обувката и го почеса, така ли?

— Да.

— Лошо. Никакво чинопочитание. Не само Прилепа, всичките са такива. Всичко там е събрано в идиотския им протокол, разбираш ли? За това ми е думата. Ти си мислиш, че си детектив трети или втори разряд, а ти си червей за тях. Да си свалиш обувката е напълно логично за човек като теб, но за идиот като Прилепа, това е като заявка за некролог. За това казвам, че до две години ще си хванеш пътя. Дотогава ще трябва да обираш парсата и да не се вреш под шамарите, нека важните клечки горе да обират лаврите и тях да снимат по вестниците. Нещо от този род. В противен случай, очаква те тази бърлога. Виж, аз трябва да внимавам. След две години ставам капитан, вероятно ще ме предложат помощник в „Следствено-криминалния“, нещо по-нормално. Още две години след това, вземам си пенсията и казвам „майната ви“. Но ти, ти ще разриташ още много задници, а и твоят добре ще загреят. Винаги така става с умните момчета, които са готови да рискуват от време на време.

— Доста розова картина ми нарисува.

— Истина е. Аз работя с истината. Останало ми е от годините на скаут като малък. В крайна сметка виж колко много време му трябва на човек, за да каже това, което си е наумил — с две думи, радвам се, че си тук, при нас.

— Благодаря, лейтенант.

— Това важи и за Арч оттатък, и Папа. Арч бе първият негър полицай в щата. Но не тръгна да целува задници, отказа да им ближе подметките. Останалите чернокожи след него все вдигаха оная работа във въздуха, да видят откъде духа вятъра, подлагаха се на когото трябва и се издигнаха. Пак шибаната история за чичо Том, знам, но Арч не се наведе нито веднъж през цялото това време. И като награда, ето го тук, най-доброто ченге, излизало някога на улицата, трака на машината рапорти за разни сводници и чекиджии по библиотеките.

— Какво стана с Папа?

— Папа работеше при един идиот горе на име Шаушауцер, проклет нацист си беше, спор няма. Мъртъв е, мир на праха му и т.н., но си го заслужаваше. Както и да е, Папа сгащи две-три големи риби, но този Шаушауцер му влиза в района и му вдига обектите, че дори и получи повишение в чин заради това. И един ден на Папа му дошло до гуша и в съблекалнята изведнъж заиграл хандбал, само че топката бил този Шаушауцер. Бим-бам, бим-бам, вързал краката на лейтенанта на възел и обърсал с него праха по стените. Шаушауцер отива в болница, Папа лапва едно „десет по десет“ и облича пак униформата за една година, а след това пристига тук. Това е системата, Шарки. Не можеш да победиш празноглавците, затова или се предаваш, или си хващаш пътя. Лично аз теб те виждам да си хващаш пътя. Както и да е, тук не е земята на славата, но е по-добре, откъдето и да е другаде. Защото знаеш приказката: „Чукаш ли кучките, обираш им и бълхите“.

— Аз го знаех като: „С какъвто се събереш, такъв ставаш“.

— Точно, и аз това казвам. А сега, давай да я подкарваме. Хей, Папа, остави този шибан телефон, имаме работа тук. Арч, размърдай костюмчето насам, няма да чакаме до вдругиден да свършиш с този рапорт. И някой да донесе магнитофона. Тази машина трябва да тръгне все пак.