Уилям Дийл
Машината на Шарки (11)

8

Де Лароза бе седнал на пода на мощната лодка, кръстосал крак връз крак. Забравена хаванска пура висеше незапалена между пръстите му. Той гледаше право напред като човек, потънал в собствените си мисли, докато лодката се носеше към северния край на езерото.

Неочаквано концентрацията му бе нарушена от състезателна моторница, която се стрелна от близкия кей, подскачайки като тънък, объл камък по набраздената от вятъра повърхност на езерото. Той проследи лодката със студен поглед, докато тя го заобиколи отдалеч и се плъзна още по-бързо на юг с писнал като разгневена оса мотор под уверената ръка на свития на кърмата състезател.

Още преди острият северен вятър да превърне следата на моторницата в бяла пяна, Де Лароза бе отново погълнат от мислите си, повтаряйки отново и отново една-единствена дума:

— Govmanah… govmanah… govmanah…

Това бе част от шинтоистката медитация, която бе овладял в Япония. За броени секунди епизодът с лодката бе забравен. Той бе изпаднал в транс, съзнанието му бе пречистено.

Веднъж потънал в идеалната си концентрация, той се зае с поредния си проблем така, както се заемаше с всяка друга задача. Методът му датираше отпреди три десетилетия, когато в Бразилия с цената на петгодишен труд и цяло състояние се бе превърнал във Виктор Де Лароза, създавайки една нова личност за човека, който си бе избрал да бъде. Това бяха трудните, опасни години след войната, когато параноята и страхът бяха постоянни негови спътници. Боеше се най-много от евреите, защото те можеха да станат слепите изпълнители на една жестока и иронична ирония на съдбата. Нацистите бяха дошли в Бразилия в търсене на анонимност, в опит да построят на дело пропадналите си мечти. А след тях дойдоха и еврейските командоси, хладнокръвни професионалисти, които настървено проверяваха всеки документ, следяха всички новодошли и методично елиминираха военнопрестъпниците. И винаги страх ръфаше гърдите му, при мисълта, че те може да се натъкнат случайно на него. Бе свикнал да се плаши от всяка стъпка зад себе си, да подозира всеки непознат. Страхът от всяка изненада бе червеят, загнездил се в червата му. И за да избягва изненадите, той се научи да ги предвижда, преди да са го споходили. Рефлексите му станаха смъртно точни и остри. Лъжеше, когато бе нужно, подкупваше, когато бе целесъобразно, наемаше убийци, когато се налагаше, за да дойде безмилостен, но все пак оцелял и преуспял в Хонконг, където вече бе Виктор Де Лароза — делови мъж от международен ранг, унищожаващ чуждестранни конкуренти, поглъщащ компании и строящ своята империя.

Методът му не се бе променил от тогава до сега. Първо, прочистваше съзнанието си от всякакво емоционално или личностно влияние — те само отслабваха логиката; второ, захранваше с фактите мозъчния си компютър: трето, разглеждаше всички възможности, алтернативи, опасности. Веднъж завършил този алгоритъм, логиката и разумът сами снасяха решението в мозъка му.

Седнал на кърмата на лодката сега, той анализираше фактите. Беше в безопасност, каквато не бе имал от трийсет години насам. Бяха подмамили Коригън в Атланта и го бяха елиминирали, а заедно с него и последната опасност да бъде разпознат. Партньорът му предстоеше да напусне страната, но Де Лароза вече нямаше усещането, че се нуждае от него. В Йокохама негови приятели от Якудза очакваха пътника, готови да се погрижат за него. Хочинс вече не бе кандидат, който можеше да се възприема като поредната ексцентрична еднодневка. С Лоуентол и неговите хора на борда той щеше да стане сериозен съперник и в крайна сметка фаворит.

Сега само Домино криеше заплаха. Нещо повече от заплаха, тя носеше опасност. Можеше да свърже Де Лароза с Хочинс и вероятно Коригън с Де Лароза. Без да съзнава, тя можеше да завърже примката, в която да увиснат всички.

Това бяха фактите. А връзките между тях? Хочинс не обичаше момичето, той бе станал роб на нейната сексуалност. Но той ясно бе взел решението си онази сутрин и макар да бе обещал, че ще помисли по въпроса, Де Лароза познаваше всички апетити, които властта подхранва. Като всички издигнали се самостоятелно мъже, Хочинс жестоко бранеше независимостта си. В крайна сметка той щеше да реши емоционално въпроса с Домино и Де Лароза знаеше, че няма да може да настоява за повече.

