Уилям Дийл
Машината на Шарки (18)

15

Навън бе настанал часът на нощните птици и машината на Шарки се готвеше да пробие своите тунели в сърцето на мрака. Там, където се залагаше на черно тото, където незаконният хазарт цъфтеше — сред биячи, проститутки, наркотърговци и убийци — трябваше да се открият онези, които с морковче или с тояга да бъдат склонени да разкрият част от тайните си.

Времето. Времето работеше срещу Шарки и хората му. Часът бе подходящ, но първият ден вече преваляше. Защото, макар Фриско да бе вече с тях (в началото неохотно, а след откриването на отпечатъците ентусиазирано), всички разбираха, че преследването щеше да приключи със сбирката в понеделник сутринта. Повече време никой не можеше да изкопчи от него.

— И запомнете — каза им един стар, мъдър полицай, — никога не се доверявайте на типовете от улицата, които пеят колегите си. От тях трябва да се бяга като от прокажен. Дайте им една дума поверителна информация и след двайсет минути вече ще са я продали. Виж, ако са сгащени с пълни ръце, ако са на тясно, или имат нужда от помощ, тогава може и да им се доверите — за около трийсет секунди.

Въпросното старо и мъдро ченге бе Фриско, който работеше на принципа, че независимо от опита на хората си, никога не е излишно добрият съвет да се повтори.

Планът бе съставен в апартамента на Домино: Действай бързо, изрови каквото можеш, дори и ненужни на пръв поглед неща, и в седем сутринта — сбирка в ресторант „Маджестик грил“, за да се съберат парчетата от мозайката.

— И не си пилейте времето — каза Фриско. — Надушите ли следа, ако тръгне да се забатачва, зарежете я, насочете се другаде. Времето, времето ни е кът и не можем да го губим по празни капани. Да видим какво може да донесе една нощ ровене. Ако на сутринта никой не донесе нещо, най-добре ще е, смятам, да зарежем цялата тази работа.

Барет и Грим се насочиха всеки към своята лаборатория. До десет часа вечерта Вейката бе събрал остатъците от жертвата в найлонов чувал и ги бе пренесъл с товарния асансьор в собствената си каравана и с нея — до моргата, където жадно се хвана на работа, за да разнищи съдбата на жената орган по орган.

Барет, сам в лабораторията си под светлината на една-единствена лампа, потъна в микроскопичния свят на материалните следи, започвайки от малкото червено хапче.

Гризача се върна в „Организираната престъпност“, за да изпрати по свои, неведоми пътища двата отпечатъка до ФБР във Вашингтон и да прецеди през филтри гласовете от записите на Шарки.

Фриско назначи набързо за свой заместник едно ченге на име Джони Купър и тръгна да издирва Тифани Парис с надеждата да повдигне завесата около Домино.

Апартаментът бе запечатан. Шарки щеше да се върне по-късно, за да го провери. За момента той щеше да тръгне с Ливингстън с надеждата да събере повече информация. Времето бе удобно за тази цел.

Папа, който предпочиташе да работи сам, тръгна тихо на лов.

Същото направиха и Шарки, и Ливингстън, кръстосвайки леговищата на нощния живот в търсене на слабите екземпляри сред хищните им обитатели.

 

 

Дискомузиката гърмеше, когато Папа влезе в „Нефертити“ — най-съмнителното нощно заведение, поне през последната седмица. Две следи вече се бяха провалили. Сега той търсеше Лио Уинтър — млад, но изпечен мошеник, чиято очарователна усмивка бе заслепила не един съдебен състав. Имаше обаче един сериозен проблем: Папа нямаше под ръка нищо за Лио. В момента играчът бе чист. Щеше да се наложи да блъфира, а Папа сам знаеше, че не е от най-добрите играчи на покер в света.

Главният портиер, с величествена осанка и млечнобял фрак, стоеше като джудже до вътрешния вход на клуба пред огромния образ на египетската кралица, която гледаше загадъчно към коридора с бляскавите си, изумрудени очи. Той огледа Папа скептично, регистрирайки черните обувки с връзки, измачкания му костюм, избелялата синя риза и възмутителната вратовръзка, която не си подхождаше на нищо от облеклото му. Бащинската усмивка обаче въобще не слезе от устните му.

— Съжалявам, сър, но вътре е пълно — каза той. — Може да минат трийсет, читирийсет минути, преди да се освободи място на бара. Бихте могли да опитате в едно малко заведение нагоре по улицата…

— Аз съм с резервация — прекъсна го Папа и показа значката си.

Портиерът бе видимо опечален:

— Ще има ли някакви неприятности?

— Не знам. Вие очаквате ли да има? — каза Папа и влезе в клуба.

Интериорът крещеше с безвкусицата си. Декорът бе в египетски стил, като музиката бълваше от две огромни тонколони, скрити в по един саркофаг в двата края на залата. Лъскави палми се издигаха над някои от масите, свещниците се отразяваха в огледални кълбета, а дискоджокерът работеше по микспулта с темперамента на концертиращ пианист, настанен между лапите на огромен сфинкс в единия ъгъл на помещението. Снопове светлина бягаха из клуба, докато дансингът, осветен откъм пода, сякаш пулсираше в ритъма на музиката.

Заведението бе претъпкано, но Лио Уинтър не бе трудно да се забележи. Бе на дансинга и танцуваше небрежно с една блондинка, чийто готически бюст, покрит с прозрачна памучна тъкан, отскачаше пъргаво с всеки такт на ритмичната музика.

Уинтър, който приличаше на обърната пирамида — почти без кръст, с мощни рамене и огромни ръце — носеше жълт спортен костюм, с брокат по яката, и риза, разкопчана до средата на гърдите, по които подскачаше златна верига с медальон колкото котешка главичка. Когато едната песен преля в друга, Уинтър и жената се върнаха на масата си край дансинга. Неспокойните му очи бързо обиколиха залата, пробягаха по Папа, после се върнаха и се задържаха за момент върху него. Мощният полицай посочи с глава към вратата, обърна се и излезе.

Застана до колата си на паркинга, извън пищното осветление край входа, с ръце в джобовете, на завет от студения нощен вятър, който бе прогонил дъжда. След няколко минути Уинтър се появи и се приближи до него, докато вятърът рошеше ситно къдравата му коса. Бе наметнал сакото си с една ръка.

— Здрасти, каубой — обърна се той към Папа.

— Как е положението, Лио? — отвърна папа.

— Точно в момента задникът ми замръзва от студ. Дълго ли ще стоим тук?

— От теб зависи.

— О-хо. Що за беля съм забъркал, без дори сам да зная?

Папа поклати глава:

— Информация.

Държанието на Лио на секундата се промени. Тялото му се стегна и сякаш порасна със сантиметър. Застана с рамо към Папа, като държеше под око целия паркинг.

— Ще научиш нещо, което ще трябва минута след това да забравиш — каза Папа. — Но преди това ще ти задам някой въпрос. После ще видим. — Лио продължаваше да се взира в тъмнината. — Първо, познаваш ли една професионалистка от висша класа на име Домино?

Лио се замисли върху въпроса и после запита:

— Въдица ли мяташ с това, или може да се спазарим?

— Голям проблем ме гони по петите, Лио. Времето ми изтича, а още не съм започнал. Можем ли да поговорим за Домино или не?

Лио разтри рамото си със свободната си ръка и каза:

— Виждал съм я тук-там.

— Знаеш ли й сводника?

— Питаш ме дали го познавам, или дали сме гъсти приятелчета?

— Питам само дали го познаваш. Толкова.

— Познавам го. Не сме близки.

— Знам само Нийл. Трябва ми останалата част от името му и адреса.

Лио погледна надолу към обувката си и почука леко автомобилната гума с върха й.

— Този Нийл, нещо да не е закъсал?

— Може би.

— Зле ли?

— Ако е сгазил, значи е зле.

— Ти, Папа, си станал като енциклопедия, много неща казваш.

— След като не сте гъсти приятелчета, какво значение има?

— Да, тук предполагам си прав. Добре, казва се Данцлер. Живее на „Пийчтрий“, Кортярд.

