Уилям Дийл
Машината на Шарки (15)

12

Това бе друга планета, друг свят — място откъснато от времето и кръстосано с фантазиите на най-лудия полет на мисълта.

Градините — един малък рай, прошарен с алеи, разположен на близо дванайсет декара — зашеметяваха окото с ярките си цветове. Лилави, жълти и розови азалии в разгара на цъфтежа си бяха заобиколени от стотици малки, розови и червени камелии. Лехите с перуники с пастелно сини и лавандулово жълти цветове бяха заобиколили пътеките, а малки дървета, лотоси и тучни зелени ливади покриваха полето над високата пропаст и хълмчетата, покрай които се виеше потокът.

Само една средно висока ограда край алеята, отделяше минувачите от прекия допир с рая наоколо и хвърляше лека сянка върху прелестта на пейзажа. Но присъствието на тази ограда бе напълно оправдано. В далечния ъгъл на градината, далеч от разточителството на сочните цветни петна, скрит в една шестнайсетметрова пропаст, димеше гейзер, грозно раздрал скалите по средата. Гледката шокираше с острия контраст между обстановката там и красотата на градините отгоре. Тук нямаше цветя. От цепнатините на скалите се вдигаше пара. Остър вятър се виеше между нащърбените им отверстия.

В средата на скалната стена, почти скрита от червената глина и големите камъни, между пръснатите листа зееше злокобно отворът на пещера.

Дълбоко в нея жълти очи бляскаха злобно, придружени от някакво съскащо предупреждение — звук, който напомняше за въздух под налягане, изтичащ от гигантска продупчена гума. Съществото, стаено в пещерата, можеше повече да се усети, отколкото да се види. Но присъствието му опъваше нервите.

Другото същество трябваше първо да бъде чуто, преди да може да се види. Разнесе се някакво полуръмжене-полукрясък, който режеше с ледени висулки сърцето. Секунда по-късно то се показа предпазливо зад ъгъла на скалната стена: митично, ужасяващо и величествено. Фараонът на влечугите. Това бе дракон — златист дракон, и всяка люспа по мазната му кожа заблестя, когато той се изправи на задните си крака в целия си ръст от поне дванайсет метра между огнената му паст и върха на мятащата се зад гръбнака опашка. Под полузатворените клепачи святкаха зелени очи. От всяка лапа се проточваха гладки като слонова кост нокти. Щом отвори изпълнената си с мощни зъби уста, ярък огнен поток лумна нагоре във въздуха.

Драконът се промъкваше като дива котка към жертвата си — бавно, предвкусвайки плячката.

Жълтите очи в пещерата следяха всяко движение на дракона. От тъмнината дойде ново свистене, което отекна хладно в стените на пещерата.

Тогава и скритото там същество се раздвижи. Плъзна се бавно от леговището си и се появи: огромна двуглава змия с жилести мускули, облечени в кървавочервена кожа. Ноздрите й бяха грозно сплескани като на зурла, а раздвоените й езици се стрелваха напред от влажните уста, докато тя се плъзгаше между скалите в търсене на изгодна позиция, някъде из студеното си обкръжение.

Тя се движеше със смразяваща грациозност към своя противник, когото бе фиксирала между черните перли на рогцата си.

После започна да се увива; деветметровото й тяло се събра бързо в плътна спирала. След миг нанесе първия си удар. Злобният чифт глави се стрелна между скалите, хлъзна се надолу с отворена зловещо уста. Стегнатите челюсти изчаткаха, с дълбоко впити зъби във врата на дракона.

Драконът изрева от болка и гняв, изви глава и избълва порция огнен ад към виещата се змия. Нейното тяло се стегна напред и започна да се увива около врата на дракона, докато едната от двете й глави се върна назад и удари отново. Писъкът на дракона се сля със съскането на змията. Двата неземни звяра се вкопчиха в кошмарна прегръдка.