Защото той си даваше ясна сметка и за страстното желание на Хочинс да стане президент.

Изводът бе очевиден.

Вече взел решението си, Де Лароза се наведе напред, като закри с длани пурата от вятъра и я запали.

— Чанг — извика той на своя бодигард и китаецът се обърна към него. Освен мощното си телосложение Чанг имаше и дълбок белег, проточил се от челото, през окото, та чак до челюстта му. Окото му бе полузатворено от старата рана, а ирисът му бе побелял. Този белег само добавяше още едно измерение на и без това внушителните му размери. — Трябва да вдигнеш гюрука над тези седалки отзад — каза Де Лароза. — Много е хладно, за да пътувате на открито вече.

Чанг кимна и Де Лароза знаеше, че задачата ще бъде изпълнена до края на деня. Преди близо десет години Де Лароза бе спасил Чанг от затвор в Макао. Сега никоя работа не можеше да бъде обидна или твърде опасна за Чанг. Той бе посветил живота си на Де Лароза.

На двайсет мили северно от марината езерото се стесняваше и течението се усилваше. Около миля по-надолу реката с грохот се изпразваше в езерото. Районът бе пуст и рядко навестяван от пътници. Лодката намали скоростта и леко зави около гористия полуостров. Пред тях се разкри заливът и заедно с него странната форма на китайска яхта, отчасти прикрита от високите борове. Лъскавата й кърма се издигаше високо над водата, като леко се снишаваше към носа. Високите й мачти бяха наполовина скрити от тъмнооранжевите й платна, увити плътно около тях. Кабината бе леко наклонена напред, а на покрива й имаше дървени фигури на увити по корнизите кучета и дракони.

Чанг умело изви лодката до малкия понтон, спуснат от китайския съд и бързо я върза към него. После помогна на Де Лароза да слезе от нея. Едрият мъж бавно събра въжената стълба и за момент остана възхитен от съкровището си. Палубата и каютата блестяха, намазани с тиково масло във всяка извивка и цепнатина. Боята, макар и стара, бе идеално запазена. Той я бе кръстил Psalm-Lo, или „Тримата дяволи“, по легендата за трите дракона.

Де Лароза погледна към Чанг и посочи надолу под палубата.

— Hai — отговори Чанг.

Де Лароза знаеше, че тримата ориенталци, които обслужваха китайската яхта, презираха този Gwai-lo, дявол чуждоземец, който живееше на борда, макар че никога нямаше да кажат нещо такова на глас. Те бяха негови слуги, охрана и бойци вече дълги години. Всеки от тях бе майстор в карате, всеки от тях бе овладял и Тай Чи, Изкуството на мирния войн; всеки от тях изкусно боравеше с уйндзя, малкия стоманен диск с големината на сребърен долар и с дванайсет шипа по края, който в случай че бъдеше хвърлен и завъртян от силна китка, пронизваше черепа и разкъсваше дълбоко мозъка. И всеки от тях с религиозна последователност спазваше ритуалите на своите предци. За тях Gwai-lo бе страхливец, който убиваше без чест.

Де Лароза слезе долу. Кабината бе разделена на три. Под фордека всеки от тримата китайци имаше своя каюта, а зад тях в посока към кърмата бе трюмът. Над трюма имаше две каюти, едната обзаведена модерно, другата — украсена с антики, контрабандно прехвърлени от Кау-Луун, за да се избегнат новите забрани върху изнасянето на исторически ценности от колонията. Дневната представляваше музей: шкафове от тиково и розово дърво с оформени като скулптури дръжки и панти, дивани и столове, облечени с най-фината коприна, която можеше да се намери на „Улицата на перлите“, ръчно украсени мандарински щори от времето на детето император Пинг, преди осемстотин години; изящни статуетки от порцелан, нефрит и кристал.

Едната стена бе заета от махагонов шкаф със стъклени врати, облечен с червено кадифе отвътре, върху което лежаха няколко антични оръжия: самурайска сабя, украсена със скъпоценни камъни, богато инкрустиран боздуган; някакъв странен чук за хвърляне, няколко ками, чиито износени кръвни улеи намекваха за тъмно минало.

Де Лароза стоеше притихнал в затъмнената стая, търсейки… кой бе той сега? Партньорът му бе сменил толкова много имена с годините, че Де Лароза понякога трудно си припомняше как да се обръща към него във всеки момент. Хауърд? Да, Хауърд Бърнс, така се наричаше той сега.