Адресът се стори познат на Папа. Мозъкът му започна да прехвърля спомени, докато продължаваше да говори:

— Това апартаментите ли са?

— Данцлер живее в самостоятелна половина от къща.

— Ами, Тифани? Какво знаеш за нея?

— Ти май наистина си тръгнал за риба, а, Папа? И както те усещам, засега си съвсем празен.

— Ако не бях, какво щях да търся тук?

— Печелиш.

— И така?

— Тифани е момичето на Данцлер. Живее в апартамент, някъде из комплекса там, но го използва главно за работа. Щракне ли Данцлер с пръст, тя пристига в апартамента и вдига краката.

Сега Папа се сети защо адресът на Данцлер бе вдигнал по тревога неговата база данни по случая. Живееше в същия комплекс, както и Тифани:

— Искаш да кажеш, че той сводничи със собствената си приятелка?

— Точно така. Много мило, нали?

— Добре, дай ми резюмето на този хубавец.

— Данцлер е боклук. Богаташко чадо. Баща му се затрупа с недвижими имоти преди около десет години, докато накрая влезе под душа и си изпразни един 45-и калибър в мозъка. Какво наследи Данцлер от него ли? — Не особено ясно тузарско потекло и блага уста. Мамин син, знаеш ги. Възползва се от връзките си в разните му там клубове, смъкна няколко бързи сделки, но после се забърка с щатските власти по някакъв предприемачески проект и изчезна от сцената за известно време. Когато се върна, вече влачеше и тази Тифани, а нея си я бива, не е от тези пачаври, дето висят по улицата, разбираш ли?

— И сводничеше за нея, така ли?

— Нещо повече. Освен че сводничеше и живееше с нея, а тя правеше по три-четири стотачки на вечер с неговите тлъсти приятелчета от града или пък с някои външни гости. Но това не й бе много по вкуса. По това време, преди около две години, Данцлер извади тази Домино на бял свят. А тя бе като усъвършенстван, ама супер вариант на Тифани. От всичко имаше в повече и бе умна освен това. В началото нещо се срамуваше и Тифани се вкисваше, но не щеш ли, на тази Домино изведнъж сякаш крила й поникнаха, превърна се в истински ангел и се сприятелиха с Тифани, тъй че не можеш да ги отлепиш. Домино нямаше нищо общо с останалите жени от улицата — не искаше да е като тях от самото начало и удържа на своето. И изведнъж, започват да я виждат всеки ден, облечена като от корица на списание. Повярвай ми, Папа, тази дама, като влезе в стаята, часовниците спират. Много внимателно си подбираше хората и бе хитра. Като не хареса сделката, си стяга чантата и вдига гарата. Не един тежкар е оставяла да се чеше сам по ухото.

— Но Данцлер и за нея сводничеше, нали?

— Да. Той има връзки. Той води дивеча.

— А Домино е независима, така ли?

— Разбираш как е. Отбира. Не можеш я прекара. Дори започна да подучва и Тифани. Даже, както дочух, Тифани имала вече друг мъж, нещо по-постоянно, и тази Домино я прикрива през цялото време. Ами, така е, кой ще може да издържи толкова време с това мамино детенце?

— Значи Домино създава доста проблеми на Данцлер, така ли?

— Хайде, Папа. С двете мацки под ръка Данцлер трябва да прави по петнайсет-шестнайсет стотачки чисто на седмица, само за себе си, без данъци. На това проблем ли му казваш? — Лио спря за момент, после добави: — А пък аз си мислех, че ще ми кажеш нещо, което да трябва да забравя.

— Добре, слушай. Преди около четири часа някой видя сметката на Домино.

— А!

— На самата врата на апартамента й. И така, както аз го виждам, бил е професионалист.

Лио изгледа сериозно Папа и някаква сянка пробягна по лицето му.

— Искаш да ми кажеш, че е бил наемник, който е действал по договор, така ли?

— Ще ти кажа само, че някой е следил апартамента й в продължение на няколко часа и после я е прострял с рязана пушка. Това прилича ли ти на аматьорска работа?

Лио свирна тихо през зъби, после поклати глава.

— Лоша вест.

— Ако се наложи да бъркам по-надълбоко, Лио, ще трябва да дойда и да понастъпя някои от твоите красавици тук.

— Да съм ти казал, че не можеш да го направиш?

— Само да сме наясно.

— Ти ми донасяш опасна вест, Папа.

— Как така?

— Да кажем, че е било нещо на местна почва. И не е било съгласувано с мен. Тогава трябва да съм много ядосан на някои хора. Защото, ако бе работа на някоя от местните пушки, щях да искам да знам предварително, че нещо такова се готви. А ако наоколо имаше и някое младо шиле на свободна практика, пак щях да науча навреме. Не казвам, че щях да имам нещо общо с цялата тази работа. Казвам само, че и тук има нещо като взаимно уважение в бранша и в този смисъл това би трябвало да стигне до мен и аз да мога да кажа „не“, или „не ме засяга“.

— Искаш да кажеш, че чистачът идва отвън ли?

— Казвам само, че ако чистачът не е външен, тук ще се разхвърчат лайна. Ще разхвърчат не, ами ще настане буря, пред която ураганът Алис ще е като детска кихавица.

— Можеш ли да ми спуснеш едно предположение защо е трябвало да я чистят?

— Папа, до тази дама аз съм се приближавал на три метра, не по-близко. Преди около два месеца спечелих добре на покер, а Данцлер захапа дръжката. Дължеше ми пет стотачки. Предложих му да ги зачеркна срещу една нощ с Домино, но тя отказа. Не той, а тя. Знам ли, може да си е вирнала носа там, където не трябва.

— Чул ли си Данцлер и Тифани да цедят някакви туристи напоследък?

Лио се засмя.

— Господ ми е свидетел, че добре искаш да си изтъргуваш вестта.

— Лио, от колко време се знаем?

— Отдавна.

— Някога да съм те измамил?

— Не, признавам, не си го правил.

— Значи, като ти казвам, че нямам време, значи наистина нямам време. Да свършим сега с моята работа, после ще поговорим за твоята. Кажи ми какво знаеш за това изнудване.

— Преди няколко седмица Данцлер изниква с ново ферари. Откупи моя район на тротоара за известно време и изобщо се настани в града за по-постоянно. Питам го: „Какво си направил, банка ли си ударил, или какво?“ А той казва: „С Тифани взехме, че намерихме една тлъста пуйка в туба от бензин.“ Питам го: „Домино пусна ли се в акцията?“ А той клати глава: „Де да беше се съгласила. Ако можех да я склоня да го направи, вече щях да съм излязъл в пенсия.“ Цифрата, която чух, бе петдесет бона. Като го гледах как харчи, склонен съм да вярвам на слуховете.

— Значи, Домино не е била в тази игра.

— Не знам как да ти го кажа, Папа, но тя бе много специална дама. Честно казано, струва ми се, че не би си изцапала ръцете с подобни маневри.

— По дяволите, Лио, за курва ли говорим или за Майка Тереза?

— Питаш ме, казвам ти. Ако трябваше да залагам по този въпрос, щях да си сложа парите под графата, че не е знаела нищо за операцията, а ако е научила отнякъде, сигурно е казала „чао“ на Лио още същия час.

— Възможно ли е да е разбрала и да е подплашила Данцлер?

— Виждам накъде биеш. Но по-добре знай, че този Данцлер има кураж колкото улично псе. На него му дай да фалшифицира някой чек, да сводничи, да шмекерува на конни надбягвания, това е неговият стил. Иначе, не му стиска върху мравка да стъпи — нито пък да помоли някой да го направи вместо него. Въпреки това, дори и да си го бе наумил, щеше да ми се обади, защото в противен случай щях да го проводя с шутове по задника чак до Алабама само защото си го е помислил. Не, можеш да зачеркнеш Данцлер. Може и да може да ти каже защо според него са я очистили, но той няма пръст в тая работа. Така мисля аз.

— Значи пак оставам с празни ръце.