Високо над тях, в изолирана от звука кабина, Де Лароза наблюдаваше тази сцена от ада със светнало от червените пламъци лице. Страховитите отражения от праисторическата битка оставяха мимолетни белези по чертите му. Очите му грееха от радост и той изръкопляска. В този миг той бе оживелият дявол на хомо сапиенса.

— Невероятно, направо изумително! — извика той. — Никое, този път ти наистина си надминал себе си.

Застанал до него пред огромния електронен пулт, авторът и изпълнителят на тази сцена се усмихна. Казваше се Никое Аркуриус, дребен и стегнат, но със силно тяло, с твърди и прорязани от вени бицепси, с черна, но сивееща вече по бакенбардите коса и кафяви очи, грейнали от възбудата на успеха.

Драконът и змията, тропащи, съскащи и бълващи огън, продължаваха да се бият.

— Достатъчно — каза Де Лароза. — Остави кулминацията за понеделник вечер.

Аркуриус се наведе над контролния панел и започна да натиска бутони и да върти потенциометри, докато двата звяра се разделиха. Змията се върна обратно в пещерата си и като оживяла кралска легенда се намести величествено между скалите.

— Това е шедьовър — каза Де Лароза със страхопочитание. Той положи длан на рамото на сътрудника си. Аркуриус се облегна назад в стола, огледа пейзажа и кимна. Това бе истината — той действително бе създал шедьовър.

Аркуриус бе грък. Изоставен от родителите си, той бе израснал на улицата, където и бе изучил и първия си занаят — джебчийството. Едва на тринайсет години бързите му пръсти му бяха спечелили две години заточение в „Да Кривотрос“, далечен затвор на пуст остров, известен като „Кутийките“ поради строените в редици единични килии, където дори и най-дребното отклонение от затворническите порядки водеше до седмици, прекарани в мизерна изолация.

Хвърлен сред закоравели престъпници, Аркуриус си бе спечелил уважението им, като намери ново поприще за ловките си пръсти — дялкаше кукли от дърво в работилницата на затвора. Започнал бе да припечелва и пари за цигари благодарение на неделните си представления в залата за свиждания пред съпругите и децата на затворниците. Ненавършил шестнайсет години, той отново се оказа на улицата, като първо се присъедини към пътуващ цирк, после се опита да свързва двата края като кукловод в Атина, но едва двайсетгодишен, законът отново зачатка със зъби по петите му, докато той бягаше от една страна в друга.

Спасението за Никос Аркуриус дойде, когато той се записа в екипажа на един кораб от Марсилия за Ню Йорк, за да избяга от местните жандарми. В Ню Йорк съдбата най-после му се усмихна. Започнал като чирак, той бързо се издигна, за да се превърне в един от най-обещаващите сценични режисьори в Бродуей, а преди да навърши трийсет години, се прехвърли и в Холивуд. Там, върху огромните здрави сцени на обширните студия, фантазията му процъфтя.

И именно там бе срещнал един посетител от Хонконг. Виктор Де Лароза оцени не само огромния му талант, но и откритостта, с която говореше за предишния си живот.

— Тези пръсти — каза веднъж Никос на Де Лароза — принадлежат на втория най-ловък джебчия в Атина. Най-ловкият никога не е бил хващан.

Де Лароза бързо разбра, че истинският гений на Аркуриус се крие не само в сценичното оформление, но и в режисурата. Той му възложи разработката на нова концепция за детски играчки и заедно те бяха извършили революция в тази област. Гъркът имаше неземната способност да вдъхва живот дори в най-необузданите фантазии на Де Лароза, като проектираше и построяваше забележително реалистични играчки. Малки транзисторни платки, скрити в кукли с почти човешка кожа, караха очите им да мигат, устните им да се отварят и затварят, а чрез малки касетки в тях тези почти живи същества произнасяха и прости изречения. Животните му бяха чудеса на авангардния миниатюризъм. Едно от тях, малък кон, ходеше с четири различни типа походка, като всяка от тях можеше да се избере с едно щракване на пръсти.