При мен, ако не друго, поне избраното име си остана постоянно, помисли си Де Лароза.

Лодката се движеше меко по водата. Щорите заглушаваха шума от езерото, плисъка на водата по корпуса, триенето на рейте по мачтите, скърцането на гредите под краката. Каютата бе тиха.

И въпреки това Де Лароза знаеше, че той е там, усещаше смъртоносното му присъствие и нюхът му улавяше грозния дъх на смъртта, който се излъчваше от всяка пора по кожата на партньора му.

— Хауърд? — каза той, взирайки се в тъмните ъгли на каютата.

Отговор не последва. Но нещо помръдна, някакви сенки се раздвижиха и тогава той видя очите — бляскавите, студени очи на змия, която е нащрек. Бърнс се премести на светлината, която се процеждаше през прозорците и Де Лароза усети, че се намира в компанията на човек, който е пред прага на лудостта. Изпитото му лице отразяваше един живот, преминал в убиване на хора. Тънките му, стегнати пръсти бяха опасани с изпъкнали вени. Един мускул в челюстта му подскачаше в ритъма на пулса му. По лицето си носеше четината на неколкодневна посивяла брада, а ноздрите на орловия му нос се свиваха конвулсивно като на хищник, надушил нова плячка.

В едната си ръка държеше „Уудсмън“ двайсет и втори калибър, чиято дълга и тънка цев бе облечена в грозен заглушител.

Бърнс нищо не каза. Отиде бавно в средата на каютата, а очите му подскачаха трескаво във всички посоки.

Приближи се до Де Лароза с пламнали от гняв очи и вдигна пистолета на два пръста от сърцето му.

— Бум — извика той и ледена ръка стегна сърцето на Де Лароза. Току-що се размина на косъм със смъртта — каза той. — И друг път не ме дръж така. Не си пратил една дума от цяла седмица, дявол те взел.

Де Лароза впери поглед в пистолета.

— Не си прави такива шеги — прошепна той.

— Ти мислиш, че се шегувам? — размаха той пистолета и пак потъна в сенките. — Ти си мислиш, че се шегувам? Затворен тук между четири стени с тези твои проклети дяволи с дръпнатите очи? Не обелват дума. Разхождат се като сенки. Половината време не ги чувам, изобщо не зная къде са. Накрая и мен започнаха да ме хващат дяволите. През цялото време си играят смахнатите бавни танци, въртят се на един крак като отбор педерасти от някой идиотски балет. Телевизията е бълвоч. Всичко, което хваща това шибано радио, потъва в смущения…

Той внезапно замахна с ръка, стовари пистолета в говорителя на радиото. То изхвърча в ъгъла и се разби в мрака. Секунда след това вратата на люка се отвори и Чанг застана над тях, като изпрати свиреп поглед надолу със стегнати пръсти на ръцете. Бърнс вдигна пистолета си към китаеца.

— Разкарай се. Кажи на това копеле да се разкара…

Де Лароза вдигна ръка към Бърнс и бързо се обърна към Чанг:

— Jaaw hoy! Jaaw hoy — каза той бързо и китаецът изчезна. После се обърна към Бърнс. — Успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя — изрева Бърнс. Лицето му бе почервеняло, очите му танцуваха от ъгъл в ъгъл, прескачайки между Де Лароза и вратата на люка. — Те ме подлудяват, тези твои маймуночовеци.

— Когато се движат така, те тренират Тай Чи, или Изкуството на мирния войн.

Бърнс размаха дулото на пистолета.

— Нека продължат да го тренират, нека още веднъж да се опитат да се ебават с мен и само на мирни войни ще ги направя.

— Да ги нападаш, е все едно да се биеш с водата. Когато ги удряш, все едно удряш въздух. Никой не може да им причини болка и никой не може да ги спре, когато са решени на нещо. Те могат да убият човек с един пръст. И имат заповед да те защитават с цената на всичко.

— Аз сам се защитавам. Двамата с Бетси нямаме нужда от друга защита. Патроните са накиснати в чесън. Знаеш ли какво значи това? Че с тях в тебе влиза отрова. Умираш, проклинайки собствената си майка за това, че те е родила.

Де Лароза потръпна несъзнателно.