— Не, оставаш с външен наемник в ръцете, за което не ти завиждам. Но, ако искаш да научиш нещо от Данцлер, ще трябва да изровиш нещо, с което да го притиснеш.

— Добре — кимна Папа. — Искам ти да го направиш, искам да си наостриш ушите и чуеш ли нещо, ама каквото и да е за тази операция, да ми се обадиш. Също, ако чуеш някой извън моя отдел да разпитва за Домино или Данцлер, бий ми тревога.

— Теб май не те интересува дали тук няма да прикача някоя пневмония.

— Като ходиш гол, така е.

— Прав си, но имам и друг проблем.

— Слушам те.

— Преди две седмици се ожених. Може и да си чул.

— Ясно, загазил си, спор няма, но по този проблем, боя се, че нищо не мога да направя.

Лио се засмя:

— Не става дума за нея, а за брат й. Минал на червен светофар, сгащили го и открили два листа марихуана в колата. Било е само за него. Хлапакът не продава на никого.

— Две дози за лично ползване?

— Пуши я много, така е. На двайсет години е. На тази възраст знаеш как е. Нищо не се върши с мярка.

— Трябва да си поговориш по мъжки с момчето.

— Вече го направих. Работата е там, че са го обвинили, че търгува.

— Всичко над една доза, според закона, е за продан.

— Виж, момчето е чисто. Пък и аз, нали съм женен от няма и месец, искам да направя на жената нещо като закъснял сватбен подарък, разбираш ли?

— Малкият за първи път ли е вътре?

— Хванаха го с една малка шайка тук преди година. Десетина хлапаци продаваха евтини цигари, които докарали без данък от Северна Каролина. Я са успели да направят по двайсет долара, я — не.

— Не внимава този твой зет.

— Не е много умен.

— Добре. Имам едно приятелче в отдел „Наркотици“. Ще поговоря с него.

— Каквото можеш да направиш.

— Може да се съгласят на условна присъда. Шест месеца пробно навън, знаеш какво става, ако нагази лука пак, и две стотачки глоба.

— Става. Една условна присъда може да му се отрази добре. С глобата аз ще се оправя.

— Добре, Лио, значи сме квит. Обаждай се. И в следващите два дни се ослушвай по моята работа.

— Няма проблеми.

— И забрави, че си чувал нещо за Домино от мен или от когото и да е.

Лио вдигна вежди:

— Коя е пък тази Домино?

 

 

Остър, мразовит вятър дойде на мястото на дъжда, помитайки боклуците по канавките, докато Ливингстън кръстосваше тъмните улици. До него Шарки се бе вторачил в мрака през предното стъкло на колата, нападнат от демоните на своя кошмар — всичките десетки възможности, които, ако бе използвал, щяха да предотвратят смъртта на Домино. За краткото време, през което я бе видял, бяха говорили, бе слушал как тя се люби с друг; през тези няколко часа тя бе заела едно особено място в душата му, където никой дотогава не се бе настанявал. Знаеше, че всичко това е лудост. Но това бе факт, от който не можеше да избяга и това го измъчваше.

— Добре, де — каза Ливингстън след неколкоминутно мълчание, — какво толкова те яде отвътре?

Въпросът рязко върна Шарки към действителността.

— Всичко — каза той. — Цялата ситуация.

— Опитай се да мислиш за друго, приятелю.

— Да, трябва.

Обиколиха още един квартал в мълчание.

— Заседнала е като топка в корема ми, сякаш съм ял нещо лошо — каза Шарки. — Може и да съм пропуснал нещо.

— Инстинктът ти говори, така ли?

— Да, може би е така.

— Наистина те е шашнала май, а? — каза Ливингстън. — Сигурно си се питал, като какво ще е тази жена, която се купува за петстотин долара.

Шарки усети как настръхва. Не е така, искаше му се да каже, но като се сети как предната нощ я бе слушал да се люби и как се бе почувствал тогава, изведнъж му стана студено и той се сви в якето си.

— Да — каза той накрая. — Бях като шашнат.

— Отдавна съм в „Смута“, Шарк. Твърде отдавна. Виждал съм невероятни мадами от бранша. Изпращал съм някои и в моргата. И аз съм бил като шашнат. На всеки се е случвало по нещо такова. Искам да кажа, че нямаше да е естествено, ако човек не се замислеше за нещо такова като мъж.

— Не е само това.

— Ами какво? Говориш за дълг или някакви глупости от този род? Чуй ме, ти си ченге, не си Бог. И ти правиш грешки, както всеки друг жив човек. Работата е там, че при нас една чаша кафе, двеминутна дрямка или просто едно неточно предположение може да свърши трагично за някого. Или свикваш с това, или си хващаш пътя. От време на време ще ти се случи да направиш грешка, за която цял живот да си спомняш, но няма как, никой не е застрахован. Преди две години един мой приятел, Тибетс, си изгуби ключовия свидетел по делото. Държаха момчето под въоръжена охрана в къщата му на Хайланд Авеню и изведнъж нещо му става — страх като при потоп. Отива за малко до клозета и се обесва под душа. Тибетс е на пет крачки от него и гледа мача. Никога не успя да го преживее, започна да пие и след два месеца си пръсна черепа. И на кого помогна с това? Свидетелят вече го нямаше. Делото отиде по дяволите. Загубихме и едно добро ченге. За какво? Всички сме хора, скъпи. Забравиш ли това, ще загазиш.

— Ти ми напомняй за всеки случай.

— Добре. Но засега просто я забрави. Тя е мъртва. Амин. Сега ни трябва да решим къде да отидем, а не къде сме били. Нещо от мен?

— Каквото и да си намислил, готов съм.

— Тези мафиоти са обикновено луди по хазарта. Семейна черта. Мисля си дали този не си е намерил малко местни занимания. Черните салони не са толкова много в града и ако залага здраво, може и да го надушим.

— Отлично. Работата е там, че аз не знам и петдесет цента къде да заложа, ако се наложи.

— Познавам няколко букмейкъри. Първо ще проверя тихо при Уит Рамзи от отдела по хазарта, да разбера дали не е изникнал някой нов. Може и да им поизпразним джобовете.

— Да почваме тогава — каза Шарки. — Спри до онази телефонна кабина. Ти говори с Уит, аз ще се обадя на Барет да видим дали нещо не е излязло от лабораторията.

— Става.

 

 

Шарки трябваше да чака две минути, докато отговори нощният дежурен и още толкова, докато Джордж Барет се обади по телефона.

— Не съм събрал много, Шарки, но за хапчето, ти се оказа прав. Червено дяволче, и то от добрите. Седемдесет процента твърдо гориво и трийсет процента нитроглицерин.

Шарки свирна през зъби:

— Господи, това си е чист динамит!

— Напълно съм съгласен с теб по този въпрос. Нормален човек просто би обезумял от подобна доза. А този, който ги ползва, явно настоятелно кандидатства за мозъчен кръвоизлив.

— Друго, Джордж?

— Мога да добавя, че обикновено водят до силно пристрастяване. Не по-малко от две-три на ден.

— И само кипват лайната, така ли? Без медицинско предназначение.

— Не те разбрах.

— Не може да се очаква за такива хапчета човек да има рецепта, нали?

— Само ако докторът ти е маниакален убиец. Не, в аптека това няма да може да се намери. Чист наркотик. Точка.

— Джордж, печелиш. Нещо друго имаш ли?

— Не, сър. Едва съм започнал.

— Пак ще се чуем.

Шарки се върна в колата. След минута и Ливингстън бе при него.

— Излезе ли нещо?

— Да. Чувал ли си за червените дяволчета?

— За витаене из облаците.

— Точно. Само че с тях можеш да се изстреляш и в космоса. Нашият стрелец вероятно ги е използвал. А в такъв случай, според Барет, почти със сигурност е бил пристрастен.

— Тежко ни се пише, ако трябва да проверим всеки търговец в града, който се занимава с тази стока.

— Не съвсем. Не съм виждал червени дяволчета на улицата от повече от година насам. Прекалено са скъпи. Вървят по пет долара парчето.

— Господи, та това ти е тревата за цяла седмица.