Широките умения на Де Лароза в областта на маркетинга бяха превърнали името Аркуриус в нарицателно, а неговите творения, наречени „аркуриони“, бяха станали най-популярните играчки в света, като някои от тях, макар и пуснати в серийно производство, бяха станали обект на колекционерство.

Тогава Де Лароза бе осенен от една идея — толкова вълнуваща и предизвикателна, че той и Аркуриус посветиха пет години на проектирането й и още пет на построяването — всичко това на стойност над десет милиона долара.

Сега резултатът от съвместния им гений се простираше пред тях. Той бе и поводът, който Де Лароза щеше да използва, за да напусне света на анонимността, в който се бе затворил.

Сега, след като и Коригън бе отстранен — а от тази вечер и Домино, — Де Лароза се чувстваше най-после в пълна безопасност. Медиите малко по малко, за първи път, щяха да започнат да отразяват неговите постижения. Сега той чувстваше, че за първи път може да застане с лице към камерите, без да се бои.

Сега той самият щеше да запознае света с най-великото си постижение.

Пачинко!

Най-предизвикателната, най-възхитителната, най-зашеметяващата лудория на света.

Пачинко!

Върховното развлечение!

В сърцето на стъклената кула Де Лароза бе съборил част от изградените в началото шест етажа, превръщайки освободеното пространство в едно огромно преддверие, започващо от петнайсет метра височина. Над него се извиваше огромен трийсетметров балкон, от който посетителите щяха да могат да наблюдават Пачинко! с усещането, че стоят на ръба на пропаст. Зад тях, през остъклените стени, се виждаше цяла Атланта.

А гледката отпред бе зашеметяваща. На огромното пространство, с размери може би на четири футболни игрища, Де Лароза и Аркуриус бяха пресъздали своята версия на Хонконг. Между облите стени на кулата небостъргач бяха построени един ярък, кипящ от живот увеселителен парк и един базар, колкото амбициозно замислен, толкова и удивително изпълнен.

Пътешествието към Пачинко! започваше на първия етаж, където една внесена от Китай висока арка отвеждаше към четирите излети под формата на куршум асансьори, които кръстосваха нагоре-надолу по външните стени на сградата. Арката бе охранявана от две триметрови кучета, изплезили червените си езици под бляскавите си, заплашителни очи. Над самата арка блестеше светещ надпис: Пачинко!, което винаги се изписваше с удивителен знак накрая. На павилиона пред вратата американските долари можеха да се заменят за дубликати на хонконгската валута, с които се заплащаше и за отделните развлечения в комплекса. Единият от асансьорите качваше на горния балкон посетителите, които искаха само да разгледат отдалеч града на увеселенията — удоволствие, за което се заплащаше само един долар. Останалите четири асансьора стигаха до единайсетия етаж, където бе и входът към Пачинко!: две антични каменни колони, внесени от Макао, водеха към едно дълго стълбище, което стигаше до основния етаж, шест нива по-долу. Стълбището бе почти стопроцентов дубликат на оживената „Улица на стълбата“ в Хонконг — малка, тясна алея, преливаща от магазини, павилиони, сергии, ресторантчета и какво ли не още, пресичана на няколко места от други по-големи улици.

Де Лароза разгледа своята версия на града. Плъзнал поглед към вълнуващата плетеница надолу, той си представи цялото това пространство претъпкано с туристи, зяпнали разхождащите се магьосници и акробати, изпълнено с музиката на пътуващ китайски оркестър. Това бе един великолепен базар, където над трийсет магазина развяваха знамена и продаваха всичко — от безбожно скъпи антични предмети и най-редките нефрити на земята до евтини сувенири, костюми, приготвени от каулуунските шивачи, източни килими, пощенски картички, статуетки на Буда, фотоапарати. Тесните сергии предлагаха и приготвяни на място закуски, като пържени ребра или пекинска гъска. Котки се разхождаха лениво по стъпалата.