— Моля те. Всичко е наред. Повярвай ми, бях много, много зает. Не исках да използвам радиостанцията, може да се окаже опасно. Отсега нататък ще идвам всеки ден…

— Отсега нататък! Докога, по дяволите?… — Бърнс отпусна рамене, пусна шумно пистолета на полирания шкаф от розово дърво и гневно разтри кокалчетата на юмрука си в късо подстриганата си коса. — Щеше само един месец да е нужен, за да се подготвиш. Господи, вече съм тук… откога? Осем седмици? Девет? Не се ебавай с мен, чуваш ли? Не се ебавай с мен!

— Никой не се ебава с теб, Хауърд. Паспорт, визи, пътуване — всичко това отнема време. Жена ти е в безопасност, прехвърлихме я в Канада, после през океана и в Йокохама. Никой не знае. Дори ФБР й изгуби следите. Всичко бе изпълнено идеално, както й обещахме.

— За мен съвсем не беше идеално. На два пъти си ме молил да свърша нещо за теб, два пъти за колко… за всичките трийсет години, откак се знаем? И двата пъти съм на място — щракна с пръсти той. — Хоп и готово. На часа, нали? Без грешка, нали? Всичко чисто до последния трик. Сега ти трябва да свършиш нещо за мен и се проточва вече цяла година.

Той крачеше из стаята на пръсти, целият напрегнат, нащрек, като боксьор на ринга, който опознава противника си. Нервите му бяха изопнати като струни на цигулка. Де Лароза почти чуваше как вибрират.

— Това не е моя територия, знам. Всъщност дори не зная къде по дяволите се намирам; насред някакво шибано езеро на сто километра от господ знае къде. По цял ден нямам к’во да правя, освен да се ослушвам как тези проклети маймуняци си правят забавените движения. Това е… Чуй ме, тук се сбъдва най-кошмарният ми сън, това е то за мен. Изведи ме оттук. Изведи ме от тук, Виктор.

В очите на Бърнс гореше лудост. Омраза и страх. Де Лароза виждаше всичко. Това не бе хладнокръвният убиец от Хонконг.

— Ти и идиотската ти идея, да видиш шибаната си мутра във всеки вестник по света. Чуй ме, приятел, за онази работа в Хонконг нямах нищо напротив — разбирам, че се бе стреснал, като видя онзи полковник от Италия. Но да засмуча тук Коригън, да му напълня главата с олово и после да ти го довлека обратно, точно в шибания ти заден двор, това си бе чиста лудост. Представи си, че е разказал на някого, а? Представи си, че е написал всичко някъде, за да се застрахова?

— Нямал е причина да прави всичко това. Смяташ, че е знаел, че му подготвяме клопка ли? — попита Де Лароза.

— За трийсет години доста затворническа мъдрост събира човек. Просто ти казвам, че можехме да го оставим на мира. Не трябваше да пускаме стръвта и да го примамваме тук само за да можеш да излезеш наяве след всичките тези години. Дявол те взел, ти имаш и кокала, имаш и мръвката. Сега и мършата ли желаеш?

— Нямаш представа какво значи да работиш толкова години, да постигнеш толкова много и отникъде да не виждаш признание.

— Много хубава представа си имам дори, скъпи, за всичко, за което се правиш на толкова горд. Всичко започна със златото. Не ми пука, ако ще и петдесет милиарда да си направил, защото нищо нямаше да стане, ако не бяха онези четири милиона, дето смъкнахме от Чичо Сам. Както и да го въртиш и двамата сме крадци. Мошеникът си е мошеник. Може и да е гениален, но пак си е мошеник. И това няма да го промениш, като си сложиш смахнатата снимка по вестниците.

— Ти просто не можеш да схванеш какво бяха всичките тези години за мен. Години наред да си крия лицето, да оставям другите да обират овациите, да дават интервютата…

— Почакай, и аз самият съм на тъмно вече седем години. Не ми обяснявай какво значи да живееш с лице към стената. Само ти казвам, че не беше нужно да изтегляме Коригън тук. Но и това направих, нали?… Макар и да не бе част от договора ни, като един вид личен подарък, от мен за теб, разбираш ли?

— Хауърд, трийсет години живях със страха от деня, в който Коригън ще излезе от затвора. С мисълта как някой ден ще се обърна в летището и ще се окажа лице в лице с него.

— Нямаше шанс да те познае след всичките тези години.

— В това никога не бих могъл да съм сигурен. А ако ме познаеше и ти би могъл да пострадаш.