— Пращат те на друго небе, преди да паднеш обратно. Работата е там, че вероятно са били специално поръчани. Това стеснява полето. Нещо при тебе излезе ли?

— Получих три имена. Рамзи казва, че ако не залага при тези тримата и работи на едро, значи работи по телефона някъде другаде. Единият от тези тримата го познавам. Израснахме заедно. С него няма да имам проблеми, затова нека започнем с другите двама, а старият Цип да го оставим за накрая.

— Цип?

— На гърба си има белег поне две педи дълъг. Като малък живях в опасен квартал.

— Добре, но нека завъртя още един телефон, преди да тръгнем.

 

 

Бен Колтър се бе прехранвал две години в държавния университет на щата Джорджия, свирейки „Тъжната моя любима“, „Едно преди път“ и други подобни класически творби за пийналите търговски пътници и застаряващите разведени дами в червено-черния плюшен салон на пиано бара „При Мона“. Бе успял да намрази тази работа с цялата си душа, след като всеки ден, шест дни в седмицата, над капака на пианото срещаше само два типа лица срещу себе си — пияни и отчаяни. В деня, когато получи дипломата си, той се закле, че никога повече няма да седне на пианото, дори и усамотен в собствения си дом. Светът бе казал сбогом на един от своите пианисти.

Раздялата на Бен с пианото все пак се оказа краткотрайна. След като служи шест месеца в канцеларията на полицейското управление и две години и три месеца като патрул, Колтър бе повишен в детектив трета степен и зачислен в отдел „Наркотици“ при капитан Върнън Огълсби. Огълсби бе добър полицай, но имаше една слабост. Не можеше да устоява на интригата. Тази му любов към драматичните ситуации в обстановка на секретност бе оставила отдела с по-малко от половината му щатен състав, тъй като всички други бяха внедрени под прикритие някъде навън. Въпреки това Огълсби само търсеше нов повод отново да прати някой от своите хора с фалшив паспорт да играе нова роля и колкото по-крещяща бе тя, толкова по-добре.

Колтър бе като дар Божи за Огълсби. Неговото пристигане в „Наркотиците“ извика на бял свят една от най-лудите идеи на капитана. Не бе писано на младия полицай да се прости с музикалното си минало. Сега той трябваше да събере трио, а капитанът щеше да уреди групата да свири в „Арборетум“, един от най-популярните централни барове, докато Колтър навлезе в каналите на наркотрафика за по-висшите слоеве между по-ритмичните суинг композиции.

Четири седмици по-късно, един ужасен Бен Колтър се качи на сцената като водач на Ред Колтър Трио в компанията на един набързо набеден за барабанист тийнейджър, който се мислеше за велик, и един китарист, който, както собственикът на бара веднъж отбеляза, би произвел по-добри звуци, скубейки плевели в градината, вместо струните на китарата.

Въпреки това триото успя да пожъне скромен успех, а Бен Колтър, за свое успокоение, най-после намери и една от страничните радости в живота на музиканта: плътта. Дамите в бара бяха млади, с освободени нрави и сред най-красивите в града. Рядко минаваше нощ без латентният нагон на някоя от представителките на нежния пол да не я положи по гръб пред Колтър. Винаги опитваха по малко колумбийска трева, а понякога смръкваха и поделена порция кокаин. Бен извиняваше тези си криввания от правия път като част от занаята, докато една нощ изпита и първия истински шок от амилнитрата, като по-късно описа последвалия оргазъм като изригването на Везувий, съчетано със земетресението в Сан Франсиско.

Пак в рамките на новия си занаят Колтър стана и експерт по модните тенденции в нашумелите пози и използваните наркотици — пушене с наргиле, китайски хапчета, смъркане на кокаин — изобщо във всичко, което се практикуваше, за да се стимулират креватните усещания, а еднократната изневяра да се направи по-привлекателна и не тъй неловка. Наред с това той попълваше с все нови и нови имена един впечатляващо дълъг списък от наркотърговци за висшите слоеве в града — тези, които намираха клиентите си в препълнения бар „Арборетум“ и доставяха своите „космически цигари“ или „бонбони на мечтите“ в част от онези мерцедеси, корвети и кадилаци, които пълнеха паркинга всяка нощ.

Точно тази петъчна вечер Колтър се чувстваше голям късметлия. Млада дама в тясно черно трико, с цип, спуснат почти до пъпа и пращящ под напора на изумителни природни дадености, бе седнала точно под подиума на оркестъра и от близо час бе впила поглед в Колтър, без дори да премигне.

Колтър бе вече възбуден. Бе и окуражен от компанията й — някакъв устат тип над трийсет и пет, който очевидно си мислеше, че е още на студентски купон. Габаритите му говореха, че е играл или защитник, или нападател в отбор по американски футбол, макар че това, което някога е било мускули, отдавна да бе омекнало в тлъстини. Вече час той прославяше добродетелите на „Орлите“ от университета Обърн, като в същото време обръщаше бутилките будвайзер една след друга, поглъщайки съдържанието им с по едно дълго и ужасяващо грухтене, докато накрая бирата си каза своето. Орелът от Обърн се надигна от стола с лице лилаво като одеждите на епископ и несигурно се запъти към мъжката тоалетна.

Сега е моментът за удара, помисли си Колтър и внезапно сложи точка на поредната си импровизация върху „Вземи влака“, оставяйки двамата си колеги безнадеждно объркани по средата на следващия акорд. Колтър едва бе скочил от подиума, когато един от сервитьорите му подаде бележка.

— Човекът каза, че било спешно — каза сервитьорът.

На бележката пише: „Шарки, Т 9291423“.

„Т“ означава просто, че трябва да говорят от телефонна кабина, а повикването бе наистина спешно.

Колтър се усмихна на дамата с трикото, смигна й и излезе бързо от бара към уличните телефони.

Шарки отговори при първото позвъняване.

— Шарки?

— Да, ти ли си, Бен?

— Че кой друг, човече. Как я караш?

— Имал съм и по-добри дни.

— Чух как те е подредил Прилепа, задето си видял сметката на Мери Асото. Тъпакът си е тъпак. Лично аз, Шарк, си мисля, че с теб изгубихме най-добрия си човек на улицата.

— Благодаря ти, Бен. Ти как я караш?

Бен обаче вече не слушаше. Момичето с трикото се бе навело и говореше нещо на своята приятелка на масата.

Сега ще дойде насам, помисли си Колтър. Знам, че ще тръгне насам. Трябва да избягам от телефона.

— Какво казваш? Тук е адски шумно.

— Ти как си?

— А, добре, бивам. Старата песен.

Тя се изправи. Погледна към него. Капка пот изскочи на челото на Колтър точно между веждите му.

— Бен, трябва ми малко помощ.

— Казвай, имаш я.

Тя идваше.

— Кога за последен път си видял червени дяволчета на улицата?

— Червени дяволчета — повтори Бен и после се заобръща трескаво във всички посоки, уплашен, че някой може да го е чул. — По дяволите! Никой вече не купува червени дяволчета. Кой ще ти даде пет камъка за парче, когато има свястна дрога и за по два?

Тя вече се бе понесла с пълен напред към него, като яхта с издути платна. Трябваше да свършва с телефона. Потта вече се стичаше по носа му.

— Търся човек, който да е купил сериозно количество дяволчета от твоята територия през последните две-три седмици.

— Две-три седмици — повтори Колтър, наблюдавайки как трикото се приближава.

Някой от седящите по масите протегна ръка и я хвана за лакътя. Тя каза нещо кратко и ясно и клиентът я остави на мира.

— Червени дяволчета, така ли? — каза Бен. — Имам трима или четирима под тази графа в списъка. Дай ми час. Ще се опитам да разбера кога за последно са вървели, без да се издам.

— Благодаря ти. Аз ли да ти се обадя?

— Ползвай пощенската кутия на отдела. Дай им телефона си… за единайсет часа. Ще го взема оттам.

— Отлично, Бен. И благодаря.

— Винаги, Шарк. Чао.

Той окачи слушалката. Тя бе на метър от него, с очи, сякаш посипани със звезден прах.