На основния етаж гъркът бе построил плитко езеро с една умалена версия на плаващия ресторант „Тай Так“ в единия ъгъл. Кухнята бе поверена на Уан Шу, един от най-известните хонконгски майстор готвачи. До пъстрите маси се стигаше с малки сампани, които прехвърляха желаещите от главната улица — една вита пътека, от която можеха да се наблюдават изпълнения по карате и джудо, демонстрации на старинни оръжия, сцени от китайски опери и куклен театър за децата. Имаше още три нощни клуба и два изискани ресторанта; дубликат на храма Ман Мо, известен още като „Дома на хилядата Буда“, една шестнайсетметрова шинтоистка пагода, пушалня на опиум, както и разходки със сампан през лабиринта от тунели под „Улицата на стълбата“, където почти истински аркуриони пресъздаваха най-драматичните моменти от бурната история на Хонконг. Главната улица свършваше в градински парк, поразяващ с изобилието от редки цветя и красиви китайски екскурзоводки, готови да съпроводят посетителите във всяка част от комплекса, запознавайки ги с фрагменти от китайската митология, чието присъствие се усещаше на всяка крачка. В края на обиколката екскурзоводките разказваха и легендата за Кау-Луун, Деветия дракон и неговия бой с Тун Хай, двуглавата змия на подземния свят. От начало до край Де Лароза бе останал верен на всеки елемент от действителната история, митология и архитектура на Хонконг.

Само след три дни премиерата на този невероятен спектакъл щеше да събере главните американски телевизионни мрежи, репортери на радиостанции, списания и вестници от целия свят, водещи политици, както и именити британски и китайски официални лица. Всички те щяха да бъдат докарани със специални самолети. Посетители и фотографи не се допускаха до увеселителния комплекс преди вечерта на откриването, тъй като Де Лароза знаеше, че ефектът би бил много по-силен, ако около Пачинко! се създадеше някакъв ореол на тайнственост. Затова и всичко бе останало като една голяма загадка — гигантска изненада, която щеше да порази сетивата в понеделник вечерта.

Какъв по-подходящ момент от този можеше да има за оповестяването на президентската кандидатура на Доналд Хочинс?

 

 

Джулиъс Лоуентол стоеше само на две крачки от Де Лароза, а очите му светеха като фарове, докато поглъщаше слисан подробностите от пейзажа на Пачинко! през прозореца на контролната кабина.

— Е, сър — каза Де Лароза, — какво мислите за нашата играчка?

— Играчка? — повтори Лоуентол, без да вярва нито на очите, нито на ушите си.

Де Лароза се засмя.

— Може би трябваше да кажа „игрална площадка“. Тази вечер вие сте първият външен човек, който вижда всичко това. Забранени са всякакви снимки, а подадената информация е ограничена само до най-общо описание.

Лоуентол сви рамене в почти безпомощен жест.

— Не знам… не знам какво да кажа — започна той, — признавам, че съм загубил и ума, и дума.

— Не го ли одобрявате?

— Боже Господи, разбира се, че го одобрявам. Това е нещо монументално. Грандиозно постижение.

Де Лароза го хвана леко за лакътя и го изведе от кабината към „Улицата на стълбата“.

— Поласкан съм от това, че ми дадохте възможност да го видя предварително — каза Лоуентол.

— Това е най-малкото, което мога да направя — каза Де Лароза. — Още веднъж искам да се извиня, че Доналд отсъства. Но това е едно отдавнашно и важно негово лично политическо решение. Утре ще е тук и двамата ще можете да се хванете на работа.

— Достатъчно дълго съм в политиката, за да познавам тези неща — каза Лоуентол.

— Добре. А освен всичко друго това ни оставя шанса да се опознаем взаимно малко по-добре, нали?