— Да, да, да, разбирам накъде биеш. Какво искаш от мен все пак, а? Да не мислиш, че ми бе лесно да изиграя лъжливата си смърт за втори път? Моята старица… още не може да й го побере главата. Но стореното — сторено. Нали? Коригън е „капут“. Сега искам да ме изведеш оттук!

— Много скоро, обещавам ти.

Тънка струйка пот започна да се свлича по челото на Бърнс. Той я избърса с опакото на ръката си.

Де Лароза отиде предпазливо до шкафа и вдигна пистолета за дулото. Бърнс се извърна бързо като лястовица, направи две крачки, и рязко измъкна пистолета от ръката му, като го изви остро към тялото на Де Лароза.

— И не ми докосвай оръжието. Ясно ли ти е? Никой не може да ми докосва оръжието!

— Разбира се, разбира се.

Бърнс прибра пистолета обратно подмишница.

— Само… разбираш ли, този шкаф е отпреди шестстотин години…

— Майната му на шкафа — отряза го Бърнс. — Пука ми, ако ще и Мойсей да си е държал дрогата в него. Кога ще изляза от този шибан зандан? Далече от китайците?

— Още няколко дни.

— По дяволите!

— Само още няколко дни, Хауърд.

— Прекалено много е!

— Остана само паспортът, Хауърд. Трябва да е чист, без никакви куки. После, никакви проблеми. Всичко това се прави за самия теб.

Бърнс се облегна на стената, дишайки тежко. Обърса устата си с длан и разтри нос с пръсти.

— Твърде стар съм вече за това — каза той.

— Зная, зная.

Бърнс вдигна бързо поглед към него и каза:

— Което не значи, че съм изгубил форма. Не се налага да те вмирисвам на барут, за да те убедя, че още ме бива, нали?

— Нищо такова не съм казал, Хауърд.

— Обичам всичко да става бързо, без разиграване. И сега ме преследват. На теб май това не ти е ясно, а, Виктор?

— Не си прав.

Не, той не разбираше нищо. Виктор държеше всичко в ръцете си. А той, той бе изгубил години, за да си изгради прикритие, после го бе проиграл и сега пак подскачаше от скала на скала, като лисица, подгонена по петите от хрътки. Де Лароза бе стигнал до някакво решение — шанс да избяга от него завинаги. Но колкото повече се приближаваше то, толкова по-ужасяващ ставаше този изход. Вътрешностите му горяха, червата му се бунтуваха лудо.

Бърнс въздъхна и се облегна на стената, като дишаше шумно през устата. В очите му се събраха сълзи.

— Не се бой, приятелю, обещавам ти, вече си почти навън.

— Да, да, надявам се, че си прав. Надявам се.

— Взимал ли си, хм… продължаваш ли още с… хапчетата?

Очите на Бърнс подскочиха като оси и той изгледа свирепо Де Лароза.

— И какво от това? Какво, ако ги взимам? Да, сложих си една доза, взех едно червено, да живна сутринта. Това какво ти влиза в работата?

— Нищо, разбира се…

— Ти си от големите клечки, Виктор. Ти си лапнал по вестниците, аз си гълтам червенушките. Аз глътвам едно, ти правиш един милион. Никаква разлика, никаква.

Той разтри китката с дланта си, после я разтресе, сякаш се бе схванала.

— Сега съм по-добре. Просто ме хванаха дяволите. Но казвам ти, Виктор — той снижи гласа си, пристъпвайки толкова близо до Де Лароза, че чесънът от дъха му почти насълзи очите на бизнесмена, — за всичко са виновни тези азиатци. Ще им кажеш ли да престанат с тези бавни движения, докато съм тук? Това направо ме подлудява. Не съм на себе си, разбираш ли?

— Ще поговоря с тях, Хауърд. Но то е част от тяхната дисциплина. Нещо, което трябва да правят всеки ден. Все пак ще им кажа да го правят в предните каюти, не отзад, ако те разстройва.

— Разстройва ме. Разстройва ме и още как.

Де Лароза кимна.

— Не съм свикнал с това, разбираш ли? Заключен тук като в клетка. Съвсем не съм свикнал така. По дяволите, какво не бих дал за един ден на хиподрума. Да погледам кобилите, да изгубя малко, да спечеля нещо. Или да хвана мач на „Джетс“, да погледам как Намат стреля от центъра. Разбираш ли, трябва ми действие, а не да седя тук със скръстени ръце.