— Готов ли е планът до края на вечерта? — каза тя. Гласът бе идеален.

— Току-що си изчистих всички ангажименти до след празниците — отвърна Колтър.

— Не съм ли аз късметлийката?

Орелът от Обърн излезе от мъжката тоалетна с насълзени очи, като бършеше вратовръзката си с тоалетна хартия. Вълната от шум и топлина го удари като морски прилив. Бузите му се издуха, той се завъртя на пети и избяга обратно към клозета.

— Колкото се отнася до твоя късмет, май ще ти трябва такси до вкъщи.

— На него ще му потрябва — каза тя. — Не на мен.

— Сега ще извикам една кола.

 

 

Гризача се наведе внимателно над вълшебния си електронен пулт — грижливо подредена колекция от магнитофони, филтри, потенциометри, стрелки и всякаква електроника — който приличаше на малка радиостанция. Бе във вихъра си — натискаше бутони, въртеше скали приведен под меките си слушалки, докато сваляше на пластове гласовете от записите на Шарки.

Изведнъж вдигна стреснат поглед към вратата, където неочаквано се бе появил сержант Андерсън. Гризача изпитваше съжаление към Андерсън — човек, пребит от живота, с грозно побеляла коса и увиснали рамене под бремето на нещастен брак. Андерсън винаги изникваше, за да предложи помощ, когато тя не бе нужна или съвет, когато никой не го бе поискал. Дежурната стая се бе превърнала в негов дом. Оставаше там нощ след нощ, докато вече не издържаше на умората или свършваше запасите си от оправдания защо не се е прибрал навреме вкъщи.

Гризача смъкна слушалките от ушите си.

— Да ти помогна ли? — каза Андерсън.

— Не. Но, благодаря ти.

— Кафе, или нещо за пиене?

— Много си любезен, но не искам.

— Какво правиш, все пак?

— Помагам малко на „Смута“. С едно подслушване.

Лентата още се въртеше и някаква какофония от звуци се появи от говорителя. Тиха музика, смесена със страстни викове.

— Какво, за Бога, е това? — запита Андерсън.

Гризача се захили.

— Прилича на китайска оргия.

— Е, аз съм тук, ако нещо ти потрябва.

— А, виж, Джери. Чакам рапорт по една заявка за отпечатък от „Бюрото“. Ако чуеш телексът да звъни, би ли ми се обадил?

— С удоволствие — каза Андерсън и се усмихна, благодарен, че ще може да свърши нещо. — Но ще пратят ли резултатите преди утре сутринта?

— Сложих гриф спешно и ми отговориха, че са го приели. За мен ще го изтеглят още тази вечер, ако има какво да се тегли, разбира се.

— Добре — каза Андерсън.

Любопитството на сержанта бе погъделичкано, но преди той да се опита да се задълбочи по темата, Гризача каза:

— Ако ще ходиш навън за нещо, можеш да се отбиеш в моргата на Грейди. Вейката там има още една лента за мен.

Докторът се бе обадил преди няколко минути, за да докладва, че е приключил с аутопсията на Домино. Но бе добавил също, че не е открил нещо особено.

— Ей сега ще прескоча. Искам да взема малко въздух — каза Андерсън и излезе.

Гризача пак наложи слушалките и веднага се потопи в своя свят на електронни фантазии. Все някъде в тази китайска оргия, мислеше си той, трябва да има дума или две, които ще значат нещо за някого. Трябва само да се разграничат и да се изчисти шума от фона. Той пак се надвеси нетърпеливо над пулта.

 

 

Шарки потропваше на място в телефонната кабина край търговския център на ъгъла на „Пийчтрий“ и „Батъл“, когато телефонът иззвъня. Той се хвърли към слушалката.

— Шарки, ти ли си? — попита Бен Колтър.

— Аз съм.

— Извадих късмет.

— Отлично. Давай.

— Има един търговец тук, казва се Джералд Лофтън, от редовните посетители на заведението. Вече имам достатъчно материал, за да го погреба, ако искам, но не мога още да го притисна. Тепърва ще тече от него. Както и да е, точно след като ти се обади, Лофтън се появи, пийнахме и прехвърлих разговора върху дрогата. Казах му, че един приятел от Чикаго се интересува от червените дяволчета; питах го знае ли нещо за тях и очите на Лофтън грейнаха като факела на Статуята на свободата. Каза ми, че били като динамит, но доста скъпи. Каза ми, че някакъв негов приятел, току-що бил пласирал… имаш ли следа?

— Имам.

— Петдесет хапчета. По десет долара парчето!

— Десет долара!

— Казвам му: „Този клиент сигурно бачка началник-смяна в монетния двор“, а Лофтън ми казва, че не знаел кой бил купувачът, но по време на разговора спомена името на свръзката.

— Е?

— Изтъргувал ги е един от местните шмекери, казват му Обущаря.

— Обущаря?

— Точно така. Този, Обущаря, трябва да се държи под око. Като дават заплатите, обикаля работническите кръчми край Инман Парк. Понякога прави по някой удар с червени дяволчета, а дори и с хероин.

— И е продал хапчетата в Инман Парк?

— Не, има си и подбрана клиентела.

— Как изглежда?

— Няма да имаш проблеми. Висок, слаб като върлина, с дълга побеляла коса, почти като светлоруса, но всъщност е побеляла. Облича се като каубой. И никога не държи стока у себе си. Обикновено плаща на някой тийнейджър или метис да му носят дрогата. Прави сделката, отива в някоя уличка, оставя стоката в някаква кесия и клиентът я получава от носача. В този момент Обущаря вече е в съседния квартал.

— Чиста работа.

— Тази вечер можеш и да го спипаш. Дават заплати.

— Добре.

— Но какво става при теб? Мислех, че са те изхвърлили от наркоотряда?

— Така е. Но това е нещо друго. Всъщност ще ми направиш услуга, ако забравиш за този разговор.

— Нямаш проблеми. Още нещо за Обущаря. На два пъти е минавал метър в щата Ню Йорк. Последния път за някаква дребна кражба е карал с 32 месеца условна. Готов е и майка си да очисти, само и само да не влезе в кафеза. Но Огълсби не иска още да го ковем в стената. Надява се да ни отведе нагоре.

— Благодаря ти, Бен.

— Винаги, Шарк. Всички в отдела сме ти задължени. Лош късмет извади. Всеки от нас щеше да постъпи като теб, ако бяхме на твое място. Сега можем само да сме доволни, че Прилепа си пусна отровата върху теб, а не върху нас.

— Така е. До скоро, Бен.

Шарки се върна в колата.

— Бележим точка — каза той на Ливингстън. — Познаваш ли някакъв дребен търговец, тип кънтри музика, по прякор Обущаря?

— Не.

— Висок. Върлинест. Коса като на албинос. Облича се като за родео.

— Такъв и вързани трябва да можем да го намерим.

— Току-що е пласирал петдесет червени дяволчета по десет долара парчето.

— Мамка му!

— Да.

— Е, първи него ли ще поемем, или ще посетим моя приятел, Ципа?

Ливингстън не бе научил нищо от другите двама свои хора. Сега очевидно губеше вяра в себе си. Шарки реши, че заслужава да изпробва и последната си възможност.

— Започваме от твоя човек. Моят ще чака до зори.

— Готово.

Ливингстън включи червената полицейска лампа на колата и запраши по „Пийчтрий“ до улица „Спринг“, където зави към центъра на града все още с газ до ламарините. Шарки небрежно се препаса с предпазния си колан, докато гумите на колата пищяха между движението край Омни — комплекса от високи сгради, между които имаше и един хотел и голяма спортна зала. Ливингстън зави по улица „Хънтър“ и после отново. След шестата пресечка спря край тротоара. На следващата пресечка се виждаше ниска, ръбата постройка, долепена като сиамски близнак за един триетажен гараж. Над сградата мигаше надпис, който я обявяваше за боулинг зала „Лъки страйк“.

— Ще слезем тук — каза Ливингстън. Улицата бе пълна с весели чернокожи мъже, облечени в кожени палта и шапки борсалино, със смеещи се дами под ръка. Шарки и Ливингстън тръгнаха към залата за боулинг.