— Разбира се.

Но Лоуентол искрено се съмняваше в това. По време на кариерата си той се бе сближавал с много богати и влиятелни хора, но никога не бе успял да опознае някой от тях добре, защото всички те бяха предпазливи хора. Тайните бяха неотделими от властта и парите — той бе разбрал този факт отдавна. Сега той трябваше да си признае, че измежду всички милионери, насочили се към политиката, Де Лароза бе може би най-прикритият. Досието му съдържаше възможно най-оскъдната информация. Никакви снимки, никакви коментари. Лоуентол знаеше, че той се бе прехвърлил в Америка преди шестнайсет години и преди четири бе натурализиран. Бе управлявал финансите в кампанията на Хочинс от самото й начало и работата му бе безупречна. Почти нищо друго не се знаеше за него. Компаниите и личното му състояние бяха неизвестни, сделките — също. Ако в момента се откриваше възможност за опознаване, то само Де Лароза бе този, който щеше да научи нещо за Лоуентол, и адвокатът добре разбираше това.

Добре, мислеше си той, но какво толкова има да се знае за мен? Той нямаше тайни.

— Поемате доста голям риск с това начинание — каза Лоуентол, докато се насочваха по дългите вити стъпала на базара от „Улицата на стълбата“.

— Предполагам, че сте прав — отвърна Де Лароза.

— И ако пазарът не поеме предизвикателството?

Де Лароза замълча за момент, после каза:

— Никога не се замислям за това, че може и да не успея. Има една китайска поговорка: „Рибата, която се страхува, че ще бъде изядена, става обяд за акулата.“

Лоуентол се усмихна:

— И вие не се страхувате от акулата?

— Не — каза Де Лароза и се усмихна леко. — Не се страхувам от акулата.

Те стигнаха до „Улицата на стълбата“ и започнаха дългата разходка надолу до основния етаж. Де Лароза спираше от време на време да поговори с хората в магазинчетата. По пътя се разминаха с двама акробати, които си подхвърляха запалени факли, сякаш си играеха с безобидни топки.

— Каква е историята на дракона и двуглавата змия? — запита Лоуентол.

— О, това е любимата ми легенда, въпреки че, трябва да призная, много са източните митове, които могат да разпалят въображението. Екскурзоводките в парка ги разказват особено поетично. Главният ми готвач е приготвил за нас само една увертюра към насладите на своята кухня, а докато се храним, аз ще поръчам една млада госпожица да ни разкаже легендата.

В края на „Улицата на стълбата“ възрастен мъж с меки монголоидни черти и снежнобяла коса седеше на един зид и свиреше на цигулка. Той кимна към Де Лароза, когато двамата мъже минаха край него.

— Това е мистър Рейнолдс — каза Де Лароза. — Обиколил е цял Китай с пътуващ оркестър, свирил е първа цигулка във Виенската филхармония, импровизирал е рагтайм с големите джазмени в Ню Орлиънс, а за известно време е бил и преподавател в Бостънската консерватория. Познавам го от много, много години, а нямам представа за възрастта му. За него годините не са от значение. За него всеки ден значи нови преживявания. Той е водачът на китайския ни оркестър.

— Къде го намерихте?

— Той ме намери — каза Де Лароза загадъчно, приключвайки тази тема. — Ето го и ресторанта. От другата страна на езерото. Пълно копие на „Тай Так“, най-добрия ресторант в Хонконг — поне за мен. Но нека преди това да ви покажа още нещо. Смятам, че това може да възбуди фантазията ви повече от всичко друго досега.

Поеха по една вита пътека към външната стена на сградата. Лоуентол видя огромната фигура — висока над два метра, две блестящи цепнатини за очи, с мустаци спуснати до гърдите, а ноктите, извити като човки на хищни птици.

— Запознайте се с Ман Чу, пълководеца — каза Де Лароза гордо. Гигантът извърна глава и изгледа свирепо двамата мъже под себе си. За момент Лоуентол бе почти готов да протегне длан към заплашителния му юмрук.