Де Лароза се отдалечи от него, седна на стол в срещуположния ъгъл на каютата, и запали пурата си, която бе изгаснала. Сега е моментът, помисли си той, но трябваше да внимава с тази ситуация. Като че ли е твърде неспокоен. Може би Бърнс съвсем бе изперкал.

— Ако обичаш? — каза Бърнс.

— Моля?

— Пурата, ако обичаш. Вони ми на изгоряла мърша, Виктор. Господи, и без това е достатъчно тясно тук.

— Извинявай.

— Няма нищо. Просто не понасям лодки. Сега само остава да ми се пригади. Ще си повърна червата, казвам ти.

— Това е само едно езеро.

— Не понасям лодки! — гласът му отново се повиши, почти до истерия.

— Разбирам, разбирам.

— Божичко, не обичам, когато съм така — поклати глава Бърнс. — Искам всичко да е наред, без нерви. Гладко като лед. Извинявай…

— Няма нищо, моля те. Бях се замислил… — той спря за момент, опитвайки се да намери нужните думи.

— Да?

— Изникна една ситуация. Нещо непредвидено. Ако се чувстваш, хм, готов… Би ти създало работа за ден-два. Не, не, няма смисъл. Забрави го.

— Какво да забравя? Нищо не си ми казал, че да го забравям.

— Не става.

— Не искаш ли да ми кажеш първо? Да ме оставиш сам да реша?

— Става въпрос за момичето.

— Кое момиче?

— Казах ти за нея. Домино.

— Онази, която си поделяте с Хочинс. Същата ли?

— Не е точно така. Той не знае нищо за мен и нея.

Бърнс се разсмя гръмко. Седна до Де Лароза и го потупа силно по коляното няколко пъти.

— Бива си те, ей Богу. И двамата чукате една и съща курва, а той няма представа, че и друг му я мушка. Помни ми думата, Виктор, не са ти мили ташаците на теб.

— Не е смешно.

— За мен е. Чувал ли си за Анжел Карильо? Голям дон във Филаделфия, сигурно даже големият дон във Фили? Не? Е, значи не четеш достатъчно, защото Анжел се появява по вестниците от време на време. Имаше той един човек, казваше се Дони Дъфилд, ирландски хлапак, но добра ръка. Много бърз. Когато трябваше да се очисти някой, не му трябваше подготовка. Излиза, свършва и после отива някъде да пие една бира. Както и да е, Дони запознава Анжел с тази курва, дето Дони я клати още от гимназията. Страшно парче. И Анжел взема, че си пада по нея: започва да я извежда, купува й боклуци, бижута и всякакви там идиотщини. Наема й някакъв уютен апартамент. А през цялото време Дони продължава да я мушка между разходките. Продължава и още как! Искам да кажа, Анжел може и да я събаря веднъж, два пъти седмично, а Дони й го топва сутрин, обед и вечер. Знаеш ги тези идиоти, дето го държат изправен по трийсет и шест часа на денонощие. Но Анжел разбира и натиква Дони там долу в хладилника и му казва: „Как тъй се осмеляваш да ми чукаш момичето?“ А Дони казва: „Тя от къде на къде ще е твое момиче? Аз я чукам много преди теб.“ А Анжел казва: „Да, но сега е моя.“ И вади бащиния си скалпел и фуит! отрязва му го чисто, като с бръснач, заедно с ташаците. „Добре“ — казва после Анжел. — „Искаше си я, на ти я.“ И му я връща обратно на стария Дони, който сега трябва да пикае през дупка в корема си. Смешно, нали? Какво чувство за хумор — Бърнс се облегна назад в стола си и пак се засмя.

Де Лароза разтри с длани настръхналите си ръце.

— Не виждам аналогията — каза той.

— Не правиш връзката, а?

— Сериозно се съмнявам, че Доналд Хочинс е способен да кастрира някого.

— Ти пак ме разбираш буквално. Не казвам, че ще го направи точно така. Но каква е разликата между него и Анжел Карильо? И двамата са тузари, Виктор. От тях нищо не можеш да вземеш. Анжел поне сам реже. Хочинс нарежда на друг. Може и по друг начин да го прави, но крайният резултат си е пак същият. Както се казва, не се ебавай със Стив Маккуин, щото от неговия пистолет по-голям няма. Ако бях на теб, щях да бия отбой.