— Хайде да действаме по моя план, а? — каза Ливингстън. — Тук съм израснал. Моя територия е. Знам всяка плочка по тротоара.

— Както кажеш.

— Разположението вътре е следното: голям, дълъг коридор с пистите за боулинг в далечния край. Дванайсет писти. Като влезеш, вдясно предлагат нещо за вечеря, а вляво има сергия за разни дреболии и каса за дарения. Никой не би се сетил, че този негодник на сергията е собственикът на цялата сграда. По-грозен е и от кривогледо кенгуру и два пъти по-подъл. От теб ще искам да му отвлечеш вниманието достатъчно дълго, за да мога да мина зад него и да го стресна. Под тезгяха има бутони. Ако нещо се сплаши, може да стовари цяла армия отгоре ни. Влез вътре, мини напред, докато застанеш точно пред шибания му павилион, после тръгни право към него и го заговори. Купи един шоколад или каквото и да е. Ако започне да се изнервя, не му цепи басмата. Подпри го с деветмилиметровия под носа, иначе няма да те вземе на сериозно. Когато аз се промъкна, дай ми малко място и прави точно каквото ти казвам. Става ли?

— Бомба.

— Добре. Дай да опитаме и да видим какво ще излезе.

Шарки тръгна напред в залата и спря зад столовете пред средната писта. Висок чернокож тийнейджър го изгледа с досада и продължи играта си. Шарки продължи напред, като държеше под око павилиона отляво, но без да поглежда право към него. Когато се изравни със сергията, се обърна рязко и тръгна право към нея.

Мъжът зад тезгяха бе с размерите на заводско хале, а ръцете му висяха като цели одрани телета от двете му страни. Дебелите му устни бяха увити около края на пура, угаснала още преди часове. От едното му ухо блестеше обица. Носеше вълнено кепе, нахлупено до веждите му и черна фланелка с мощен юмрук, нарисуван на гърдите.

Погледна Шарки сякаш бе хлебарка върху тезгяха му.

— Всички писти са предплатени — каза той, когато Шарки се облегна на сергията.

— Имаш ли някакъв кокосов шоколад? — каза Шарки. Ливингстън влезе от някаква странична врата и тихо се доближи до открития павилион.

Негърът се надвеси към далечния край на сергията. Погледът му обаче не бе толкова отегчен, колкото се опитваше да го докара. Едната му ръка се спусна до чекмеджето под плота с бонбоните.

— Нямам. Такива измишльотини търси в магазина отсреща.

Ливингстън бе вече зад него.

— Спокойно, Чери — каза той. Лицето на собственика за миг изгуби всякакво изражение, после той се усмихна и златен зъб блесна в средата на устата му.

— Че, как иначе, как иначе — каза той, без да се обръща. — Как е самочувствието, сержанте?

— Отлично, скъпи. Нещо ново тук?

— Нищо, нищичко. Висим си, както и по-рано.

— Добре. Това е приятелят ми, Шарки. Кажи му здрасти.

Чери не спираше да се усмихва.

— Здравей, братко — каза той.

Ливингстън отиде до страничния шкаф на тезгяха, вдигна подвижната част от плота и влезе в павилиона. Прокара пъргавите си пръсти по едната, после по другата страна на тялото на Чери и извади къс пистолет, 25-ти калибър.

— Имам разрешение, сержанте.

— Не се и съмнявам — Ливингстън отвори чекмеджето, прекара пръсти по долната страна на плота и се усмихна. Чери също се усмихна.

— Ето как ще се погодим, Чери — започна Ливингстън, — това чекмедже ще стои затворено, докато аз се кача горе за малко или в противен случай от шибаната ти сергия няма да останат и две здрави трески.

— Не го прави, сержанте.

— Значи, разбрахме се, тъй ли?

— Тъй — каза Чери и се отдръпна от чекмеджето с длани на тезгяха.

— Стой така. Ние с Шарки ще отидем до машината за кола да си побъбрим.

Отидоха до машината и Ливингстън пусна две монети по двайсет и пет цента. После подаде едната кутия на Шарки.

— Виждаш ли онази врата, по средата на първа писта?

Шарки погледна натам. Над вратата светеше червен знак за изход.

— Да.

— Аз влизам там. Ти стой тук и гледай Чери да не наруши договора. Ако започне да шава, халосай го веднъж по главата, но удряй здраво, защото кратуната му е по-твърда и от тези топки за боулинг тук.

— Ясно.

Ако някой друг започне да досажда, размахай им желязото пред носа. После чакай да се върна.

Шарки кимна и се върна до павилиона, откъдето проследи как Арч Ливингстън отиде до вратата с червения знак. Вървеше леко, с отпуснати ръце, като уверен боксьор към ринга.

Шарки се усмихна към Чери.

— Само ти и аз, приятелю — каза той.

— Точно тъй, братко. Само двамата.

Ливингстън изчезна през вратата.

 

 

Отвъд вратата Ливингстън се оказа на втория етаж на паркинга. Входът бе на долния етаж откъм страничната улица. По средата на сградата бе клетката на шумния автомобилен асансьор, а около него бяха разположени местата за паркиране. Повечето бяха заети. Отнякъде наблизо лиричният глас на Стиви Уондър жалеше съдбата на „Живеещите за града“.

Ливингстън тръгна бавно край редицата от коли, като държеше пистолета си 38-ми калибър ниско до бедрото си. Музиката се усилваше. Спря зад един бледозелен линкълн. Негър с висока бяла шапка и дълго, сребристо кожено палто седеше на предната седалка с отворена врата, тактувайки на коляно в ритъма на музиката. Един 32-ри калибър, специална изработка, лежеше на таблото на колата на една ръка разстояние.

Ливингстън обиколи колата и застана точно зад часовия. Едва тогава разпозна един опасен младок на име Елрой Флауърс.

— Дръж ръце на коленете си и…

Полицаят не можа да довърши. Ловък като хрътка, Флауърс се протегна към пистолета, като изпъна крака през отворената врата на колата. Там му беше грешката. Ливингстън тръшна с все сила вратата, притискайки глезените на негъра, като в същото време стовари дръжката на пистолета си върху главата му. Меката шапка пое донякъде силата на удара, но не достатъчно. В полунесвяст, часовият изскимтя и почти ослепял от болка, не успя да докопа оръжието си, а само го събори на пода на колата.

Ливингстън сграбчи в шепа яката на Флауърс, изтегли го от колата, завъртя го и го простря на предния капак. Хвана негъра за врата и силно удари главата му в предното стъкло на линкълна. Прозорецът се пукна, а очите на Флауърс изгубиха всякакво изражение. Той изпусна нещо като въздишка и се струпа на пода на гаража. Ливингстън го изтегли за яката до асансьора за автомобили и го пусна там по очи върху металната скара. Натисна бутона за третия етаж и отскочи от клетката, като в същото време изтича към аварийната стълба и запрескача през две стъпалата, докато стигна до горния етаж.

Асансьорът потрепери, изхленчи и се заиздига нагоре. На третия етаж друг чернокож се бе облегнал на решетката на светлобежов ролс-ройс. Бе по-мощен и по-опасен от Флауърс — човек, колкото жилищна сграда, едва побрала се в тъмносиния костюм. Четеше бюлетин от конни надбягвания, сгъна го под мишница, когато асансьорът тръгна, и се запъти спокойно към клетката. Зад него Ливингстън излезе от аварийния изход, долепи се до багажника на една от паркираните коли, стиснал пистолета с две ръце и го насочи точно в средата на широкия гръб на негъра.

Големият мъж погледна надолу към бавно издигащия се асансьор и видя простряния на пода Флауърс.

— Хм? — измуча той и плъзна ръка под сакото си.

— Без глупости, грозен — изкрещя Ливингстън. — Заредил съм го с меки куршуми.

Огромният мъж се извърна, но не извади ръката си.

— Извади я оттам бавно, съвсем бавно, глупако. Едно рязко движение и в корема ти ще цъфне дупка, колкото за цял ролс.