— Той е направо като жив — прошепна изумен Лоуентол.

— Аркурионът на аркурионите — каза Де Лароза. — Никое не създава играчки или роботи — той прави същества и хора. Понякога се улавям, че и аз им говоря като на живи хора.

— Какво представлява това? — запита Лоуентол.

— Награда за опасността. Нещо като онези шеметни влакчета на чудесата, но далеч по-изненадващо от тях. Оттам идва и името на парка: Пачинко!

Роботът застана пред куха метална топка, достатъчно голяма, за да побере двама души в себе си. В предната част на топката се отвори врата към седалките вътре.

— Заповядайте — каза Де Лароза. Лоуентол влезе в топката и се настани в меката кожена седалка. Де Лароза затвори вратата. Горната половина на топката бе открита, така че пътуващият виждаше ясно всичко наоколо.

— Сега, представете си как Ман Чу изстрелва тази топка в тунела пред вас. Спускате се по пързалка до долния етаж, който е една голяма мнима маса за пинг-понг, или площадка за боулинг, има с буфери, светлини, тунели, огледала. Колата се движи свободно на лагери, скоростта се контролира по електронен път от дежурен оператор. Но щом излезе от пързалката, тя се освобождава. Само скоростта й се контролира, за да не изхвърчи навън. И започва да подскача като топче за тенис от единия буфер в другия със скорост до петдесет километра в час, преди накрая да падне в друга пързалка и да се спусне до първия етаж… където портиерът е готов да подаде ключовете от колата ви.

Над входа на тунела имаше и голям модел на самата маса за Пачинко!, електронно изображение, където подскачащата топка взривяваше буферите по ъглите на полето и увеличаваше резултата на цифровия брояч.

Де Лароза помогна на Лоуентол да излезе от топката.

— Заповядайте — каза той.

После поведе адвоката по тясна алея, през пожарната врата, по стълбите към втора врата, която се отвори пред самото игрално поле. Стените бяха в огледала. Неоновите лампи святкаха на пресекулки, а „кеглите“ блестяха в пищни цветове. Именно техните форми заинтригуваха Лоуентол, защото бяха като огромно множество от странни фигури, всяка изобразяваща китайско божество.

Де Лароза тръгна по игралното поле и моментално заприлича на джудже на фона на фигурите на тази гигантска дъска за пинг-понг. Първо посочваше към една, после към друга статуя със защитен буфер около основата, като не спираше да говори.

— Това е Шао-Лсинг, богът на дълголетието. Аз го наричам „Богът, който ни се надсмива“. Този, спокойният, е Лу-Хсинг, богът на заплатите. А онзи там, дебелият? Кой друг, ако не богът на богатството — Тсай-Шен. А тази дама тук е Куан-Уин, богинята на жалостта и състраданието. Четирийсет и две статуи. Достатъчно, за да задоволят и най-големия мазохист сред търсачите на силни усещания. Топката обикаля в един пълен кръг дъската с петдесет километра в час, преди да се изтърколи по пързалката тук. Онази кабина по средата е контролният пулт. Могат да се поемат до три топки едновременно. Но във вечерта на откриването ще ги изстрелваме, разбира се, една по една.

Той се обърна и погледна към Лоуентол. Това наистина бе подходящо изпращане от Пачинко!

— Е — каза Де Лароза тържествено, — какво ще кажете за това?

Лоуентол вдигна ръце с дланите нагоре.

— Какво мога да кажа? Тук самата фантазия оживява пред очите на човек. Моите поздравления.

Видимо доволен, Де Лароза го поведе обратно към основния етаж на парка.

— А сега — каза той, — нека се насладим на ястията на всички ястия. Уан Шу ни очаква. След като възбудихме емоциите си, нека прескочим границите и на гастрономичните си фантазии.