— Не е там работата. Не мога да му кажа за нея. Че е проститутка, искам да кажа. Все пак, нали аз ги запознах. Твърде голям е залогът.

— Ами остави го да си троши главата с нея. Нека ти кажа нещо, партньоре, най-добре си е да си зад кулисите. Най-добре е да си невидим, разбираш ли ме?

— Аз само давам съвети.

— И пари — добави Бърнс злобно.

— Да, пари. Този човек ще е следващият ни президент.

— Не те разбирам, Виктор. Какво значи всичко това за теб? Да рискуваш така безразсъдно. Плашеше се, че Коригън ще те разпознае, е, сега и друг може да го направи. И всичко това за да можеш да звъниш в Белия дом, всеки път когато ти се прииска? Голяма работа!

— Това искам. А ти какво искаш? Да излизаш на улицата като свободен човек, нали? Да сложиш кръст на миналото. Аз вече привърших с този въпрос. Ние с теб играем различни игри.

— Играл съм единствената игра, която умея. Вълкът, знаеш, нрава си не мени.

— Е, в крайна сметка ще получиш това, което искаш.

— Аз все още трябва да разчиствам свидетели, Виктор. Не знам дали някога ще свършат. Така ми бе писано още от преди да те срещна. Започна се още докато бях хлапе. Да не мислиш, че човек някога може да се откачи? По дяволите, излизаш от играта само с краката напред и с рози около лицето. Само някой да ми види мутрата и всяка мушка в тази шибана страна ще се вдигне срещу мен. Да не мислиш, че през всичките тези години в Небраска ми е било лесно да живея като някакъв смачкан търговец на ризи? Едно искам само, да ме прикриеш, докато пак изчезна. И ще отида някъде, където ще се излежавам на слънце, докато получа лунички. Вече съм на петдесет и шест, не ми остава кой знае колко време. Но искам, колкото е, да го използвам. Искам, колкото е останало, да е хубаво, разбираш ли? Няма да е лесно сега да се пазя и от федералните, и от семейството си. И какво ще ми помогнат всичките тези милиони, които си натрупал за мен, ако няма да мога да им се радвам на спокойствие, а?

Де Лароза си играеше с пурата си.

— Има и още нещо — каза той.

— Нима? Как така?

— Тя знае нещо. Видяла те е с Коригън онази нощ. На излизане от офиса ми.

— Видяла ме е как очиствам Коригън?

— Не. Видяла те е след това. Как го слагаш в колата.

— Но ме е видяла, така ли?

— Честно казано, мисля, че не би могла да те разпознае.

— Ха, ха. Дрън-дрън — Бърнс присви очи. Дъхът му изсъска през стиснатите зъби. — Видяла ме е! Видяла ме е!

— Беше тъмно. Може да е…

— Видяла ме е — Бърнс стана и започна да крачи из каютата. Разтри пак китката си и плесна с ръце. — Добре, значи те стигат до Коригън. Рано или късно ще го открият. Може дори да разберат кой е. Слагат му снимката във вестника и тя разпознава него. Води ги на мястото. Пред вратата ти. И тогава започват да я разхождат из томовете със снимките на касапите. Може и да не ме е видяла, но може и да е видяла достатъчно, за да ме разпознае по снимката. — Той се обърна и погледна към Де Лароза. — Схващаш ли? Тя ме свързва с Коригън пред твоята врата и гледай какво става оттук нататък. Помисли ли вече за това?

Де Лароза кимна.

— Не бях, хм… не исках да те притеснявам — каза Де Лароза.

— Не искал да ме притеснява. И затова ме оставяш да се мотая тук, докато всичко ми се струпа отгоре.

— Става въпрос и за двама ни.

— Аз ударих онази нощ. Както и в Хонконг преди това. Аз! — изрева Бърнс. — Мен ще разкъсат, ако дойдат. Ти може и да се простиш с твоите планове, Виктор, но аз заминавам право в газовата камера.

— Е… — започна Де Лароза и не довърши.

— В рекета си имаме една поговорка: „Въжето има само една примка“. И знаеш ли какво значи това, Виктор? Че и аз имам само една шия. Колко пъти си мислиш, че мога да я подлагам на сатъра? Защо чак сега ми казваш за това?

— Току-що разбрах и аз.

— Кога?

— По обяд.