Мъжът продължаваше да гледа вторачен. Ръката му не помръдваше. В очите му започна да се появява съмнение, докато преценяваше опасността.

— Не си играй със смъртта, човече. Не съм тръгнал на разходка и от такова разстояние не пропускам.

Задният прозорец на ролса се спусна тихо и някакъв глас, полугранитен и полукопринен, каза оттам:

— Добре, Парен чук, успокой го. Аз ще поговоря с него.

Задната врата на ролса се отвори. Големият се отпусна и извади празна длан изпод сакото си.

Ливингстън хвърли поглед към ролса. Беше нещо като пищно обзаведен кабинет. Седалките бяха тапицирани в бледомораво кадифе със златни копчета. Подът бе покрит с дълбок до глезена килим. В гърба на предната седалка имаше вградени два бели телефона, бар и хладилник. На бара бе оставена бутилка шампанско „Тейтингер“.

Мъжът, който седеше в ъгъла и арогантно отпиваше от шампанското, напълно подхождаше на обстановката. Бе по-нисък от Ливингстън и изглеждаше по-млад, но охолният живот бе започнал да оставя отпечатъка си върху него. Гъстата му къдрава черна коса покриваше главата му като полукълбо, а мустаците му бяха плътни и подстригани точно под ъглите на устата му. Носеше тъмносиньо сако от свинска кожа, ръждиви на цвят габардинени панталони и риза на цветя, разкопчана около врата, така че яката й покриваше сакото почти до раменете му. Около гърлото му лъщяха златни вериги, на пръстите му блестяха диаманти, а под ръкавелите му се подаваше златен „Ролекс“. Лъснатите му с огледален блясък обувки бяха светлокафяви с пет пръста висока махагонова подметка. От предното джобче на сакото му небрежно висеше бяла кърпичка. Той се взря в Ливингстън през матовите си очила със златни рамки, после погледна към пистолета, който сочеше право в гърдите му.

— Свали си ютията, черен!

Ливингстън огледа задната седалка, отпусна пистолета си и се засмя.

— Дявол ме взел, само за това, дето си направил на този беден ролс, мога да ти издействам от десет до двайсет години в кафеза, знаеш ли?

— Влизай бързо, по дяволите. Ще ми избяга топлото.

Ливингстън влезе в колата и затвори вратата.

— От много време не сме се виждали, Цип.

— И още как. Последния път, когато те видях, се бе докарал с шибаната си униформа и седеше в патрулна кола. Голяма клечка!

— Последния път, когато аз те видях — каза Ливингстън, — беше в съда във Фултън и се извиняваше, задето си смъквал радиоапаратите от колите.

— Толкова отдавна ли беше? Шибаното време наистина лети. Би ли ми казал що за изпълнения от Дивия запад са това, да влизаш тъй тук, да ми трепеш хората и да размахваш това оръдие нагоре-надолу? Точно ти не беше по излишните фойерверки. Дошъл си да ми слагаш пранги, или какво?

— Реших само да се отбия.

— Майната ти. Какво правиш, когато си на работа тогава?! Убиваш по двама-трима за „добър ден“ или какво?

— Флауърс се опита да си извади оръжието. Да не мислиш, че ще оставя някоя тъпа чернилка като него да ми духне кандилото?

— Че е тъпа чернилка, спор няма. Трудно се намират добри помощници тези дни — той погледна през прозореца. Парният чук стоеше до колата, без да сваля очи от вратата. — Виж, Парен чук е друга работа. Да се ебаваш с него, значи да си поръчаш некролог.

— Идва от ринга, нали?

— Полутежка категория. Страхотен боксьор. Никога не е бил свалян в нокаут. Но бе твърде бавен. От близко разстояние раздаваше смърт с всеки удар, но бързоногите момченца го разбиваха отдалеч. Иначе знаеха, че един точен негов удар — и с тях е свършено. По дяволите, всеки, свален от него, си мислеше, че е бил сгазен от товарния влак. Какво искаш?

— Казах ти, човече. Реших да се отбия да те видя.

— Аха. Откога знаеш за този мой пътуващ салон за залагания?

— Около три години.

— Ее-е, не се ебавай с мен. Израснахме на една улица, човече, не помниш ли?

— Виж какво, братко, докато си държиш ръцете чисти, не виждам защо трябва да те пускам на кучетата. Не си в мафията. Играй чисто, без фалшификации, така че никой да не размахва железа и не чакай от мен да хукна да ти пращам някой идиот от „Хазартния“ само за да си пише някоя и друга точка в повече. Предпочитам да знам какво правиш, Цип, отколкото някой непознат да цъфне и да разлае кучетата из града.

Ципа размисли, после се усмихна.

— Какво ще кажеш за малко вино, за старите времена?

— Не, благодаря ти. От това ме боли стомах.

— Стомах? Човече, за това давам по петдесет долара за бутилката. Чисто е като сълза.

— Както и да е, казвам пас. Партньорът ми е долу, държи Чери на мира. По-добре да се връщам, преди да са се разшавали.

— Добре, давай. Какво по дяволите искаш от мен?

— Трябва ми малко информация.

Ципа подскочи като опарен. Първо изглеждаше учуден, после избухна гневно.

— Майната ти!

— Чуй ме, проклетнико…

— Майната ти, черна мършо. Какво си тръгнал да ми поднасяш? Идваш тук, мислиш си… по дяволите, хей, човече, Ципа не е шибана кука, не пее. Човече, забравяш откъде сам си дошъл.

— Изобщо не си се променил. Пак отваряш първо миризливата си уста и чак след това мислиш.

— За това пък ти си се променил, грознико. По дяволите, дай на негър парче ламарина в портфейла и едно пльокало на кръста и само гледай как ще си въобрази, че е шибаният баща на Исус!

Единият от телефоните звънна и Ципа грабна слушалката.

— Обедна почивка. Обадете се след десет минути — отсече той и затръшна слушалката.

— Виж какво, не ме интересуват проклетите ти залагания. Вече ти казах. Имам проблем и мисля, че можеш да ми помогнеш. Освен всичко това типът, когото търся, е бял.

— Майната му — каза Ципа. — Нямам вземане-даване с този цвят. Не знаеш ли? Достатъчно чернилки, червиви с пари, има вече в Атланта.

Ливингстън погледна към пода.

— Казваш ми, че не въртиш бизнес с бели, аз пък ти казвам, че говоря с един черен лъжец. Взимаш анонимни залагания от половината бели игрални домове на тузарите в града, Цип, не можеш да ме излъжеш.

— Анонимни ли? Човече, това вече е друга работа. Не виждам никой от тези пуяци. Пощальонът ми носи парите с квитанцията. После си прибира нашата загуба. Аз само броя парите и пиша залаганията. Никой от тях не познавам лично.

Ципа си наля още една чаша шампанско, като сумтеше през това време.

Ливингстън огледа задната седалка, хвърли поглед през прозореца и накрая запали една пура.

— Ще говорим ли, или ще ти пращам твърдата глава в „Къщата“, та две бели котета да си поиграят на индианци и каубои с дебелия ти задник?

— Казах ти вече. Ципа не пее. Не ме интересува, че сме били като братя на улицата преди петнайсет години.

— Не съм тук заради улицата — каза Ливингстън. — Дошъл съм, защото имаш информация, която ми трябва. И нямам време да се ебавам.

Ципа погледна Ливингстън презрително.

— Знаеш ли нещо? — започна той. — От малък си беше проклет. Никой не искаше да е с теб на улицата. Вечно се биеше. Виж се сега. С костюм за два долара, смачкани обувки, в главата си като разплетен кош. И искаш да ставам кука. Не ти вярвам, човече.

— Чуй ме добре, Цип, добре слушай. Не ме интересуват шибаните ти клиенти. Говоря ти за убийство.

Ципа изглежда се стресна.

— Точно така — продължи Ливингстън. — Убийство. Сега дръж си чекмеджето затворено, докато свърша. Говоря ти за белокож. Професионален наемник, схващаш ли? Снощи този чистач видя сметката на една много красива дама. Шибан убиец на жени. А ти си тръгнал да ми говориш как си пазиш хората.

Ципа мълчеше, впил поглед в чашата си.

— Този кучи син трябва да е дошъл в града преди около две седмици. Ако залага, значи залага на едро. Коне, спортове, всичко де що е в националните листи. Ако не знаеш за някой такъв, добре, но, ако знаеш, Цип, и аз трябва да науча, защото работата на този проклетник наистина става дебела.

— От къде на къде си толкова сигурен, че играе?

— Не съм. Действам по инстинкт. Друго засега нямам.

В колата бе тихо. Ципа се изкашля. В този момент телефонът иззвъня.

— Хайде, говори — каза Ливингстън. — Знам, че вземаш залагания. Какво се правиш на срамежлив?

Ципа вдигна слушалката.

— Ало… Да, Ципа е. Какво имаш?… Да, на Далас и седем… Е, твой си е късметът, глупако. Ти си избрал този марж, не аз… Виж какво, негоднико, не съм залагал аз. Ако не ти харесва, следващия път си пъхни парите в шибаната обувка, ако щеш. Сега, искаш ли да играеш или не?… Е, майната ти и на теб — завърши той и тръшна телефона.

Отново мълчание.

Накрая Ципа проговори:

— Има само една възможност. Само една. Това ще е твоят човек. Само това.

— Кой ти каза?

— Аз ти казвам. Залага тлъсто в един гей бар на Чешир Бридж роуд.

— В гей бар?

— Да. Този твой стрелец хомо ли е?

— Кой работи там?

— По дяволите, казах ти вече, никога нямам вземане-даване лично с играчите. А това място е, хм… това си остава между нас, нали?

— Хайде, Цип!

— Това място се казва „Матадорът“. Има един бикоборец на плаката отпред, на вид като педераст.

— Знам го.

— Преди около пет седмици моят колега там — той работи на дребно, само на местни игри — ми звъни и пита искам ли да взема анонимен за мача „Оукланд“ — „Маями“. Този проклетник взе марж за пет бона и всичко изгуби. Следващата седмица пак цъфна. Залага идиотът десет бона на някакъв баскетболен мач и губи половината. И оттогава не е спрял. По пет, по десет бона на седмица. Сега му държа около пет бона.

— Кога е заложил последно?

— Вчера.

— Вчера?

— Добре ме чу, вчера. Залага на плейофите. „Далас“ срещу „Минесота“ с разликата. Десет хилядарки.

— Цип, трябва да разбера кой е този играч.

— Няма начин.

— Само името му, човече.

— Няма никакъв шибан начин да стане. Казах ти вече, по дяволите. Дори аз не знам кой е. За мен е важен резултатът, а той си дава парите на неговия човек.

— Кой е той?

— Хайде, спри, мамка му. Ще го притиснеш и той ще разбере, че аз съм го натопил.

— Ще те прикривам. Не се притеснявай. Не ме интересуват проклетите му залагания. Искам играча.

— Длъжен си да ме пазиш, Ливингстън. Чуй ме. Притиснеш ли този нещастник, той ще умре на място.

— Ще го направя както трябва, човече. Кой е той?

— Барманът. Казва се Арнолд.

Ливингстън въздъхна.

— Исусе Христе — каза той. — Това бе по-трудно и от бране на памук с пръстите на краката.

— А ти не се ебавай с мен, чуваш ли? И втори път не искай от мен да пея. Това ми бе за цял живот.

Ливингстън тръгна да излиза от колата.

— По дяволите — каза той. — Очите ми и без това се уморяват от тази натруфена курва — колата ти, де.

Очите на Ципа пламнаха.

— Натруфена курва. Натруфена курва! Чуй ме, шибана, проста чернилко, тази кола струва петдесет бона. Петдесет хиляди шибани долара. И не е от онези детройтски играчки. По дяволите, че аз дори не си чеша ташаците, когато съм в тази кола. Чуваш ли ме, Ливингстън?

Но полицаят вече слизаше по стълбите към аварийната врата.

— Натруфена курва, друг път — изръмжа Ципа, после се обърна към вратата. — Парен чук!

— Да, шефе.

— Закарай този идиот да му зашият главата и после му тегли шута.

 

 

В четири часа сутринта Фриско реши да приключи работния си ден. Отиде с колата до вкъщи, мърморейки под носа си, защото не бе намерил нищо за шест часа упорита работа. Гърбът го болеше, очите му горяха и той прескочи обичайния си рейд около хладилника и се насочи направо към спалнята. Влезе в банята, затвори вратата, за да не събуди Силвия със светлината, и наплиска лицето си със студена вода, преди да седне на клозетната чиния, за да си свали обувките. Въздъхна с облекчение, когато ги пусна на пода, върна се в спалнята и седна на ръба на леглото, схванат и твърде изтощен дори да се съблече.

Жена му се обърна сънливо в леглото и каза:

— Барни, ти ли си?

— Не, Робърт Редфорд.

— О, колко хубаво.

— Ако е уморен колкото мен, хич не си въобразявай нещо.

— Колко е часът?

— Четири минава. Умирам. Краката ме болят, сякаш сега финиширам на Бостънския маратон.

— Щеше да бъдеш горд с Еди. Много добре се представи.

— По дяволите, съвсем забравих. Обясни ли му? Неудобно ли му стана, че си тръгнах по средата?

— Той знае. От сцената никой не видя — бяха много заети.

Лейтенантът смъкна дрехите си на голяма купчина на пода, после падна в леглото.

— Господи, Сил, сигурно има и по-лесен начин човек да свързва двата края.

— Ъхъ.

— Край няма. Един прибираш, двама изникват.

Тя се повдигна на лакът и започна да разтрива слепоочията му с два пръста.

— Това го повтаряш, откакто сме женени.

Но Фриско вече не я чуваше. Дишането му вече бе приело ритъма на съня. Силвия стана, покри го със завивките и влезе в банята.

Секунда по-късно телефонът иззвъня.

Преди тя да успее да стигне до него, с трениран дълги години жест Фриско вдигна слушалката, без да отваря очи:

— Барни?

— Ъхъ.

— Фриско… ти ли си?

— Да.

— Макс Грим е на телефона. Буден ли си?

— Почти… Свърши ли с аутопсията?

— А, на момичето ли? Отдавна привърших. Имам нещо друго за теб. Чуваш ли ме?

— Да, да.

— Помниш ли, че ти казах, че Райли има няколко кочана тук, в хладилника?

— Помня.

— Току-що свърших аутопсията на единия от тях.

— По дяволите, колко е часът?

— Знам ли? Отдавна не съм проверявал. Намерили трупа на градското бунище вчера следобед. Голяма какофония. Лицето разбито, ръцете ги няма.

— Ръцете ги няма?

— Да. Отрязани са китките. Няма дрехи, нито документи.

— Вейка, достатъчно трупове ми се струпаха вече.

— Чуй ме, както ти казах, лице няма, не може да бъде идентифициран.

— Ъхъ.

— Но не това го е убило. Пробит е през дясното око. Единичен куршум, дум-дум, 22-ри калибър. Сплескал се е и е останал на срещуположната черепна стена.

— Е, и?

— Куршумът е бил накиснат в чесън.

 

 

В почти същия момент, когато Вейката разказваше резултата от новата аутопсия, Андерсън донесе телекса на Лари Ейбръмс, който седеше полузаспал на масата, вторачен в лентата, която бе разнищвал часове наред.

Съобщението го разбуди.

 

 

— Ето ти телекса от ФБР, който чакаш — каза Андерсън. — Изглежда задънена улица.

— Какво искаш да кажеш?

— Прочети го.

В Бюрото бяха идентифицирали двата отпечатъка. Принадлежаха на петдесет и девет годишен мъж от Линкълн, Небраска, на име Хауърд Бърнс. Но Гризача не продължи да чете нататък. Очите му скочиха на дъното на листа и той премигна в недоумение.

Според досиетата на ФБР, Хауърд Бърнс бе изгорял при автомобилна катастрофа в покрайнините на Омаха преди два месеца.