— Господи! Не ти вярвам. Не вярвам и на една шибана твоя дума. Ето я тази курва пред нас, готова да ни провеси и двамата за вратовете по-високо от кулата в Пиза, и ти продължаваш да се мотаеш. Току-що ми казваш, че не си знаел как да се оправиш с нея и Хочинс, защото още я чукаш. Исусе Христе!

— Не е така. Говорих с нея. Казах й да излезе от живота на Хочинс. Тя представлява заплаха за бъдещето му.

— Е, басирам се, че тя те е разцелувала от радост.

— Не, не бе доволна. Прав си.

— Как искаш да ти го обясня? В картинки ли? Вътре си, Виктор, отвсякъде. Питай Адам, ако не ми вярваш. Питай Йоан Кръстител. Питай Самсон. Когото поискаш. Тя ще остане с него. Той отлита за Вашингтон, тя е в следващия самолет. Но не е там въпросът. Знаеш ли какъв е въпросът, Виктор? Може ли тя да ни разкрие? Може ли да забучи пръст в моята мутра заради Коригън? И ако отговорът е. „Може би“, „може би“ тук значи „да“.

Де Лароза мълчеше. Ужасно му се искаше да си запали пурата. Навън грохотът на първата светкавица бавно разкъса тишината.

— Чуй само. Ще вали като из ведро — каза Бърнс. После замълча. Соковете на треската бавно започваха да се процеждат. Усещаше първия гъдел на възбудата, първото вълнение от похотта. Дланите го засърбяха. Облиза устни.

Де Лароза се качи по стълбите и отвори вратата на люка, която водеше към палубата, наблюдавайки как буреносните облаци препускат заплашително по небето. Запали пурата си и остави силния студен вятър да разсее дима над езерото.

— Знаеш ли къде живее тя? — запита Бърнс.

— Да. Дори… ще ходя там довечера.

Бърнс поклати глава.

— Не е за вярване.

— Днес е нещо по-особено. Един вид сбогом. Отдавна познавам тази жена — каза Де Лароза. После добави: — Може би твърде отдавна.

Бърнс се ухили, но в озъбената му усмивка нямаше радост.

— Отдавна, но до тук. Разбираш ме, нали?

Де Лароза се обърна и го погледна:

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, без стари трикове, „какво искам да кажа“. Знаеш какво. Не се прави на глупак, защото знам, че не си.

Блясъкът от светкавица внезапно освети Де Лароза. Секунда по-късно дойде и гръм, изплющял като камшик по близките дървета. Бърнс, изглежда, намираше източник на сила във всичко това. Очите му изгубиха студения си блясък и грейнаха бодро.

— Отиваш точно на място — каза той. — И ще подготвиш терена за мен. И ти си в лодката, Виктор, защото нямаме много време. Разбра ли?

Де Лароза не отговори. Долната му устна започна да трепери. Мислеше си за вечерта, за това как ще се люби с нея. Бърнс бе абсолютно спокоен, отново се бе превърнал в машина за убиване, смазвана от привкуса на очаквана смърт.

— Ти добре се справи, Виктор — каза той.

Не те разбирам.

— Естествено, че разбираш. Не дойде просто така да ми изредиш всичките тези глупости за паспорта ми и разните ти там врели-некипели. Ти дойде, за да наточиш острието на ножа. Не съм ли прав?

Де Лароза мълчеше. Вперил бе поглед в пурата си.

— Но не ти се сърдя за това, Виктор. Всъщност трябва да ти призная, че в известен смисъл ти си същият като мен. Тихо и кротко си готов да убиеш и собствената си майка, ако това ще ти гарантира малко безопасност. Но добре го изигра. Просто като две и две. Тук си, защото мацето трябва да глътне олово и аз съм този, който може да свърши тази работа. Не съм ли прав, Виктор?

Де Лароза не откъсваше поглед от пода. Накрая бавно кимна с глава.

— Хайде, да те чуя как го казваш на глас, партньоре.

Де Лароза продължаваше да гледа вторачен надолу.

— Хайде да те чуя — каза Бърнс остро. — Високо и ясно.

Де Лароза мълчеше.

— Кажи го.

Де Лароза отвори уста, за да каже нещо. Устните му се раздвижиха, но звук не излезе от устата му. Той се изкашля, опита се да прочисти гърлото си.

— Кажи го!

Гласът бе дрезгав и сякаш идваше отдалеч.

— Убий я — каза Де Лароза.

Бърнс се ухили:

— Виждаш ли колко е лесно, щом се опиташ.